Начало / Uncategorized / Още веднъж за Охридската архиепископия

Още веднъж за Охридската архиепископия

В интервю за BTV Струмишкият митрополит Наум от Македонската православна църква – Охридска архиепископия заяви, че се надява Българската православна църква да признае Македонската църква. 

„Ние изпратихме писмо до българския Синод да обсъди този въпрос и… чакаме отговор. Ние сме в такава позиция, че автокефалността на нашата църква не се признава по политически причини, но сега Българската църква има възможността чрез признаването на Македонската църква да стане наша „църква-майка“. Това е рядък исторически момент, който Българската църква не би трябвало да пропуска“, каза митрополитът.

По този повод публикуваме текст за Охридската архиепископия на академик Иван Снегаров, който в трудовете си засяга Македония и Македонската църква. Всепризнат църковен историк и виден богослов. Текстът му е от списание „Духовна култура“ от 1946 г. Публикуваме го без редакторска намеса. 

Възстановяване на Охридската архиепископия 

Излизам да говоря за обявената тема не с цел да извиквам или да възпламенявам някакви чувства, да трогвам или да привеждам във възторг. Моята цел е съвсем проста, научно-популярна – да дам с помощта на църковната история осведомление и разяснение на един църковноправен въпрос, който е тясно свързан с историята на православните Църкви и особено с историята на Българската православна църква. Това е и въпрос на църковната история на Балканския полуостров и частно на Македония, който от много десетилетия насам беше предмет на кабинетно изучаване от страна на учените, а днес дава изгледи да вземе жив и вълнуващ вид, вплита се небрежно в балканските политически въпроси. 

Още старите римляни (именно чрез устата на великия Цезар) са казали, че историята е учителка на живота (Historia est magistra vitae). Такова значение са предали на историята и старите гърци. Не напразно те са я нарекли istoria – дума, която произлиза от гръцкия глагол ida, сиреч зная, или по-точно от втория глагол istoreo, сиреч узнавам, изследвам, питам, запознавам се, виждам някого. В посланието си към галатяните ап. Павел казва, че отишъл в Йерусалим istorisse ton Petron (да се види с Петра – Гал. 1:18), сиреч да се запознае, да се види с ап. Петра. Така че в антично време под история разбирали знание проверено, знание установено чрез издирване или изучаване и полезно за напредъка на човешкия личен и обществен живот. Старите гърци считали мъдростта или науката за история (i sofia estin istoria tis phisseos). Поради това и двата древни класически народи – гърци и римляни са дали големи историци (Херодот, Тукидит, Тит Ливий, Светоний), които със своите съчинения са станали не само образци на историописци, но се явяват и учители на обществени и държавни строители от разни епохи и времена. Също и в България просветените люде са ценели историята като възпитателка на народите. Не с друга цел българските ханове (Омортаг, Маломир, Пресиан, Борис) са увековечавали важни държавни събития и геройските подвизи на свои военоначалници с издигане на каменни надписи по стъгди и пътища. Княз Борис обичал да слуша разкази на дошлите при него Кирило-Методиеви ученици за старите народи и всемирни исторически събития. Цар Калоян, искайки от папа Инокентий III царска корона, се позовал на българската история, която свидетелствала, че такова отличие имали старите български владетели Симеон, Петър и др. Изказвайки това свое желание, той отбелязал: „както е написано в нашите стари книги“. Летописците, каквито са имали българи, сърби, румънци и руси, и са пишели на общ книжовен език – старобългарски в разни редакции, са изхождали от убеждението, че като записват миналите събития, ще бъдат твърде поучителни за бъдещите поколения, за да се предпазват от извършване предишните грешки. Дълбоко убеден бил о. Паисий Хилендарски, че историята притежава мощна нравствено-възпитателна сила. Чрез своята малка славянобългарска история той вярвал, че ще излекува омаяния от гръкоманство народ, че тоя народ ще се събуди от гласа на своите велики прадеди, ще се осъзнае и ще се устреми да твори нов период на своя исторически живот. 

Историята е ясно, направено огледало на миналото. Тя е разностранно разкритие на народната душа. Всеки, който иска да бъде полезен на своя народ, трябва да я чете и изучава с внимание и без резонерство, като се стреми да разбере връзката на историческите факти и техния смисъл.

И днес, когато се творят нови политически и обществени форми, историята ще ни бъде верен справочник и компас. 

Тя действа и днес, както ще действа и утре. Наглед тя лежи заедно с отдавнашните мъртви, обаче в действителност тя се движи и с нас живите като сянка от нашите тела, защото нищо човешко не става от нищо. Днешните събития крият своите корени в миналото, което е дънер на бъдещето. От това гледище изхождал Тертулиан, когато казал, че семе е кръвта на мъчениците (Semen est sanguis christianorum). Семената на сегашните исторически действия са пръснати в далечината на миналото. Право е казано: „Каквото посееш, такова и ще пожънеш“. Сегашното е жертва от сеитби в миналото. Закономерност има не само в природата, а и в историята на човечеството. 

