Начало / Интервюта / Доц. Христо Темелски: Българската екзархия е рожба на възрожденските ни дейци

Доц. Христо Темелски: Българската екзархия е рожба на възрожденските ни дейци

За периода на българската Екзархия – нейното учредяване, развитието на екзархийското дело, грижата за останалите извън пределите на България епархии и тяхната съдба след 1945 г. – с историка доцент д-р Христо Темелски, директор на Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия, разговаря Александра Карамихалева.

– Редица автори и изследователи пишат за т. нар. „романтичен екзархийски период“, продължил цели 83 години. Романтични въжделения или тежка борба бележат този период от българската история?

– Този термин е неудачен и той се употребява от лица, които изобщо не познават както трябва църковната ни история. За никаква романтика не може да става дума, защото през цялото това време имаме непрекъсната борба за утвърждаване на българската църковна независимост. Българската екзархия е рожба на възрожденските ни дейци и винаги е била трън в очите на Цариградската гръцка патриаршия, на съседи, на разни чужди елементи и дори на наши опоненти. Така е от първия до последния ден на нейното съществуване.

– Как точно се създаде Българската екзархия и, според Вас, като историк,  каноничен акт ли е нейното провъзгласяване?

5409968– Църковно-народната борба, подобно и на движението за новобългарска просвета и култура, била легално движение, официално основано на издадените от турското правителство реформени актове – Хатишерифа (1839) и Хатихумаюна (1856). Легални били формите и методите на тази борба, затова тя с основание се нарича “мирен” етап на българската национална революция. Тя продължила близо четири десетилетия и достигнала своя щастлив завършек през 1870 г. На 27 февруари с. г. султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Българска екзархия, независима в административно отношение от Цариградската гръцка патриаршия.

Благодарение на този ферман станало възможно възстановяването на изгубената в началото на ХV в. българска църковна независимост. Цариградската патриаршия посрещнала с неприязън този акт на османската администрация и обявила, че в него има намеса на антиканоничност. Това обаче не отговаряло на истината, тъй като в султанския ферман от 27 февруари 1870 г. бил залегнал проекта на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка комисия от 1869 г. Освен това по същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на Вселенския патриарх, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори. Пет члена от фермана (3, 4, 6, 7 и 9) от общо 11 ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската патриаршия и дори в известна зависимост от нея. В духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви били съставени и останалите пунктове на султанския ферман.

Защо тогава Цариградската вселенска патриаршия не прие този ферман и се стигна до остър конфликт?

– Единствено чл. 10 от фермана създавал известни “затруднения” за приемането му от Цариградската патриаршия. Това фактически е членът, който определял диоцеза на новата църковна област – Екзархията. Но докато в първичните проекти този диоцез е бил точно и поименно определен, то в официалния документ Високата порта заложила такъв текст, който да бъде постоянен източник на раздори между българи и гърци. Става дума за това, че във фермана били изброени поименно само 15 епархии, като за останалите, където живеело смесено население (това са най-вече епархиите в Македония) се предвиждало провеждането на всенародно допитване и ако 2/3 от православните пожелаели, можели да преминат към Екзархията. Това именно най-много подразнило Цариградската патриаршия, защото по такъв начин екзархийския диоцез оставал постоянно отворен и можел да се увеличава непрекъснато.

Това е било най-важната причина, Патриаршията да откаже първоначално формалното получаване на фермана, а след това и неговото признаване, и съответно неговото приложение. Въпреки активната и масирана дейност на руското посолство в Цариград, което чрез граф Игнатиев се стремяло да изглади конфликтите и подобри двете спорещи страни (българи и гърци), Вселенската цариградска патриаршия проявила непростима непреклонност и отказала да признае валидността на султанския акт. Цели две години и половина (и 17 дни) продължила грубата и безпринципна игра “кой – кого”, докато се стигнало до фаталния 16 септември 1872 г., когато Патриаршията от позицията на силата прибягнала до срамния и позорен акт на обявяването на схизмата.

