Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
След като миналата седмица Струмишкият митрополит Наум обяви, че Македонската православна църква е изпратила писмо до Българската църква за признаване на нейната автокефалност, в обществото се разрази истинска истерия, целенасочена или не, относно бъдещото решение на Св. Синод.
Историята
През 1967 година епископите на новата Македонска църква обявяват автокефалност, но нито една от Поместните църкви не признава тяхната йерархия. Те имат редица срещи с Българския патриарх Кирил, но до реално решение в тяхна полза така и не се достига. През следващите 30-ина години епископите на МПЦ се срещат с епископите на Сръбската църква, но и с тях не достигат до кой знае какви резултати. През 2002 година Сръбската църква прави опит за разкол в Македония, предизвикан с учредяването на Сръбска екзархия начело с Повардарски митрополит Йоан (Вранишковски).
Опитът е неуспешен, а разколът е преодолян, като Йоан дори е осъден на затвор. В отговор през 2005 г. СПЦ отлъчва от църковно общение всички македонци, принадлежащи към МПЦ. Иначе казано, сръбският синод анатемосва цялото православно население на Македония. Това ни най-малко не стряска македонците.
Нещо повече – на 12 ноември 2009 г. Македонската православна църква добавя към името си „Охридска Архиепископия“, като променя и герба, и знамето си. Така тя окончателно затвърждава претенциите си за наследник на старата Българска охридска архиепископия, създадена от император Василий II през 1018 г. (която на свой ред е наследник на Българската охридска патриаршия). Според Устава на Българската православан църква обаче – член 1, алинея 3 „Самоуправляващата се Българска православна църква – Българска Патриаршия е правоприемник на Плисковската архиепископия, Преславската патриаршия, Охридската архиепископия, Търновската патриаршия и Българската екзархия. Тя е единна и неделима“. Тоест именно Българската православна църква е правоприемник на Охридската архиепископия и нито една Поместна църква не е оспорвала този факт, защото самата Охридска архиепископия е основана като архиепископия на българите. Реално погледнато Охридската архиепископия продължава своето съществуване в лицето на своя исторически и канонически правоприемник, който е Бърлгарската православна църква – Българска патриаршия.
По-долу цитираните документи го доказват:
„Прочее вследствие на това ние утвърдихме преблагочестивия монах Йоан да бъде архиепископ на България и да управлява делата, отнасящи се до архиепископията“ (Първа грамота на Василий II).
„Тъй като след издаването на тоя сигилий за обсега на всяка българска епископия, пресветият архиепископ на България поиска царство ни да издаде и друг сигилий относно останалите негови епископства, неизброени в първия сигилий, и относно другите подвластни нему епископства, защото съседните митрополити ги били заграбили от българската област и си ги били присвоили, и понеже царство ни не благоволява да допусне никого от тия или от техните люде да престъпи и крачка навътре в пределите на българската област, затова постановяваме, щото и сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства както и всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха и от тогавашните архиепископи “ (Втора грамота на Василий II).
„Настоящият сигилий на царство ми ни се даде на пресветата архиепископия на България, за да обладава тя безпрепятствено следните епископи, именно на Сервия, на Стаг и на Верия, защото те лежат в българските предели. С настоящия наш сигилий ние причислихме и тях към останалите епископства на архиепископията на България и решихме да надарим и тях с клирици и парици“ (Трета грамота на Василий II).
Административният център на Охридската архиепископия – град Охрид, е място с много специален статут в средновековната българска история. Това е сърцето на третия дял на България – място, което се радва на особените грижи на св. цар Борис, на цар Симеон Велики, на св. цар Петър. Неслучайно великият български просветител св. Климент е изпратен от св. цар. Борис и впоследствие от неговия наследник да обгрижва тази област. Неслучайно тук идва и св. Наум, много вероятно и св. Сава, и св. Ангеларий. България е единствената страна, която има паралелно две православни Църкви – възстановената при братята Асен и Петър архиепископия (вече като Търновска архиепископия), която при цар Иван Асен II е въздигната в патриаршия със съгласието на патриарсите на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, и Охридската архиепископия. Последната е неканонично закрита през 1767 г. със специално ирадие на султана по настояването на патриарха на Константинопол – Самуил Ханджери.