Ето, днес изникват въпроси, които наглед са естествени рожби на днешните политически събития, а в действителност, поставени при фенера на историята, те ни се явяват и ни се виждат като естествени произведения на сили, действали в миналото. Такъв е по преимущество и въпросът, който съм поставил за тема на днешната ми обща лекция. Нямах намерение да говоря нарочно по тоя въпрос нито пред моята аудитория, нито другаде, но се реших съвсем случайно. Някои от моите студенти, които слушат лекциите ми по църковна история, пожелаха да им изясня тоя въпрос. Като преподавател по църковна история сметнах за свой дълг да удовлетворя тяхното желание толкоз повече, защото съм се занимавал много години с историята на Охридската архиепископия.

И си рекох: добре ще бъде, ако чуят не само те, а и студенти богослови, които вече са прослушали учебния предмет църковна история, също и новите студенти богослови, за да имат вярна представа за новия църковен живот в съседната и близка нам страна – Македония, за свободата на която навярно някои от тях са пренесли лишения и страдания като чинове от българската войска при нейния стремителен поход след 9-ти септември. 

Богословското дружество, което урежда това събрание, намерило за добре да направи моята лекция достояние и на външни любознателни люде. Нека заявя, че ще се стремя да разгледам въпроса, като изхождам от фактите така, както се извършват и се оформяват. Действителността е по-силна от всякакви теории и желания, и тежки разочарования преживява оня, който не се съобразява с нейната сила. 

***

Има исторически факти, които ни уверяват, че наистина, както пее народният певец Ив. Вазов, не се гаси това, що не гасне. Съществуват духовни ценности, които може за известно време да се отхвърлят и да нямат обществена стойност. Така е и с материалните ценнности. Например, антични златни пари сега не могат да служат за покупко-продажба, нито за модна украса, обаче кой може да унищожи тяхната вътрешна стойност? Нито времето не е в състояние да разяде златото, нито бурените да го разрушат. То си остава благороден, драгоценен метал за всички народи и страни. Каква радост изпитва иманярът, когато открие златно съкровище! Какво въодушевление вълнува археолога, когато разкопките го ощастливят с находка на стари монети! Пред неговия поглед се движи цял древен свят със своя търговски и културен живот. 

За идейните ценности обикновено се мисли, че те не са така трайни, че те напълно се променят, както се менят нашите мисли  и чувства. Рядко ли е, един и същ обществен деец да е мислил едно на младини и да поддържа други идеи на старини? Такъв вътрешен прелом е и двигател на човешкия напредък. Все пак съществуват и дълготрайни творби на историческия живот. Има и вечни идеи, които движат народите. Такива ценности може да бъдат подценявани в някоя епоха, може да се възпират техните действия, може да се променят имената им, но не се унищожават. Те живеят в подсъзнанието ни и чакат по-дълго или по-кратко време, за да влияят на съзнанието ни и да действат, както по-рано и дори още по-силно. Такава е идеята за национална държава. Един народ може да падне под чуждо иго, цели векове и да бъде потиснат, но щом той живее, в неговата душа е спотаен копнежът за родна държава. Същото действие има и идеята за национална Църква. 

Българският народ много векове се е намирал под инородна духовна власт, но щом се възродил, идеята за родна Църква е станала най-силен двигател на неговия духовен живот.

В тясна, генетична връзка с историята на българския народ се намирала древнопросиялата автокефална Охридска архиепископия.

Тя е една историческа ценност, която, след като извършила дълга полезна обществена служба и добила славно име, ту била забравяна, ту отново се споменавала. Не е тук мястото да говоря за нейния произход, който се оспорва без всякакво основание само от някои сръбски историци. Също не е уместно да изтъгвам нейния характер и дух. Който се интересува, може да прочете моето съчинение за нея (т. I 1924 год. и т. II 1932 год.). Тя е запазила своето съществуване в действителност като продължение на унищожената Преславска патриаршия, а фиктивно като продължение на Юстиниана, основана в 535 г. от византийския император Юстиниан Велики и изчезнала при нахлуването на славяните в началото на VII в. Охридската архиепископия е съществувала близо осем века – до началото на 1767 год., когато била унищожена по искане на цариградския патриарх Самуил I и по заповед на султана Мустафа III. През този дълъг период тя преживяла всички теглила на своето паство, което било нейна главна материална опора. Особено в турско време тя била единствената защита на православното население в нейния диоцез срещу настъпателното мухамеданство, и там имало сравнително по-малко отпаднали от християнката вяра, отколкото в областите на други автокефални църкви, например Босна (под Ипекската архиепископия), в Кавказ, Сирия, Палестина и Египет. В Охридския диоцез мухамеданството повече успяло в Албания, която била разяждана от католишката пропаганда, а частно в Македония то имало слаби завоевания в Кичевско, Тиквеш и Мъглен и то главно след унищожението на Охридската архиепископия. През време на турското робство, опряна върху народа, Охридската архиепископия била действителна народна Църква по устройство и по социално-политически тежнения. Тогава виждаме да се свикват църковно-народни събори, в които занаятчии и търговци се представлявали във внушително количество. Ето защо, когато Охридската архиепископия била унищожена нейното паство в Македония и Албания било изпълнено с голяма скръб и силно негодувало срещу извършеното над него престъпление.

