Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Аз отговарям за него, от моите ръце ще го искаш; ако не ти го доведа и не го изправя пред лицето ти, ще остана виновен пред тебе през всички дни на живота си“ (Битие 42:9).
Смъртта е засегнала всички ни. Вярващи и невярващи се събираме на гробищата, за да се изправим пред ужасната последица на греха – загубата на живот. Заставаме пред изписаните върху камък имена на отишлите си наши близки и все едно виждаме присъдата на цялото грехопаднало човечество върху любимите ни хора. Част от нас ни се иска да бяхме понесли и ние тази присъда, вместо да продължим да живеем. Казваме си, че такава е Божията воля, и продължаваме напред в оставащите дни от подарения ни живот.
Архангелова Задушница е един от дните определен от Църквата за молитва и възпоменание на покойниците. Често след като този ден е минал, тъжните гробищни картини не излизат от съзнанието ни, а продължават да ни тежат с болезнена тягост и чувство на неизпълнен дълг. Изпълнили сме всички предписани задължения към нашите покойници и сме оставили раздадените сладки и запалените свещи зад гърба си. Прибираме се у дома, носейки един почти невидим товар на плещите си – нашето чувство на вина. Въпреки направеното от нас, в дъното на сърцата ни винаги се утаява оловната тежест на вината. Сякаш е можело да извършим още нещо за починалите ни близки! Здравият разум ни поучава да се доверим на Господ, Който по великата си милост ще прости и помилва починалите Си деца, но ние сякаш не можем да се подчиним на това убеждение. Дълбоко в нас остава тягностното чувство на неизпълнен дълг към мъртвите.. и към още Някого. Дали това чувство има рационални основи или е просто изкуствена емоция, прикриваща безсилието ни пред смъртта?!
Ако няма за какво да се чувстваме виновни, защо тогава изпълняваме всички народни традиции и ненужни практики, както правят езичниците и хората без надежда в Спасителя? Отношението ни спрямо смъртта на близките ни почти не се различава от това на старозаветните хора, които не са имали надеждата за Възкресението. А щом нямаме надежда, какво ни остава да правим? – Всички онези неща, които правят и езичниците. Примесваме молитвите си за покойниците с раздаване храна на хора, които нямат реална нужда от нея. Вместо милостиня правим традиционна трапеза за роднините и комшиите си. Вместо да държим образа на загиналия любим човек в сърцето си и да го предадем на Бога, ние го разпечатваме на некролози и го окачваме на дървета и стълбове. Правим всички тези суетни усилия, сякаш за да се уморим нарочно и тази умора да бъде изкупление на нашата вина. Ако анализираме по-задълбочено народопсихологията ни, ще открием, че именно чувството за вина стои зад повече обичаи, занимаващи ни по Задушница. Фолклорът прелива от всякакви разнообразни гробищни практики и разпоредби, които сякаш умишлено разсейват вниманието ни от думите на заупокойната молитва. И колкото и да се стараем да ги избягваме, вината ни отново и отново ни тласка към езическото неверие.
Наистина, ние сме виновни пред Бога и пред близките ни. Наистина сме могли да бъдем по-добри и усърдни към нашите родители, приятели, братя и сестри, отишли си преди нас от този свят. Можели сме да им свидетелстваме повече, да се молим за тях повече, да им дадем повече любов и внимание отколкото сме им дали. Но не сме го направили! Тези угризения изригват на повърхността на нашето съзнание най-силно в деня на Задушница. Срещаме се не само с болката от загубата, но и с всичко онова, което не сме направили за покойниците си. В почернените ни сърца не царува само скръбта, но и нашият вечен мъчител – вината. Това безпощадно чувство ни тласка към нашите малки „изкупителни“ обичаи, които в крайна сметка заприличват на идолопоклонство.
„Баща, измъчван от тежка скръб за безвреме умрял син, след като му направил образ като на вече мъртъв човек, почнал отпосле да го почита за бог и на подчинените си предал тайнства и жертвоприношения. После, затвърдилият се с време тоя нечестив обичай бил пазен като закон..“ (Премъдрост Соломонова 14:15-16).
За да разберем механизма, с който нашите гузни души се опитват да изкупят вината си, е нужно да погледнем историята на старозаветния ни праотец, който бе до болка запознат с него.