С фермана, даден на Българската екзархия, реално БПЦ възстановява своите митрополии, които са били част от Охридската архиепископия. Последното е доказано и от днешните епископски титули, които носят българските епископи – Стобийска, Деволска, Величка, Тивериополска (Струмишка) и Крупнишка и др.
Настоящето
От 2005 г. Македонската църква започва постепенно сближаване с Българската патриаршия. През 2008 г. МПЦ подарява част от мощите на св. Климент Охридски за новоизградена църква в Пловдив. Атмосферата при предаването на мощите е изключително задушевна, а на македонските архиереи е оказан тържествен и топъл прием. Сближението достига своята кулминация на 11 май 2014 г., когато Македонската архиепископия и Българската патриаршия за първи път заедно почитат празника на светите братя Кирил и Методий с литургия в катедралата „Свети Александър Невски“, на която присъстват българският патриарх Неофит и македонският архиепископ Стефан, заедно с епископите Наум и Климент.
От особено значение е, че по време на литургията македонските владици са допуснати в олтара на храма. Допълнително уважение към МПЦ е изказано и с това, че на архиепископ Стефан е позволено със светия кръст да благослови и от името на своята църква. Но това не е евхаристийно общение, а молитвено такова, в което има съществена разлика.
Проблемът
Към Св. синод на БПЦ валят отворени писма на интелектуалци, журналисти и общественици, потомци на българи от Вардарска Македония, десетки коментари, анализи и интервюта в полза на това да се признае възможно най-скоро Македонската църква. Изведнъж в общественото пространство се появиха хора, които запяха в дружен хор. Дори такива, които по принцип са на противоположни посоки в други аспекти от църковния живот. От коментарите става ясно, че не само евхаристийното общение с македонците стои на дневен план, но и неща от политически аспект. Последното бе доказано и от думите на премиера Борисов вчера, че „ще сме истински щастливи, ако и нашите църкви си помагат и работят, пеят и проповядват заедно в името на добруването на двата народа“. Македонският му колега Зоран Заев пък заяви, че „като правителства не искаме да навлизаме в работата на църквата. Само можем да правим неща, за да има развитие на сътрудничеството ни. Автокефалността на македонската църква е много важна“. Вчера и президентът Радев бе на среща с патриарх Неофит, за да обсъди и въпроса за Македонската православна църква.
Какво стои зад този еднопосочен общ шум? Защо е това рязко бързане на фона на дългогодишното мълчание? Има ли опит да се прави натиск върху бъдещото решение на Св. Синод? Това са въпроси, които също вълнуват една част от обществото.
Вчера пред БТВ Варненският митрополит Йоан заяви, че темата за Македонската църква е дело и решение, „което изисква каноническо разглеждане на този въпрос, който е сериозен и трябва да бъде решен по много отговорен начин, като съответно се съобрази с вселенското православно мнение“.
По думите на митрополит Йоан – бързите решения никога не са добри.
Главният секретар на Св. Синод – Мелнишки епископ Герасим добави, че „в Православието всичко се решава съборно. Не може една Църква сама да взима подобни кардинални решения. И след като бъдат направени необходимите консултации и анализ на ситуацията, тогава ще се излезе и със становище, и с официално съобщение до медиите и до целия народ”, каза той.
По-долу публикуваме откъс от интервю на Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний за вестник „Монитор“, по отношение на бъдещото решение на Св. Синод, както и какви са каноническите въпроси, по които трябва да се внимава.
– Ваше Високопреосвещенство, на 9 ноември Македонската православна църква изпрати писмо до българската, като заяви, че е готова да я признае за „Църква майка“, ако помогне за вдигането на схизмата. Сръбската православна църква на свой ред в писмо до Скопие заяви, че е готова да възобнови диалога с МПЦ. Има ли шанс БПЦ да изпълни молбата на македонците, че синодът в Белград да бърза толкова много?