Частно в Охрид дълги години живо помнели своя благороден и любим последен „патрик“ Арсений, който внезапно бил вдигнат от Охрид и заточен в Св. Гора, като занесъл и царски грамоти за правата на своята Църква

Тази народна скръб не е била изчезнала и през време на църковната борба. Тогава тя отново се засилила и била изляна в твърде умилителната елегия „В хиляда и седемстотин и шесдесет и второ лето“, написана от охридския поет Григор Пърличев – песен, която и сега се пее в Охрид и се слуша от всички с голяма наслада. Тази песен не само е настройвала народа за борба срещу духовното потисничество, но и съживявала идеята за Охридската архиепископия. Още след смъртта на своя митрополит Йоаникий (декември 1869 година), охридчани искали от Цариградската патриаршия владика от своя род и повдигнали въпрос за възстановяване на Охридската архиепископия. Охридчанинът Маргарит Димица (Димзов), ако и да се гърчеел, написал остра критика на извършеното от цариградския патриарх Самуил I, доказвайки, че това негово дело е незаконно. Когато се изострили отношенията между охридския гръцки митрополит Мелетий и паството му, особено след умъртвяването на народния учител Димитър Миладинов, охридчани явно поискали да се възстанови Охридската архиепископия, дори почнали да считат, че тя вече съществува, и тяхната община издавала документи с името на тази архиепископия. Българските църковни дейци, особено идеологът на църковната борба Гавриил Кръстевич са намирали здраво каноническо основание в тази идея и поддържали да се осъществи тя като един етап за цялостното разрешение на църковния въпрос, по две причини: 1) защото Охридската архиепископия имала строго определени териториални граници, признавани от византийските императори с особени христовули и 2) смятана за търждествена с Първоюстинианската архиепископия, тя притежавала обаяние с авторитета на византийския законодател Юстиниан Велики, поради което другите поместни църкви я признавали за каноническа величина и се намирали в пълно общение с нея.

С тези свои качества тя заемала важно място в защитата на тия църковни борци и се появили цели съчинения, с които се доказвало, че справедливостта налага Охридската архиепископия да бъде възстановена. 

След учредяването на Българската екзархия (1870 год.) в Охрид още са мечтаели за възстановяване на автокефалната Охридска архиепископия като заместница на полунезависимата Екзархия, но при наличността на султанския ферман се помирили с придобитото и изпратили свои представители в църковно-народния събор, свикан от Екзархията в 1871 г. 

Националната борба в Македония, както е известно, се водеше под две отделни знамена – на Патриаршията и Екзархията. Едноверно, еднородно и едноезично население се беше разделило на два враждуващи лагера – патриаршисти и екзархисти. В 1873 г. Скопскапа, Охридската, Битолската и др. епархии заявиха чрез народно допитване (истилям), че признават Екзархията.

Така почти цяла Македония бе духовно ръководена от Екзархията до Балканската война (октомври 1912 год.), в борба с гръцката пропаганда и сръбската, също и в борба с гръцки, а по-късно и със сръбски владици.  

След като Македония бе разделена между България, Сърбия и Гърция, тя бе разделена и в църковно отношение между поместните църкви в тези държави. 

При все това споменът за Охридската архиепископия или патриаршия (така я нарича народът) не се заличил. Осем векове възпитавала православното население в Македония, тя е оставила действителни следи в неговата душа. Както ние наследяваме качествата на своите родители, деди и прадеди, така въздействала върху един народ и неговата духовна майка – родната му Църква, в скута на която той е расъл, под влиянието на нейните вдъхновени песни и мъдри съвети. Дали в чутовната революционна борба за автономия на Македония не се отразяваше несъзнателно вековната борба на Охридската архиепископия за своята автокефалия? В това съм напълно убеден вследствие на моето изучаване живота на тази църква. Това убеждение изказах в своя труд за Охридската архиепископия. В предговора си на I том (София 1924 год.), казвам: 

Ето вече 30 години, как поробена и бунтовна Македония държи Балканския полуостров в нервна треска и цяла Европа в тревога. Страданията й не само не намаляват, но от ден на ден се увеличават. Една вековна тирания се заменя с друга по-безчовечна. При все това Македония не умира, а с още по-буен пламък и с по-мощна упоритост се бори за своята независимост. Пред тоя дивен факт наблудателят неволно се запитва: откъде черпи тази земя-мъченица несломима воля за свобода, своя непреклонен борчески дух? Отговор дава историята й: от своето дълговековно минало, през което Македония е била самостойна културно-историческа величина. Свободолюбивият и напредничавият дух, с който тя очудва цивилизования свят, й е вдъхнат и развит от нейната автокефална църква – Охридската архиепископия. Поради това велико историческо значение на Охридската архиепископия, аз, син на гр. Охрид, почувствах дълг да напиша история, движен от убеждението, че историята е учителка на живота и че това духовно-културно учреждение е най-остро изобличение на найстойчиво разпространяваната неистина, че Македония е сръбска земя“.