– Известно е, че на Първия църковно-народен събор в Цариград през 1871 г. са били допуснати и представители на македонските епархии, нефигуриращи във Фермана. Как се стига до това?

– При подготовката на този събор възникнали разгорещени дебати около законността и целесъобразността на участието на представителите от т. нар. спорни епархии (именно македонските), които не били упоменати поименно в султанския ферман. Първоначално до тези епархии не била отправена покана за участие, което хвърлило в смут населението им. Едва на 1 януари 1871 г., под влияние на демократично настроените църковно-народни дейци в Цариград, Временният Св. Синод отправил призив към българските общини в тези спорни епархии, за да изпратят и те свои избраници на Събора.

На 3-то предготвително заседание (12 февруари 1871 г.) бил поставен въпроса за тяхното участие в заседанията, понеже някои представители били вече пристигнали и чакали пред вратата. Част от представителите, главно тези от търновско-русенската група продължили да упорстват против участието им, с цел да не се дразни правителството. Обаче след изслушване на прочувствените изказвания на Тодор Кусев (по-късно монах и висш духовник под името Методий) от Пелагонийска епархия и Г. Кръстевич за единството на целокупния български народ, мнозинството гласувало да участват всички заедно и пълноправно при решаването на екзархийските дела.

– Каква е конкретната причина Българската църква да бъде обявена за схизматична и как тази схизма се отразила на българското църковно дело?

– Раздразнени от успеха на българското църковно дело, гръцките духовници още на 13 май 1872 г. свикали Патриаршески събор в Цариград, на който екзарх Антим I бил низвергнат (т. е. отстранен), митрополитите Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански афоресани (т. е. отлъчени от Църквата), а Иларион Макариополски предаден на вечна анатема и на огнена геена. Но след като видяла, че това изобщо не смутило българските църковни дейци, Цариградската патриаршия подготвила и свикала на 29 август 1872 г. голям поместен гръцки църковен събор, който на 16 септември с. г. провъзгласил Българската църква и българския народ за схизматични. Това тежко наказание било наложено, защото българите били обвинени, че внесли в Църквата филетизма (т. е. племенното начало), чужд на църковното учение. На 17 септември 1872 г. оросът (съборното решение) за налагането на схизмата бил прочетен в Патриаршеския храм „Св. Димитър“, а на 24 септември с. г. и в другите столични църкви и в провинцията.

Налагането на схизмата изобщо не впечатлило възрожденския български народ, който бил готов да очаква всичко от страна на Цариградската патриаршия. Фактически тази схизма била рожба на безсилието на фанариотите да спрат успешното изграждане на българското екзархийско дело. Освен това тази схизма била наложена от псевдосъбор (а не от вселенски събор), който я обявил “под силния натиск на разюздения елинизъм не само в Цариград и в Атина, но и в най-отдалечените краища на Отоманската империя”. Както е известно, тя не е била призната от Йерусалимския патриарх Кирил, от Русия (която предприела позицията на мълчанието) и от други православни църкви, които обаче не дали официално становище.

Въпреки това схизмата тежала като позорно петно над нашата Църква в продължение на 73 години. Независимо от всички обективни трудности и непрекъснати пречки, българското църковно дело започнало да укрепва все повече от ден на ден. През 1873 г. били проведени плебисцити (допитвания) и Скопската и Охридската епархии били присъединени към екзархийския диоцез. Въпреки затрудненията от страна на Цариградската патриаршия и Високата порта, Българската екзархия бързо разгърнала широка творческа църковно-просветна и културна дейност, която затвърдила етнографските граници на българската нация, признати и от Великите сили. До 1878 г. в Македония имало екзархийски митрополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общини действували в Битоля, Прилеп, Струмица, Воден, Костур, Солун, Сяр, Одрин и др., които признавали Екзархията и под нейното ръководство изграждали църковно-просветното дело.

– Как се развива екзархийското дело след Освобождението?