Яков – бащата на дванадесетте израилеви племена бе прекарал по-голямата част от живота си, борейки се с последиците от постъпките и тежко чувство на вина. Той с измама бе отнел от брат си позицията на първороден син и заветната благословия на баща си. След това Яков бе избягал от разгневения си брат в далечни земи, опитвайки да започне живота си наново. По пътя Господ му се бе явил в чудно видение, но чувството за вина бе направило Яков несигурен в Божията милост към него.
„И даде Иаков оброк, като рече: Ако Господ Бог бъде с мене и ме опази в тоя път, по който отивам, и ми даде хляб да ям и дрехи да се облека, и аз се смиром върна в бащиния си дом и Господ бъде мой Бог, – … “ (Битие 28:20-21).
Следващите събития от живота на Яков биват поредица от трудности, грешки и несполуки. Драматичният му живот достигна до момента, в който Яков трябваше да бяга със семейството си, за да се спаси от всичкиге си врагове. „каква е вината ми, какъв е грехът ми, та ме преследваш?“ опитваше да се оправдае той пред опълчилите се срещу него. Когато разбра, че брат му Исав е тръгнал с армия срещу него, Яков опита да направи същото изкупление на вина, което правим и ние.
„… ето що казва твоят слуга Иаков: … имам волове, осли и дребен добитък, слуги и слугини; и пратих да известят за мене на господаря ми (Исава), за да намеря аз (твоят слуга) благоволение пред очите ти“ (Битие 32:4-5).
Патриархът бе опитал да откупи опрощението си с добитък, слуги и други дарове към брат си, сякаш с прошката може да бъде откупена с раздаване на преходни материални блага. „Защото той си рече: ще го умилостивя с даровете, които вървят пред мене, и после ще видя лицето му; може би, и ще ме приеме.“ Чувството за вина така и не напусна Яков през целия му живот, и се появяваше всеки път като негласно обяснение за всяко сполетяло го нещастие. „И събраха се всичките му синове и всичките му дъщери да го утешават; но той не искаше да се утеши, а думаше: със скръб ще сляза при сина си в преизподнята“ (Битие 37-35). Същата вина носеха и дванадесетте му сина, който можеха да бъдат изцелени от нея само след опрощението на брата, когото мислеха за мъртъв.
И точно както всички те бяха опростени от предобраза на Христос, така и ние можем да намерим утеха за вината си само в милостта на Спасителя. Ние знаем, че в някаква степен сме същите предатели, измамници и погубители на хората около нас, както бяха Яков и синовете му. Подобно на тях ние опитваме да омилостивим Бога и починалите ни близки с всички онези безполезни гробищни обичаи, които правят и невярващите.
Казвайки това, споделям своя личен опит с чувството за вина. Това чувство всеки път ми припомня сцената на собственото ми Кръщение преди няколко години. Пак и пак виждам себе си пред купела с животворните води, готов да се родя от вода и дух, а зад мен стои некръстеният ми брат, който не бе проявил желание също да пристъпи към Тайнството. Този кадър изниква в главата ми всеки път, когато застана пред красивия му образ върху надгробната плоча. А заедно с него се появява и чувството ми за вина. Нима не съм могъл да го убедя да се кръсти приживе?! Нима съм скъпял думите си, за да си спестя поредния отказ?! Нима не съм отговорен за липсата на опело и панихида?! Съвсем естествено в мен възниква желанието да се реванширам на него и на Бог за своята леност и нерадение. В такива моменти разбирам с кристална яснота, как са възникнали всички заупокоини практики. Разбирам стремежа на опечалените към изкупителни дела, колкото и суетни да са те понякога. Но вместо от раздаването на храна и печатането на некролози душата ми бива привлечена от друго. Питам се, как ли трябва да живея, за да зачете Бог молитвите ми за починалите? Дали заедно с Пресветата Дева, Светиите и Небесните Ангели не можем да измолим поправление на тежките ни грехове към покойниците? Може би вината ни ще бъде простена ако просто се покаем и поискаме прошка!
Някъде, в далечината между гробовете, чувам мелодичен глас на свещеник напомнящ познатите думи: „Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда…“
И така вината започна да отстъпва място на надеждата!
Автор: Даниел Лазаров