Още по-ясно е изразено това ми убеждение в предговора на II том от същото съчинение (София 1932 год.):

Историята на Охридската църква е история на осемвековната духовна независимост, бих казал, на духовна суверенност на Македония. Политическата власт в тая земя била турска, но духовната е принадлежала на самата нея в лицето на народната й Църква, която е обхващала по-голямата част от тази земя и чието паство е съставлявало грамадно мнозинство в нея, както е и днес. Охридската архиепископия-патриаршия е притежавала законодателна, изпълнителна и съдебно-гражданска власт. Тя е имала нравствен авторитет, пред който се прекланяли (с редки изключения) всички нейни членове, защото те са вярвали, че тя е пътят, който ги води към земно благополучие, и към най-важното – небесно идеално съществуване… Автономичният дух на Македония не е нов, а е рожба на нейния исторически живот. Той бил развиван от автокефалната Охридска църква. Историята на последната ни уверява: 1) че Македония има право и е свободна и за политическа самостойност тъй, както е могла да съществува 8 века като независима духовна организация; 2) че, както в старо време е била основа за духовно обединение на балканските народи, тъй и сега тя може да се превърне от ябълка на междубалкански раздори в звено на общо-балканско братство“.

Много кръв се проля за разрешението на македонския въпрос, но ние сме живи свидетели, че всички опити за неговото разрешение чрез разделение и анексия (присъединение) излязоха несполучливи и пакостни както за Македония (разорение и бежанци), така и за България. Македонският въпрос е твърде сложен, с международно значение. Основателите на Мадекедоно-Охридската вътрешна революционна организация (1893 год.) бяха твърде предвидливи, като поставиха за върховна цел на борбата автономията на Македония. Несправедливи и увлечени в Сизифовски блян държавни мъже не можаха да разберат историческото и спасително значение на зряло обмислената основна цел на македонското революционно движение. Не можеха да схванат, колко разумно и наложително бе да се зачита тази цел, рожба на голям политически опит, и те отклониха България, за нейно нещастие, от правия път, който бе избрала борческа Македония. 

Едно от твърде важните нови политически събития е създаването на нова Югославия, под водителството на маршал Тито. Тя е федеративна държава, която се състои от шест самостойни държави. Една от тях е федерална Македония, за затвърдяването на което не малко допринесе и българската войска със своите победи при Страцин, Ниш и в Унгария. Скоро след нейното устройство там се появи въпрос за уреждане на църковните работи в нея. В стара Югославия Македония беше под духовната власт на Сръбската патриаршия, която, както и сръбската държава, считаше нейното население за сръбско. Сега обаче тя е самостойна политическа единица в съюзната Югославска република. При това тя се счита за национално различна от Сърбия, със своя особена история и култура. 

Македонското население решително заяви, че не може да търпи домогвания за посърбяване. 

То проявява свое национално съзнание и иска да работи за развитието на своята национална култура. Обяснимо е, защо правителството не е допуснало да се върне в Скопие сръбският митрополит Йосиф. След това естествено е било да се яви силно обществено движение за църковно обособяване на Македония. тук дошла на помощ, като котва, идеята за Охридската архиепископия. Образуван бил „инициативен отбор (комитет) за организиране на Православната църква в Македония“ с главни членове трима свещеници (Методи Гогов, Никола Апостолски и Кирил Стоянов), който на 3 януари 1945 година, по случай Рождество Христово, отправил писмо до сръбския Архиерейски Синод, когото уведомил, че те са „представители на Православната църква в Македония“, като остават „верни и предани на каноните и законите на нашата света Православна църква“. По повод на това писмо Архиерейският Синод, в заседанието си от 20 януари 1945 година е одобрил писмения укорителен отговор на скопския митрополит Йосиф, пребиваващ в Белград, и взел становище, че реченият „отбор“ е самозван и трябва да отправя „всички свои молби и желания и своята преписка изключително чрез негово Високопреосвещенство скопския митрополит Йосиф, своя надлежен архиерей“. След това на 4 март 1945 г. в Скопие бил свикан църковно-народен събор, в който взели участие около триста души представители на клира и народа.

Тоя събор, открит от свещеника Кирил Стоянов, единодушно „изразил своето желание и нуждата по-скоро да се провъзгласи самостойна Македонска православна църква т.е. да се възстанови историческата Охридска архиепископия“. 

От тогава във федерална Македония действа Македонската православна св. Климентова църква, противейки се на всички опити на Сръбската патриаршия да възстанови своето ведомство в Македония. Това решение на скъпския църковно-народен събор било съобщено на сръбския Св. Синод от  инициативния комитет с телеграма от 8 март същата година. Съборът избрал и делегация, която била натоварена „да посети всички сестри православни църкви“ и да получи признание на извършения акт. На 12 март същата година в белград била свикана „епископска конференция“ (участвали споменатият митрополит Йосиф, заворничко-тузланският Нектарий, браничевският Ваниамин, шабачкият Владимир и будимълският викари Валериан), която решила, че делото на казания „Македонски народен събор“ „се счита за неканонично“ и не може да се разисква за него („и да не може о ньемо ништа судити, нити га претресити“). Конференцията е замолила митрополит Йосиф, щом отиде в Скопие, да вземе „све, що треба за чуванье интереса Српске православне Цркве“. В същия ден сръбският Св. Синод се съгласил с решението на епископската конференция и предоставил целия въпрос на митрополит Йосиф, като надлежен архиерей, с молба да представи на Синода изчерпателен доклад. Обаче митрополит Йосиф, – казва сръбският Св. Синод, – не е могъл да отпътува в Скопие, понеже на 17 март същата година министърът на вътрешните работи съобщил на Синода, „че засега не може издаде позволение за пътуване в Скопие на Негово Високопреосвещенство митрополит Йосифа“ и счита, че в това време по-добре било Св. Синод да извика известен брой свещеници из Македония, които да му дадат сведения за положението, в което се намира Православната църква в Скъпската епархия и в цяла Македония. Сръбският Св. Синод отговорил на 19 март на министъра на вътрешните работи, като му изказал благодарност за готовността му със своето посредничество да осъществи тази среща, за която Синодът обещал, „да съобщи на заинтересуваните архиереи да приемат и да изслушат свещениците от поверените им епархии“. 