– Веднага след Освобождението руската дипломация поддържала становище, че седалището на Екзархията трябвало да се намира в София или Пловдив, за да се създадат условия за вдигането на схизмата, която внесла разделение всред православните народи. На това мнение били и редица български възрожденски дейци. Проф. М. Дринов пък стоял на гледището, че Екзархията трябвало да има за седалище град Охрид. Според екзарх Йосиф I „Македония е населена от 8 части българи и една част гърци“. И по население, и по дух, тя била „страна българска“. В нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи, затова екзархийският център трябвало да се запази в столицата на Османската империя. Това мнение на екзарха постепенно взело връх, тъй като било подкрепено от всички български църковно-народни дейци и от населението в Македония и Одринско.

В същото време Учредителното събрание в Търново приело и записало в конституцията на Княжеството (чл. 39), че това население в църковно отношение съставлява „неразделна част от българската църковна област“ и се подчинявало на върховната духовна власт на Църквата, където и да се намира тя, като с това се потвърждавало единството на българския народ независимо от политическите граници, които го разделяли. Въз основа на това положение било осигурено редовно постъпление на средства, както от епархиите в свободна България, така и от държавното съкровище, които щели да се използват за поддържане на екзархийското дело в Македония и Одринско. Необходимо е да се отбележи, че тези постъпления били законно право на Екзархията като общобългарска институция и тук в никакъв случай не може да се намеква за някаква пропаганда, каквито били другите народностни и религиозни пропаганди в Македония и Одринско, поддържани и насърчавани от османската власт във вреда на българското население.

– Какви са достиженията на Българската екзархия до Балканските войни?

– Идеалът на екзарх Йосиф I и неговата „велика длъжност“ да бъде духовен стълб на българщината и „да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията“ били реализирани в значителни мащаби. До Балканските войни в екзархийския диоцез били включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии, управлявани от „екзархийски наместници“. В този широк диоцез се наброявали около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници.

До края на 1913 г. Екзархията успяла да открие и да поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици. От всичките преподаватели само 19 били родени извън пределите на Европейска Турция.

Възпитаниците на екзархийските училища не можели да разчитат на офицерска кариера или да заемат значителни служби в османската администрация, независимо от степента на образованието им. Малка част от тях продължили да учат в Русия и някои европейски университети. Почти всички поели пътя на народни учители и споделили нерадостната участ на сънародниците си. Постепенно младата българска интелигенция поела в свои ръце националното дело. Въпреки че Екзархията била привърженик на еволюционната политика, редица свещеници и учители създали и ръководили тайни революционни комитети, като формирали интелектуалния елит на национално-освободителната организация (ВМОРО). Така с легални средства Българската екзархия подготвила Македония и Одринска Тракия за евентуално бъдещо обединение с българската държава.

– Срещало ли е съпротива екзархийското дело в Македония?

– Разбира се! Съпротива е имало от три страни – от страна на турската власт и от страна на гърци и сърби. Имало е и убийства на екзархисти. Най-силни са репресиите след Илинденско-Преображенското въстание. Искам да посоча няколко фрапиращи случая.

На 13 ноември 1904 г. гръцки андарти нападат българска сватба в село Зелениче, Леринско. Кметът на селото жени сина си и присъстват много гости от селото и близки. Гърците взривяват бомба в стаята сред сватбарите. Убити са 13 българи включително младоженецът и баща му. На 25 март 1905 г. на Благовещение, гръцки андартски чети извършват клане и подпалват село Загоричани, Костурско. Погромът е известен в историята като Загоричанско клане. Селото е подпалено от всички страни. В центъра, гърците събират 20 души видни възрастни граждани, 14 от които отвличат и убиват в планината Върбица. В селото са убити 39 момчета и мъже, и 7 момичета и жени. На Върбица е убит и възрастният селски свещеник. Убити са и кметът на селото и дъщеря му. Броят на жертвите е посочван различно, като: убити българи 62 и 6 ранени, 72 убити и 100 убити. В памет на жертвите е издигната българската гробищна църква „Св. Димитър“ в Цариград.

