В притчата за митаря и фарисея Господ ни учи с какво разположение на духа трябва да се молим в църквата или където и да било другаде.
Да послушаме как се молил фарисеят и как митарят, кой от тях е угодил на Бога със своята молитва и кой не, с какво угодил единият и с какво не угодил другият, за да се научим и ние винаги да се молим богоугодно, а не за осъждане. Молитвата е велико дело, чрез молитвата човек се свързва с Бога, получава от Него различни благодатни дарове, благодари Му като на Благодетел за непрестанната Му милост или Го слави като всесъвършен Творец.
Фарисеят и митарят се молили в храма. „Двама човека влязоха в храма да се помолят“, казано е: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът се молел така: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар. Постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, що придобивам“. Митарят се молел съвсем различно. Той не говорел много, но много скърбял за греховете си, не повдигал пред другите главата си, навел лице към земята, от силна скръб се удрял в гърдите и казвал само: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“ На кого от тях молитвата била приятна на Господа и на кого – не, всеки знае: митарят отишъл у дома си оправдан повече, макар и да бил грешник, а фарисеят – не, макар и да вършел праведни дела според закона.
С какво била угодна на Бога молитвата на митаря? С това, че той бил смирен и имал в молитвата сърце съкрушено, а отдавна е казано от св. пророк и цар Давид, че „сърце съкрушено и смирено Бог няма да презре“.
А защо молитвата на фарисея се оказала небогоугодна? Иска се съвсем малко съобразителност, за да се отговори на това. Горко на ония, които са мъдри в своите очи и разумни пред сами себе си, казва Бог чрез пророка. Фарисеят в сляпото си самомнение и гордост, забравил кой е той и с Кого говори. Грешникът си въобразил, че е праведник, грешникът забравил, че говори с Всевиждащия и Всеправедния.
Боже мой! Какво значат нашите добри дела, с които понякога смеем да се хвалим пред хората и пред лицето Ти? Всяко наше добро дело е маловажно, защото то, излизайки от нечисто сърце, заимства от него в по-голямата си част някаква нечистота, например нечистота на маловерие, неверие, самолюбие, притворство, тщеславие, гордост, нетърпение, раздразнителност и т.н., още повече, че доброто дело се извършва с Божията помощ, тъй като без Господа, по Неговите думи, нищо не можем да правим. Несъмнено у всеки от нас има много повече грехове, отколкото добри дела. Как може да помня на молитва за малкото си добри дела, при това извършени с Божията помощ, когато имам несравнено повече лоши дела? Не, по-добре да проливам сълзи на съкрушение за греховете си, по-добре да изливам топла молитва към Господа и пред Него да открия своята печал, защото душата ми се изпълни със зло и животът ми се приближи до ада, а за добрите си дела, ако имам такива, ще мълча или съвсем ще забравя пред лицето на Господа, за да не си въобразя, че съм праведник и заслужавам награда от Него за своите добродетели. Длъжен съм да помня думите на Господа, които да си казвам при извършването на всяко добро дело: кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим. Как да пресмятам чуждите грехове, когато моите са безчет? Не. Няма да постъпвам така безумно, няма да се мамя толкова от самолюбие и да виждам в себе си толкова много добро, а да оставям лошото без внимание, иначе лесно ще ме овладее страстта на самолюбието и гордостта и ще се виждам толкова добър, както фарисея, а многото лошо ще забравя. Не, по-добре по-често да казвам на Господа: дай ми да виждам своите прегрешения и да не осъждам своя брат. В такова разположение на духа да бъдем братя всички, когато се молим и нашата молитва ще бъде приятна на Господа и ще ни послужи за спасение. В църковната или домашната молитва непременно е нужно смирение пред Бога и пред хората, та не трябва ли грешникът да се смирява? Смирените Господ милува и спасява. Смирих се и ме спаси, казва Давид. Боже, бъди милостив към нас, грешните. Амин.
Из книгата „Солнце правды“. О Жизни и Учения Господа Нашего Иисуса Христа. Санкт Петербург, 1902.