Между това министърът за Македония (в съюзното югославско правителство) Емануил Чучков с писмоот 18 юли същата година до сръбския Св. Синод поискал от него да отдели съответната сума, която ваканно се пада на свещениците в Македония, от 15 000 000 динара, която Синодът получил от съюзното Министерство на финансите за нуждите на Православната църква в Югославия. На министъра отговорил митрополит Йосиф (като администратор на Сръбската патриаршия) с писмо от 28 юли същата година, че ще бъдат подпомогнати и македонските епархии, „када се врате у крило своjе Цркве, а дотле би било неприродно и нелогично да она покаже ону децу, коjи са ньенога крила самовольно одричу“.

Председателството на Демократическата Фесерална Македония с писмо от 25 юли същата година препратило „Администратору на Српската Патриаршiя“ писмо на „Инициативния отбор на организирайне Православната църква в Македониjа“ № 93 от 23 юли същата година. В това писмо се казвало, че в своето редовно събрание от 18 юли т.г. свещеничеството та Скопската епархия разгледало между другото и „тенденциозните предизвикателства от страна на митрополит Йосифа, администратор на Српската патриаршия“, именно 1) изпраща на църквите във Федерална Македония „Гласник Српске правосл. Цркве“, 2) организувал е Скопски духовен съд във Враня и 3) разпределил паричните  помощи за Скопска, Злетовско-Струмишка и Охридско-Битолска епархия. Свещеничеството на Скопската епархия изказва своя протест, че се изпраща „Гласник Српске православноj цркве“ на адрес „Сръпскоj православноj цркви у Скоплъу, Штипу, Кратову, Битолу, Охриду и т.н.“, защото в Мокедония, – казвало се в горното писмо – не съществува Сръбска православна църква, а Македонска, народна, православна, св. Климентова църква, за която македонският народ взел своя резолюция на 4 март 1945 година със желание да добие своя народен владика, който ще бъде

„възобновителя на старата Св. Климентова архиепископиiа во град Охрид“.

Свещеничеството също така протестира, че устроеният духовен съд във Враня сее раздор, като изпраща свещеници във Федерална Македония. „Старото време – казвало се в писмото на инициативния комитет – помина и дойде ново, и наш народ сака да построи Св. Климентова Македонска църква, имайки га сите исторически и канонски права“. Относно третото обвинение се казвало, че разпределената от Сръбската патриаршия парична помощ от 100 000 динари за всяка епархия в македония ще бъде одобрена от македонския народ, „ако биде изпратена преку нашето Федерално Македонско правителство во коjе постоjи Верска комисиiа“, а да не бъде разпределена от „гореспоменатия администратор“ (= митр. Йосиф).

По повод на изложеното писмо на Македонския инициативен комитет, сръбският Св. Синод се занимал обстойно с целия въпрос, създаден в Македония, в заседанието си на 22 септември 1945 година и взел решение, в което изложил целия ход на въпроса, както по-горе го описах, и привел следните мотиви:

Епархиите в сегашна Федерална Македония – Скопска, Злетовско-Струмишка и Охридско-битолска са „съставен дял на Сръбската православна църква и тяхното православно население подпада под църковната юрисдикция на Сръбската православна църква не само от 1920 г., когато тези епархии по редовен и каноничен път са присъединени, по право са върнати под крилото на обединената Сръбска православна църква, за което свидетелствува и томосът на Цариградската вселенска патриаршия за тяхното присъединение, но и много по-рано тези епархии са били в единство с Ипекската патриаршия, от която временно са били отцепени по силата на историческо-политическите обстоятелства. При това в тези епархии сега съществува, като единствено призната, каноническата и законна юрисдикция на Сръбската православна църква, която е призната  и потвърдена от всички останали православни автокефални църкви и от всички отечествени държавни закони и власти, а наред с това тези епархии имат и свои законни канонически избрани и поставени от страна на Светия Архиерейски Събор на същата православна Църква архиереи, които запазват в тези епархии всички свои йерархически и канонически права във всичко пълноважни и от нищо неоспорвани и които само временно, по силата на обстоятелствата, са били отстранени от извършване на тези свои йерархически права и длъжности през време на българската окупация. Вследствие на това положение на нещата, всяка акция, която отива във  вреда на каноническата юрисдикция на Сръбската православна църква в тия краища и отхвърля каноническите права на законната и призната сръбска йерархия в споменатите епархии, е неоснователна и е неканонична, и всички ония, които водят такава акция и я поддържат, ще понесат всичката отговорност пред каноните и законите, които защищават каноническия и църковен ред в цялата Православна църква. Защото отцепването на каноническата йерархия и създаването на независима църква в тия краища, според каноните, не може да се проведе нито да се провъзгласява без знанието и съгласието както на Майката Църква, към която тя спада, така и на нейната каноническа йерархия, която е нарочно призвана да цени и застъпва религиозните и църковните потребности на своето законно паство. Това е обща каноническа норма, призната в православното каноническо право и в православния свят изобщо“.