На 28 септември 1905 г. гърците извършват клане и палеж в село Горно Неволяни, това е втора “Кървава сватба”. Андартска чета напада българи празнуващи сватба. Къщата е изгорена. Убити са повече от 11 души. Искам да подчертая, че в тези масови погроми и зверски убийства участва и гръцкият Костурски митрополит Германос Каравангелис. Той поощрява гръцките андарти и придружава османските потери по селата. На селяните от заплашените от опожаряване села той предлага следното: „Откажете се от анатемосаната Екзархия и се завърнете в светото лоно на Светата Ортодоксална църква, ако не искате да изгорите живи като мишки в кафез!“ В едно интервю пред британския журналист Хенри Брайлсфорд митриполит Германос заявил: „Съюзът с турците е само временен. Ще дойде велик ден, когато елинизмът ще предяви своите права. Но е необходимо първо да се смажат българите!“

– А каква е ситуацията в тези земи след двете Балкански войни?

– Още в хода на военните действия през 1912 г. сърби и гърци започнали да закриват българските национални институции в Македония и да създават свои. Докладите на българските екзархийски митрополити разкриват ужасяващата обстановка на терор, убийства, насилия и заплахи над българското население в Македония, упражнявани от сръбските и гръцките власти. Фрапиращ е случаят, когато на 22 юни 1913 г. гръцката армия по лично указание на крал Константин изгаря и унищожава град Кукуш с 40 околни български села и манастира „Св. Георги“. Жертви стават голяма част от българите, които не успяват да избягат в България. По същото нареждане е изгорен от гърците и град Струмица.

След Букурещкият диктат от 10 август 1913 г. на Сърбия била дадена Вардарска Македония, а на Гърция – Егейска Македония. По обобщени данни само за няколко месеца през 1913 г. сръбските власти заграбили, унищожили и забранили съществуването на повече от 200 черковни и общински управи, 641 български основни училища, 8 пълни средни училища, 43 класни училища с 1013 учители и 37 000 ученици; 761 български черкви, 45 манастира и пет митрополии с 833 свещеници, 14 архиерейски наместници и пет митрополити; 38 читалища и над 200 големи и малки обществени и частни библиотеки, две български печатници в Скопие и Битоля и т.н. Охридската, Битолската, Велешката, Дебърската и Скопската екзархийски епархии преминали под ведомството на Сръбската православна църква.

В Беломорска Тракия гръцките окупационни власти заграбили и обявили за гръцки над 120 български черковно-училищни настоятелства, 370 български основни, 25 класни и 4 средни училища със 750 учители и 26 000 ученици, както и 357 български черкви и параклиси, 22 читалища, около 120 училищни и частни библиотеки, три български печатници, и т.н. Солунската епархия преминала към диоцеза на Атинската архиепископия. Управляващият Солунската епархия архимандрит Евлогий Светиев бил арестуван от гърците и качен на кораба „Екатерини“. На борда гръцки националисти се гаврили с него, били го, мушкали го с щикове и накрая го хвърлили в морето, където нещастният духовник се удавил. Този екзархийски мъченик трябва да бъде канонизиран за светец!

Българската екзархия загубила и южнодобруджанските си енории, които минали под ведомството на Румънската православна църква. Както в сръбска и гръцка Македония, така и в румънска Южна Добруджа, българските училища били затворени, а екзархийските свещеници и учители прогонени. Съответно българското население било подложено на жестока асимилация.

– Казахме, че екзарх Йосиф чувства като свой отечески дълг да пази българщината и да е опора на всички българи вътре и извън пределите на България. Защо като предстоятел той никога не посещава екзархийските епархии в Македония?