– Светият синод ще разгледа писмото на Македонската православна църква следващата седмица на някое от своите заседания. Те започват на 27 ноември. Като се има предвид това, макар и да съм член на Светия синод, изказвам само лично мнение. Едва след това той ще излезе със свое становище по въпроса. В последните дни се получи истерия около въпроса на МПЦ, изказани бяха различни мнения. Не всякога обаче те са меродавни и основани върху правилната почва. За да има официална позиция БПЦ, тя трябва да се запознае подробно с този въпрос. Не бива да се дават прибързани заключения кое е добре и кое зле, защото това е въпрос, отнасящ се до каноничността в църквата.
– Какво лошо има в това българската църква да подаде ръка на македонската?
– Лошо няма, защото ние трябва да си помагаме. Когато един член в църквата страда, страда и цялото тяло. Още повече, че БПЦ е минала по пътя на духовната изолация, на схизмата. Този проблем на МПЦ не е от вчера, а от 1967 г., но изведнъж започна да набира скорост. Изглежда, това е реакция от подписването на договора за междусъседство между българската и македонската държава, в който ние признаваме техния език. Нашата страна беше първата, която преди 20-ина години призна тяхната държава. След тези граждански актове на дневен ред съвсем закономерно идва и въпросът за признаването на църквата. Той е свързан изцяло с политиката, но политиката не бива да се намесва в делата на църквата, защото тя има краткосрочни виждания в рамките на един мандат. Стабилността на решенията на църквата е в това, че всяко едно от тях се взима в нея в дългосрочен и устойчив план. Затова тези политически действия, които водят до естествения въпрос за излизане от духовната изолация на МПЦ, трябва да бъдат добре проучени и обмислени.
– Казвате „добре проучени“. Нима съзирате някъде подводни камъни, някакви капани?
– Мен лично ме притеснява, че изведнъж от един месец насам започва много да се бърза.
– Притеснява Ви необичайната динамика на църквата?
– Именно. Ако говорим за административната страна в църквата, тя трябва да отговаря на темпото на времето. Но, когато трябва да се вземат важни решения, отнасящи се до излизането от духовната изолация, те не бива да се взимат индивидуално само от една поместна църква. Такъв въпрос трябва да бъде дискутиран и с останалите, защото признаването на една църква за автономна, да заживее тя отново евхаристиен живот с другите, трябва да се признае и от останалите църкви. Тук нещата имат не само каноническа, но и дипломатическа страна. Ние сме общото семейство на православието, затова и трябва всички църкви да обсъдят този въпрос.
– В семейството на православните църкви има и неразбирателства, преследване на собствените интереси, както в човешките семейства. Кой от това семейство има изгода и кой няма МПЦ да бъде призната отново?
– Това не мога да кажа. Тук не става въпрос за изгода, а да бъде решен проблем, който години наред е част от общата болка на православните църкви. Ние можем да съчувстваме, защото помним времето, когато БПЦ е била в изолация. Процесът трябва да бъде осъзнат и от македонските граждани. В последно време МПЦ е готова да припознае българската като „църква майка“, но сме виждали и отношението на македонския народ към българския, което не винаги е било добро, макар и първи да признахме тяхната държавност. Именно затова трябва да бъдем много внимателни и да помним заръката на свети апостол Павел: „Всичко изпитвайте и за доброто се дръжте“. Аз смятам, че този въпрос не бива да бъде разрешаван емоционално и претупван бързешком, защото всяко бързане и пресиране говорят за несигурност. Като се има предвид това, църквата не бива да взима краткосрочни решения, а те да бъдат изпитани във времето. Ние трябва да имаме твърда вяра и упование в Бога, защото тук става въпрос, отнасящ се до вярата на двата народа. Вярващият човек не бърза. Той се осланя на Божията воля и вярва твърдо в Неговата любов, милост и подкрепа.
– Колко време може да се чака и докато чакаме няма ли някоя друга православна църква да извлече дивиденти от проблема на македонската?
– Като вярващи хора знаем, че ако нещо е от Бога, то ще бъде, а ако не е от Него, ще отмине. Историята е показала, че много решения, макар и наглед правилни и належащи, не са били правилни и скоро след взимането им са отшумявали. В момента нямаме извънредна ситуация, за да бързаме. Нямаме причина да взимаме решения „на коляно“, без достатъчно да ги обмислим. Вдигането на схизмата от МПЦ трябва да бъде много добре обосновано както исторически, така и канонически, и съгласувано с останалите православни църкви…