След това Синодът привежда 39-то апостолско правило и 57 правило на Лаодикийския събор, според които народът и клирът не могат без своите канонически епископи да предприемат нещо, което изменя канонически ред: също и 31 апостолско правило, което забранява на презвитерите да нарушават единството на Църквата, като ги заплашва с низвержение, а миряните – с отлъчване от Църквата, ако не прекратят общението си с такива свещеници разколници и не се върнат при своите епископи. След тази мотивировка, която счита за историческо-каноническа, сръбският Св. Синод заявява:

„1) не може да признае никаква самостойна и независима Църква във Федерална Македония, която е провъзгласна без волята и съгласието на Майката Църква и на нейната каноническа йерархия в тия краища, която на първо място е призвана да тълкува волята на народа в църковните работи като фактор, който първенствено се грижи за народа Господен и дава отчет за него. 

2) счита провъзгласяването на някаква независима Македонска православна Климентска църква, обявена в Скопие на 4 март 1945 година от страна на някакъв уж църковно-народен събор, за съвсем самостоятелен и неканоничен.

3) не признава и осъжда всяка акция и дейност на самозвания инициативен комитет за организуване на Православна църква в Македония, който незаконно е заграбил църковното управление в тамошните епархии и без знанието и одобрението на техните законни архиереи е предприел работи, които не спадат под негово ведомство („надлежност“) и с това заплашва съществуването на църковния ред и руши единството на Църквата, като създава разкол в Църквата и безредие;

4) поканва цялото благочестиво свещеничество и честния православен народ в епархиите Скопска, Злетовско-Струмишка и Охридско-Битолска да се обръщат към своята законна каноническа йерархия, да се покоряват на нейните законни съвети и наредби и в единение с нея, чието завръщане трябва по-скоро да стане възможно, да уреждат всички свои църковни нужди в тия епархии в духа на каноническите предписания“.

Това решение на сръбския Св. Синод е обнародвано в официалния му орган „Гласник Српске православне Цркве“ бр. 10 от 1 ноември 1945 година. 

Както виждаме, Сръбската патриаршия счита Македонската православна църква за самозвано, неканонично и незаконно учреждение, понеже епархиите във Федерална Македония уж са неразривна част от Сръбската православна църква и те си имат архиереи, които чакат само позволение от държавната власт, за да се върнат и вземат управлението на своите епархии. Нека ми бъде позволено да изтъкна, че всяка една поместна Църква, подобно на всяка държава, пази границите на своя диоцез и не признава отцепването на области, които се намират под нейна духовна власт. При такива случаи ощетената поместна Църква привежда в защита на своите интереси досущ същите основания, каквито излага сръбският Св. Синод. Тя  Майка-Църква за отцепената област, нейната йерархия е каноническа и единствено имаща право да ръководи православния клир и народ в тази област. Тая мотивировка е стереотипна, особено в синодните актове, с които Цариградската патриаршия осъжда отнимането на нейни епархии и отцепването на някой православен народ от нейното ведомство. 

Също и Охридската архиепископия считала учредената в 1219 година Сръбска архиепископия за незаконна, защото дотогава Сърбия се намирала под ведомството на Охридската църква и без знанието на нейния Синод се отцепила от охридския престол.

Против тоя акт охридският архиепископ Димитър Хоматиян е протестирал  порицал с остро писмо първия сръбски архиепископ Сава (Св. Сава), когото обвинил, че произвел смут в църковните работи, като въпреки каноните добил архиерейски чин и се втурнал в чужда епархия, „в Сърбия, която се намира“ в Охридския диоцез, и с това подвъргнал себе си на наказанието на божествените канони „или по-добре казано, унищожил добре установените от отците определения“. Но въпреки тоя протест, Сръбската църква продължавала да съществува и се намирала в общение с другите православни църкви, а по-късно дори самата Охридската архиепископия я признавала за канонична и взела участие (чрез своя архиепископ Николай) в провъзгласяването й за патриаршия (1346 г.).

Сръбският Св. Синод не може да не противодейства, щом той още живее със старото великосръбско гледище и не иска да се съобрази с новите политически условия. 

Веднага трябва да се изтъкне, че историческата обосновка на синодното решение не съществува напълно на историческите факти. В Македония държавната власт често се е менила, но църковната власт в лицето на Охридската архиепископия е била една и също, както казах, близо осем века (от края на X в. до 1767 г.). Нейна средищна и най-здрава област била именно днешна Федерална Македония с градове Охрид (седалище на архиепископа, наричан и патриарх), Скопие, Битоля, Дебър, Велес и др. От тези градове само Скопие и съседните му селища били под духовната власт на Сръбската държава (от 1282 г.), също и в турско време от 1557 г., когато Ипекската архиепископия била възстановена, до 1766 г., когато тя била унищожена. Но това е станало по насилствен начин, а не по силата на канони и древни закони. 

Сръбските крале са откъсвали епархии от Охридската архиепископия, щом ги завладявали, и веднага са ги присъединявали към Сръбската архиепискпия, но когато Стефан Душан завзел и Охридска Македония, той не е посегнал на независимостта на Охридската архиепископия и й оставил ония епархии, които тя имала до тоя момент в Македония и Арбания.