– Малко известно е обстоятелството, че екзарх Йосиф I нито веднъж не е посещавал своите пасоми в Македония и Беломорска Тракия, по причина на възбрана от страна на подозрителната Висока порта. Последната ясно е разбирала, какво би представлявало едно посещение на екзарха в македонските епархии. Това би било един изключителен триумф на екзархийското дело, една внушителна манифестация на българщината, доминираща многократно над останалите народности. От спомени на съвременници ясно се вижда с каква голяма популярност се ползувал екзарх Йосиф I всред македонските българи. Неговият фотопортрет е висял във всички митрополии, архиерейски наместничества, канцеларии на екзархийски храмове, училища и читалища; за него са знаели и млади и стари; неговото име се произнасяло като име на светец и древен пророк. Въпреки тези пречки да посещава своето паство, екзархът приемал с отворени обятия всички българи идващи в Цариград и разговарял с тях по цели часове за положението и обстановката в родните им места; грижел се за момчетата от тези краища, обучаващи се в Цариградската духовна семинария; познавал всеки по име и неговото семейно положение; помагал им с всичко, поддържал огромна лична и служебна кореспонденция с духовници, учители и първенци от Македония и Одринско; интересувал се ежедневно за положението във вилаетите. Това го правел по свое усмотрение и по убеждение, въпреки че е имал възможността да се прибере в София и да председателствува Св. Синод, като се радва на свободен живот и почит от страна на управляващи и пасоми.

– Как е реагирал екзарх Йосиф на краха на екзархийското дело през 1913 г.?

– След Междусъюзническата война екзарх Йосиф I останал с много малко пасоми (главно в Цариград, Одрин и Лозенград) и решил да премести седалището на Екзархията в София. Като мъдър и прозорлив дипломат той обаче не затворил след себе си вратата, а я оставил открехната. В Цариград той оставил да функционира т. нар. Екзархийско заместничество, управлявано до закриването му през 1945 г. от български архиереи (първи бил Велешкият митрополит Мелетий). Задачите на това заместничество били да продължи да се грижи за духовното и физическо оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя, а по-късно и Република Турция. Тайната мисия обаче на това екзархийско заместничество била да изпълнява ролята на бъдещ оперативен щаб, който при благоприятни обстоятелства трябвало да възобнови отново екзархийското дело в Македония и Одринска Тракия.

– Екзархийското заместничество продължило ли дейността си и след смъртта на екзарх Йосиф?

– Екзарх Йосиф I починал в една твърде усложнена политическа обстановка – вече близо година бушувала Първата световна война, като България заемала предвидливо неутралитет. Обаче на 6 септември 1915 г. бил сключен съюзен договор с Германия и страната ни се обвързала с Централните сили. В края на септември 1915 г. била извършена обща мобилизация и на 14 октомври с. г. последвало обявяване война на западните ни съседи.

С влизането ни в Първата световна война Българската екзархия започнала отново да възстановя изгубения си преди няколко години външен диоцез. След като в края на ноември 1915 г. Вардарска Македония преминала от сръбски в български ръце, там се завърнали изгонените през 1912 г. екзархийски митрополити. Някои от тях обаче оставили костите си в епархиите си. Така например Дебърският митрополит Козма починал на 11 януари 1916 г. в Кичево и бил погребан в близкия манастир “Св. Богорица” – Пречиста. Струмишкият митрополит Герасим пък умрял на 1 декември 1918 г. в Струмица, където и бил погребан.

Както е известно Първата световна война завършила с погром за България и в края на септември 1918 г. Българската екзархия изгубила отново македонските си епархии. По силата на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. от диоцеза на Българската православна църква отпаднала и по-голямата част от Струмишката епархия (Струмица, Радовиш, Валандово); погранични части от Софийска епархия (Цариброд, Босилеград) и Западна Тракия, в която от 1913 г. била устроена Маронийската епархия със седалище Гюмюрджина. В Европейска Турция Екзархията успяла да запази Одринската епархия, която от 1910 г. до пролетта на 1932 г. била управлявана от архимандрит Никодим Атанасов (същият на 4 април 1920 г. бил хиротонисан за Тивериополски епископ). На турска територия била устроена и временна Лозенградска епархия, която от 1922 до 1925 г. била управлявана от Нишавския епископ Иларион. След това там бил изпратен бившия Скопски митрополит Неофит, който от 1932 г. управлявал и съседната Одринска епархия – чак до смъртта си в нач. на 1938 г. След това за всички православни българи в пределите на Европейска Турция останало да се грижи Екзархийското заместничество, чието седалище било в Цариград. След смъртта на бившия Велешки митрополит Борис (14 август 1924 г.) екзархийски заместници били бившия Охридски митрополит Борис (1924 – 1936), Главиницкият епископ Климент (1936 – 1942) и Величкият епископ Андрей (1942 – 1945).

Със започването на Втората световна война пред Българската православна църква още веднъж възникнали възможности за възвръщане на нейния загубен диоцез. Военно присъединените земи в Македония и Беломорието трябвало и административно да бъдат заети. Обаче в неясната и сложна обстановка през пролетта на 1941 г. Българската екзархия “най-бързо се ориентира и най-напред изгражда структурата на църковната власт и пристъпва към нейното установяване”. Фактически още на 29 април 1941 г. Св. Синод в пълен състав се събира в София на извънредна сесия, за да обсъди “каноническите мерки за възстановяване ведомството на св. ни Църква в новоосвободените епархии от нашата църковна област”.

На тази извънредна синодална сесия наместник-председателят на Св. Синод Видинския митрополит Неофит произнесъл патетично встъпително слово и съобщил на своите духовни събратя, че имал срещи с министъра на външните работи и изповеданията Иван Попов и министър-председателя проф. Богдан Филов. На тези срещи били разменени мисли за предстоящото църковно разпределение, като държавните мъже останали съгласни с уговореното. След това синодалните архиереи приели проекта, съставен от намаления състав на Св. Синод. Според него в новоосвободените земи били устроени следните епархии: Маронийска с градовете Гюмюрджина, Дедеагач, Димотика, Ксанти, Софлу и Фере; Охридско-Битолска с градовете Битоля, Дебър, Кичево, Костур, Крушево, Лерин, Охрид, Прилеп, Ресен и Струга; Скопско-Велешка с градовете Велес, Враня, Гостивар, Кочане, Кратово, Куманово, Лесковец, Паланка, Скопие, Тетово и Щип и Струмишко-Драмска епархия с градовете Баракли-Джумая, Демир-Хисар, Драма, Кавала, Пехчево, Радовиш, Серес и Струмица. Въпросът за Солунска епархия останал открит, докато се “уясни какви провизорни граници ще се установят в близко бъдеще”. Към Софийска епархия било решено да се присъединят отнетите от сърбите още през 1919 г. части от Царибродско, Босилеградско и Трънско, както и гр. Прилеп с околията си.

Св. Синод решил и кои архиереи ще управляват новообразуваните епархии. В Маронийска бил определен Пловдивския митрополит Кирил с помощник Мароникийския епископ Иларион. В Охридско-Битолската епархия бил изпратен Ловешкия митрополит Филарет с помощник Браницкия епископ Максим; Скопско-Велешката била поета от Търновския митрополит Софроний с помощник Брегалничкия епископ Панарет, а в Струмишко-Драмска епархия – Неврокопския митрополит Борис с помощник Драговитийския епископ Харитон.

Св. Синод излязъл и със специално окръжно, в което приканил епархийските митрополити да се разпоредят: 1) всички свещеници, които навремето са служили в завзетите земи да бъдат задължително командировани в новоприсъединените области; 2) да поканят пенсионираните свещеници, които по-рано са служили в новоосвободените земи и още се чувстват дееспособни, да бъдат също командировани там.

Така Св. Синод бързо реагирал и веднага възстановил църковната администрация в старите си екзархийски епархии, понеже имал опит и готовност за това. Обаче злополучният край на войната и последвалата нова национална катастрофа станали причина за безвъзвратното изгубване на епархиите в Македония и Одринска Тракия.

– Преди години Вие въведохте термините „външна“ и „вътрешна екзархия“. Какво всъщност имате предвид?