В турско време път визирът Мехмед сокологлу, като възстановил Ипекската архиепископия (унищожена била към 1460 г.), й подчинил и несръбски епархии – под нейно ведомство били Скопска, Кюстендилска (с градовете Щип и Кратово) и Самоковска епархия. 

След унищожаването на Ипекската и Охридсака архиепископия, Македония се намирала под духовната власт на Цариградската патриаршия до учредяването на Българската екзархия (1870 г.), а след това юрисдикцията на Цариградската патриаршия била съвсем отречена от населението на днешна Федерална Македония и само тук-там някое малцинство я признавало, страхувайки се от схизмата, произнесена в 1872 г. от Цариградската патриаршия над Българската църква.

В ново време за пръв път се настани сръбски владика в Македония през 1902 година, когато сърбинът Фирмилиан бе поставен в Скопие за екзархийски митрополит Синесий в същия град.

След това патриаршията постави сърбин епископ за управляващ образуваната от нея Велешко-Дебърск епархия, където имаше екзархийски митрополити в градовете Весел и Дебър. След Букурешкия мир (10. VIII. 1913 г.) от Вардарска Македония бяха изгонени всички екзархийски митрополити (охридският, скопският, дебърският, битолският и велешкият), а след Ньойския договор (1919 г.) биде отнета и Струмишката епархия (без Петрич). 

В Македония се настани сръбска църковна власт, без да пита за волята на паството, като само pro forma сръбското правителство все съгласието на Цариградската патриаршия за тази промяна.

Оттогава чак до пролетта на 1941 година Вардарска Македония бе под ведомството на Сръбската църква чисто и просто по насилие на държавната власт. Наистина Сръбската църква формално е приела духовната власт над Македония от Цариградската патриаршия и може да се счита, че тя не е отнела чужда църковна власт, което строго се забранява от каноните. 

Обаче видяхме, че самата цариградска патриаршия в 1776 и 1767 година си подчинила македонските епархии, след като издействала от султана са бъдат унищожени без законно основание славянските архиепископии Ипекска и Охридска. При това тази грешка на турската власт била подчинена с фермана за учредяването на Екзархията. Султан Абдул Азис, имайки предвид волята на православното население, освободил от властта на Цариградската патриаршия три македонски епархии – Велешка, Охридска и Скопска,  и издал берати за екзархийски митрополити в тези епархии. Също и приемникът му Абдул Хамид на същото основание издаде берати за екзархийски митрополити и в други македонски епархии (Неврокоп, Струмица, Битоля и Дебър), наистина той даде берат и на скопския сръбски митрополит Фирмилиан, но с цел да раздуха раздорите между населението в тази епархия. При това паството на тоя митрополит беше твърде малочислено. То съставляваше незначителна част от същото население, което признаваше екзархийски митрополит, само, че с изопачено национално чувство – сърбоманско.

Толкова малко бе „сръбското“ духовно паство във Вардарска Македония до края на 1912 г., когато я завладя Сърбия, а след това бе насила присъединено към Сръбската църква също така и цялото голямо мнозинство от населението, което до тогава не признаваше нето Цариградската патриаршия, нито поставените от нея сръбски владици, а признаваше Екзархията – точно тъй, както сръбската държавна власт му налагаше сръбското народностно име.

Така че в действителност Сръбската църква е отнела екзархийски епархии и паство тъй, както в 1878 г. тя си е присъединила две екзархийски епархии Нишка и Нишавска (Пиротска) поради включването на тая област в пределите на Сърбия, без да се обърне към Българската екзархия, за да добие формално съгласие.

Всъщност в това отношение тя не е направила нещо по-тежко от това, което е правила Румънската църква с Добруджа (в 1878 и 1919 г.). Руската църква с Грузия (1801 г.) и Бесарабия (1812 и 1878 г.) или още по-рано Цариградската патриаршия с Търновска България (1393 г.). Изхождало се от гледището, че щом се установи нова държавна власт в една област, автоматично се установява там и свързаната с тая държава църковна власт, види се, съгласно с юридическото начало във византийската империя, според което гражданското устройство определя църковните епархии или по-скоро съгласно с по-новия принцип Cijus regio eius religio (или ecclesia, приложено към Източната църква). Изобщо в Източната православна църква е прието, във всяка държава с многобройно православно население да има отделна поместна църква. Зачита се стремежът на държавата, духовният живот на поданиците й да е независим от външна църковна власт.

На това  основание са били основани много поместни (автокефални и автономни) православни Църкви:

Грузинската (VI в.), Българската (870 г.), Руска (990 или 991 г.), Сръбска (1219 г.), Унгро-влашка (1359 г.), Молдавска (в началото на XV в.), Черногорска (XVIII в.), Румънска (1864 г.), Еладска или Гръцка (1922 г.), в най-ново време Албанска (1922 г.), Полска (1925 г.), Естонска, Латвийска, Литовска, Финдландска и Чехословашка.

Обаче същият принцип има и обратна страна. Щом падне една държавна власт в известна област, то автоматично си отива и църковната власт, която я съпровожда. Приложено това начало към сръбската църковна власт в Македония, тя губи своето законно основание да действува там, щом Македония не се намира под властта на сръбската държава.