– След Освобождението (1878 г.) се получи така, че Българската екзархия имаше диоцез в три политически области: Княжество България, чийто сюзерен е турският султан, Източна Румелия – автономна област, намираща се под пряката военна и политическа власт на султана (до 1885 г.), и Македония и Одринска Тракия, оставащи в пределите на Османската империя. Според екзарх Йосиф седалището на Екзархията трябваше да остане в столицата Цариград, понеже в пределите на империята оставаха около милион и половина българи. За да запази целостта на БПЦ, съответно на Българската екзархия, Учредителното народно събрание в Търново (1879 г.) приема и записва в конституцията на Княжество България (чл. 39), че то в църковно отношение съставлява “неразделна част от българската църковна област” и се подчинява на върховната духовна власт, където и да се намира тя. С това се потвърждава единството на българския народ независимо от политическите граници, които го разделят. Така от гледна точка на българите в свободното Княжество на практика се получават две екзархийски юрисдикции – вътрешна и външна. По принцип те са части на едно органично цяло, а де факто имат различни форми на управление, различни пътища на развитие и преследват различни цели, като стратегическата цел и за двете си остава една и съща – консолидиране на българската нация. Финансовата издръжка на външната екзархия се осъществява от държавното съкровище на Българското княжество. С отпусканите ежегодно средства се поддържат екзархът и екзархийското управление в Цариград, а така също учителите и свещениците, намиращи се под екзархийското ведомство.

– Как се стига до вдигането на схизмата от Българската църква? Какво печелим и какво губим от това?

– След избора на нов български екзарх на 21 януари 1945 г., първостепеннна грижа на новоизправния предстоятел на БПЦ е изключително важния за разрешаване църковен въпрос за вдигането на схизмата, която цели 73 години тегнела като дамоклев меч над Българската православна църква. Още през октомври 1944 г. Софийския митрополит Стефан в качеството си на наместник-председател на Св. Синод, отправил съболезнователно писмо до руския Св. Синод по повод смъртта на Московския и Всерусийски патриарх Сергий. В това писмо била отправена и сърдечна молба за ходатайство и съдействие по премахване на схизмата. Св. Синод на Руската православна църква отговорил официално на 22 ноември 1944 г., като обещал пълно съдействие пред Вселенската цариградска патриаршия.

В деня на своя избор екзарх Стефан отправил и писмо до Вселенския патриарх Вениамин, в което го помолил “да се вдигне произнесеното поради известните причини осъждане на Българската православна църква” и съответно тя да се признае “за автокефална и да се причисли към автокефалните православни църкви”. По-нататък в писмото се съобщавало, че седалището на Българската екзархия (т. е. Екзархийското заместничество) било преместено от Цариград в София и по решение на Св. Синод се изпращат митрополитите Борис Неврокопски и Софроний Търновски, които заедно с Величкия епископ Андрей “са упълномощени във всичко … за да водят необходимите преговори и да подпишат надлежните документи”.

Делегатите на Българската екзархия се срещнали в Цариград с Вселенския патриарх и преговаряли с комисия на Патриаршията (съставена от митрополитите Халкидонски Максимос, Сардийски Германос и Лаодикийски Доротеос) по условията на вдигането на схизмата. На 19 февруари 1945 г. бил подписан “Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на Св. Православна църква…”, а на 22 февруари с. г. бил издаден специален “Томос” от страна на Вселенската патриаршия, с който “ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права…”.

Томосът бил записан в Кондиката на Вселенската цариградска патриаршия, а негов художествено изработен препис – изпратен на екзарх Стефан. Вдигането на схизмата било акт с международно и с вътрешно политическо значение. Във външнополитически план с него се затваряла вратата към извънграничните екзархийски епархии, слагало се край на възможностите да се използва Екзархията като институция за обединяване на всички православни българи в границите на една химерна Санстефанска България. Реално погледнато това представлявало своеобразно национално предателство, отстъпление от националния идеал, в които недвусмислено личи външна принуда. Не трябва да се забравя, че изборът на екзарх и вдигането на схизмата станали за броени дни под твърдата и бърза диктовка на СССР, в чиято зона на влияние попаднала България в края на Втората световна война. Така през февруари 1945 г. диоцезът на Българската православна църква бил свит само в държавните граници, но пък тя получила пълна автокефалност и тясно се обвързала с Руската православна църква, за да може заедно с нея и с останалите православни църкви от страните с народна демокрация да участва в единен блок за защита на вярващото население от вредното влияние на “империалистически” религиозни общности и църкви.