По силата на това именно Сръбската църква изгубила ведомството си в Скопската област, щом тя паднала под властта на прилепското кралство и после на турците (в края на 14 в.); също така и във Вардарска Македония през първата и втората всеобща война. 

По тази причина в края на XVII в. Тя изгубила властта си дори над сръбското население в Австрия, и там била учредена друга сръбска поместна църква с център Сремски Карловци. Сега Федерална Македония е самостойна държава в съюзната Югославска република. Съгласно с горепосоченото църковно административно начало, тя има право да бъде и църковно самостойна или, иначе казано, православното население (клир и народ) в нея има право да иска образуването на отделна самостойна Православна църква в пределите на македонската държава толкоз повече, че както казал по-горе, това население не е от сръбска народност (нито по произход, нито по бит и език, нито по характер, нито по история) и то не се признава за сръбско.

По смисъл на 34-то апостолско правило всеки народ има право да образува отделна поместна църква.

И в старо време и в ново време Православната църква зачита народностния принцип. Народността е психофизическа обществена сила, която присадена към Божията лоза – Иисуса Христа, се облагородява и става ценен фактор за духовното развитие на всеки народ. Поради това отделни поместни Църкви съществували като канонически величини  между народи, които не са живеели в свои национални държави. Обособяването на Антиохийската  църква (патриаршия) се е дължало не само на това, че Сирия с главен град Антиохия, е съставлявала една гражданска административна цялост в римската и после във византийската империя, а защото била и национално различна от другите области. По същата причина, след падането на България под властта на Византия (1018 г.), последната позволила да съществува Цариградска патриаршия. Също и в Авсро-Унгария, възоснова на принципа на народността, са били основани няколко православни Църкви: Карловичка (за австрийските православни сърби), Сибинска (за трансилванските румънци), Буковинска. На тези основания (политическа самостойност и отделен народ) в Съветска Русия, веднага след Октомврийската революция (7. XI. 1917 година), Грузия била освободена от ведомството на Руската църква и била възобновена унищожената преди повече от сто години автокефална Грузинска църква, начело с католикос (= патриарх), както тя е съществувала преди присъединяването на Кавказ към русия (1801 г.). Точно същото отношение трябва да се поддържа и към току-що основаната поместна Македонска православна църква.

Тази църква не е нова, а е съществувала преди 150 години под името Охридска архиепископия и сега тя отново се извиква на живот поради това, че Македония, която чрез нейната нравствена мощ била духовно  суверенна сила, сега е и политически самостойна величина.

Както православният сръбски народ има право на църковна независимост, тъй и несръбското православно население, което съставя главната част от жителите на Федерална Македония, трябва да се радва на тази правдина в името на свободата и равноправието на югославските народи. Ако Сръбската църква се въодушевява от новия дух, който твори държавния живот във Федерална Йгославия, тя трябва да се радва на този подем на църковния живот във Федерална Македония и да съдейства да се благоустрои по-скоро възобновената Св. Климентова Охридска архиепископия, която с достойноство ще украсява цялата Православна църква чрез живота си и чрез своята вяра в Христа и в Неговия пламенен апостол св. Климент Охридски.

Църквите, предназначени да служат на духа Христов, са длъжни да работят за сближаване и помирение на народите, за тяхното побратимяване чрез любовта Христова, особено пък за нравственото единство между православните народи, които съставят паства на православните поместни Църкви. 

Балканският полуостров е много изстрадал от раздухваната вражда между едноверни и дори едноплеменни народи. Тези народи са призвани от Иисуса Христа да живеят като братя в името на евангелската правда, в името на идващото царство Божие. Коя майка не жали, когато се карат нейните деца, и не полага всички усилия, с готовност за саможертва, да ги помири? Църквите днес имат върховен дълг да стопят враждата, напластена в нещастния Балкански полуостров, който има всички природни условия и способно население, за да се радва на вековно благоденствие. Призивът на Църквите трябва да бъде: „Стига ежби, стига раздори! Всички балкански народи, малки и големи, напред към общото сътрудничество за общо добро!“.

Възстановяването на Охридската архиепископия трябва да извика радост във всички поместни Църкви, защото с това се възстановява потъпкано право за църковно самоуправление и се съдейства за угасяне на разрушителни раздори между балканските едноверни народи. 

Затова нека пожелаем, щото Сръбската православна църква, както и нейните близки сестри – Българската и Цариградската църква да погледнат благосклонно и христолюбиво на новоучредената Македонска православна църква и да я вземат, като по-стари сестри, под своя закрила, за да се закрепи, благоустрои и служи като верен член на Вселенската църква.

Списание „Духовна култура“, януари 1946 г. (Месечно списание на Св. Синод на БПЦ за религия, философия, наука и култура). 

Посещение на Охридския архиепископ Стефан при Българския патриарх Неофит по повод Деня на светите братя Кирил и Методий – 11 май 2014 г. Снимки: Теодор Аврамов.

10300232_785503904807804_35753667775758109_n

10249709_785504188141109_8682246030226636401_n

За Ангел Карадаков

Виж още

279993.p

Бермудите искат да станат стожер на традиционния брак

Само шест месеца след решение на съда за приемане на еднополовите бракове, британската отвъдморска територия ...