– През пролетта на 1953 г. Българската екзархия прераства в Патриаршия. Кога останалите поместни православни църкви я признават?

– Както е известно на 8 май 1953 г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, който на 10 май прераства в патриаршески избирателен събор. Тогава БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил. Той се явява макар и непряк приемник на Търновския патриарх св. Евтимий, последния български патриарх до началото на турското робство.

Още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участват на тържествената интронизация на Българския патриарх Кирил на 10 май 1953 г. С писмо от 6 юни 1953 г. Московският и на цяла Русия патриарх Алексий за втори път, по приетия каноничен ред, известява, че Руската православна църква признава възстановената ни патриаршия. По същото време Антиохийската патриаршия с писмо от 10 юни 1953 г. и Полската православна църква с писмо от 19 юни 1953 г. съобщават официално, че признават Българската патриаршия и нейния предстоятел. В края на 1954 г. това прави и Александрийската патриаршия. През 1955 г. Сръбската православна църква признава Българската патриаршия и поддържа каноническо общение с нея. Благодарение на посредничеството на Антиохийската патриаршия, на Руската и други сестри църкви с поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961 г. и Цариградската вселенска патриаршия най-сетне официално признава възобновената Българска патриаршия и установява каноническо общение с нея. През пролетта на 1962 г. българска църковна делегация начело с патриарх Кирил осъществява историческо посещение на Цариградската вселенска патриаршия, на източните патриаршии Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска и на Гръцката православна църква с посещение и на Света гора – Атон. Възобновената Българска патриаршия тогава официално е призната от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Гръцката църква.

 –  Кога и защо е създадена Охридската архиепископия?

– Българската автокефална църква с ранг на патриаршия заема шесто място сред древните най-авторитетни патриаршии на Православния Изток. Между 927 и 1018 г. са известни по име 9 български патриарси, чийто ред продължава да е неизяснен: Дамян, Леонтий, Димитър, Сергий, Григорий, Герман, Николай, Филип и Давид. Тяхното седалище е столицата Преслав, а също така и Доростол (дн. Силистра).

Военнополитическите обстоятелства през втората половина на Х в. се отразяват съдбоносно върху Първата българска патриаршия. Когато Киевският княз Светослав навлиза в Североизточна България (968-969 г.), патриаршеският престол се премества в Доростол, а след нашествието на византийския император Йоан I Цимисхи (971 г.) – в Средец (дн. София), който става столица на Западната българска държава, възглавена от Самуил (997-1014 г.). Понеже по стратегически причини столицата се мести последователно навътре в югозападните български земи, заедно с нея се премества и българският патриаршески престол, докато в края на Х в. се установява в град Охрид. Тук български патриарси са Филип и Давид.

След като покорява България през 1018 г., византийският император Василий II Българоубиец запазва независимостта на Българската църква под името Охридска архиепископия. Нейният предстоятел получава титлата “Архиепископ на цяла България”. Подчинените му епархии са изброени в специално издадените от Василий II грамоти (съответно през 1019, 1020 и 1025 г.) и обхващат дотогавашната тема (област във Византийската империя). Македония (без Солунско и югоизточния й дял), районите на Морава, Тимок, Нишава, Срем, Белград, Средец, Кюстендил, Видин, Южна и Средна Албания, Епир (без южните му части), цяла Сърбия и Северна Тесалия. По-късно при приемниците на Василий II настъпват редица промени в диоцеза ѝ, като той намалява в полза на Константинополската (Цариградската) патриаршия. Същевременно Охридската архиепископия е подложена на елинизация (погърчване) – висшият клир се попълва предимно от гръцкоезични византийски духовници, а за литургически и канцеларски език е въведен гръцкият.

„Църковен вестник“ брой 21, 2017 г. 

Снимка: БГНЕС

За Ангел Карадаков

Виж още

12524114_1129795983711020_3435638632765918943_n-660x330

Митрополит Антоний: Празникът Въведение Богородично крепи българското семейство

За празника Въведение на Пресвета Богородица разговаряме със Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний. Защо празникът ...