Начало / Uncategorized / Митрополит Борис, като пламенен родолюбец и радетел за чиста и нравствена младеж

Митрополит Борис, като пламенен родолюбец и радетел за чиста и нравствена младеж

Възгледите на митрополит Борис за кризата в българското училище
Повече от 12 години митрополит Борис всеотдайно и с отеческа грижовност гради духовния образ на паство и клир в Неврокопска епархия. И досега миряни и свещеници, които го помнят, говорят за него с дълбоко благоговение и признателност. Дядо Борис – така обикновените миряни го зовяха и с радост слушаха вдъхновеното му слово. Той приемаше по всяко време и винаги намираше утешителни и назидателни думи за всекиго. Бе едновременно блестящ оратор и пламенен апологет на Православието, грижовен духовен отец и наставник на паството, талантлив организатор и изпълнител на църковните дела в епархията, задълбочен педагог и обществен деятел.
Негово дело е повторното откриване на Неврокопската гимназия през 1936 г., след като през 1934 г. тя била закрита по решение на тогавашното правителство. Немалко бедни ученици завършили образованието си благодарение на помощта му.  Неговият живот и дейност на праведник и духовен пастир, на педагог и обществен деятел, трябва да бъдат задълбочено изследвани. Особен интерес представляват възгледите на митрополит Борис за религиозно-нравственото възпитание на учащата се младеж, подробно изложени в книгата му „Кризата в нашето училище“, издадена през 1928 г., когато той е ректор на Софийската духовна семинария. Мислите, развити в тази книга, са особено актуални днес, когато народът ни е обхванат от много по-дълбока и страшна нравствена и духовна криза.

70332fdd059cc578575375f0a413aee1Щом един народ се разяжда и разлага вътрешно, неговата гибел става почти неизбежна“, предупреждава още в началото на своя труд авторът. Кризата в българското училище той обяснява с общата криза в религиозно-нравственото съзнание на народа. Всъщност, тази закономерност се повтаря в нашата история – кризата в религиозно-нравственото съзнание на народа често се е оказвала фатална за неговите исторически съдбини. Двете робства, които идват като резултат на тая криза и като Божие възмездие за занемаряването на вярата, добре илюстрират тезата на митрополит Борис. Той разглежда религията като „Божествена творческа сила“, която издига човека и човешкия дух до Бога и го прави непобедим, богоподобен и възвишен. Помрачаването на вярата в Бога води до помрачаване на вярата в доброто, истината и светостта. Щом затихне религиозното чувство, съвестта се притъпява, започва да боледува, създава се безразличие, както към религиозните, така и към моралните ценности. Изчезва разликата между добро и зло, истина и лъжа, правда и безправие, добродетел и порок, чест и безчестие. Тези процеси митрополит Борис е изследвал много задълбочено и по достъпен и убедителен начин ги излага, както в своите писания, така и в устните си проповеди. „Не може да се прави преоценка на санкционираните от Бога религиозни и нравствени ценности, защото в такъв случай неминуемо се стига до тяхното обезценяване“, изтъква той. Това особено важи в случаите, когато се пресичат границите между доброто и злото. Тогава най-напред се стига до безразличие, но тъй като то е нетрайно състояние на духа, преминава се към друго настроение – към отрицание на доброто и предпочитание на злото, предпочитание на лъжата пред истината, на злобата пред любовта, на безправието пред правдата, на порока пред добродетелта. Човек не може да бъде едновременно с едното и с другото, или пък нито с едното, нито с другото. Не може да се служи едновременно на двама господари.

Среден път тук няма. Това е неумолим закон с религиозно-нравствения живот на човека – или с Христа, или против Христа. Тези мисли Владиката развива още през 1938 г. в една своя проповед, произнесена в манастира „Св. Георги Победоносец“ в с. Горняни (днес Хаджидимово).

Проблемът за човешката дейност митрополит Борис винаги излага от позицията на Християнството, порейки се в ония лабиринти и тайници на човешката душа, в онова неизследимо нейно ядро, където става срещата на човека с Бога. Той внимателно следи списанията „Исторически преглед“, „Училищен преглед“, „Философски преглед“, „Просвета“, „Природа“, „Природа и наука“ и др., в които се водят оживени дискусии между професорите Михалчев, Т. Павлов, Кинкел, Мутафчиев, Казанджиев и др., и много точно реагира в проповедите си на всички опити да бъде подкопана вярата в Бога. Митрополит Борис знае цената на човешката душа и денонощно ратува за нейното спасение, за опазване на своето паство от религиозно и нравствено разложение. Почти всичките му проповеди носят такъв акцент. В тях живее и диша една душа, исконно положена за Христа, силно радееща за спасението на ближния – душа на истински праведник, голям молитвеник, христолюбец и ревностен патриот, посветил целия си живот в служба на Бога и Отечеството. Той дълбоко скърби, когато констатира, че народът е тласнат по гибелния път на неверието, разложението и падението. „Щом човек се откъсне от Бога и от всичко възвишено и светло, той полита от висините стремглаво надолу към бездната на разрушението и смъртта и загива, ако не се върне обратно към Първоизточника на живота, към Бога“ , предупреждава в книгата си. 

Според митрополит Борис процесът на падението е единен. Щом човек се отрече от Бога, най-напред той става „топлохладен“, а след това постепенно безразличен, равнодушен, бездушен и накрая – безчовечен. А щом у човека изчезне човешкото, обезателно у него се събужда звярът. Достатъчно примери за това ни дава и нашето съвремие. Изгубването на вярата в Бога обезателно влече след себе си и изгубването на човешкото у човека, т.е. води до изгубване на Божия и човешкия образ в човека. „Обезверяването води неминуемо към озверяване“ – твърди митрополит Борис. Това е неумолим закон в нравствения свят. С чувство на дълбоко прискърбие той цитира част от текста на едно окръжно, намерено в архивите на ония разрушителни сили, които предизвикаха кървавите събития през 1923 г. и атентата през 1925 г. в църквата „Св. Неделя“: „Когато се срещнете с нашите противници, унищожавайте ги безмилостно! Бъдете жестоки и безпощадни и оставете настрана хуманността, човещината и други тем подобни дивотии!“ Божият служител е дълбоко смутен от една такава аморална система, в която жестокостта се препоръчва, дори се заповядва, а „хуманността и човещината“ се обявяват за „дивотия“. За него това е тежко падение, което води изповядващите такъв морал към неизбежна гибел, тържество на демонизма – на оная сила, която иска да разруши всичко човешко и божествено у човека и „да възцари в него демона“.

И в проповедите си, и в писанията си, Владиката назовава нещата с истинските им имена, без заобикалки и без страх. Може би, това предопределя по-нататък трагичната му съдба и участ. Според него състоянието на народа е катастрофално и трагично. С мъка констатира, че под влияние на различни фактори българският народ загубва душевното си равновесие – духът му е разяден от червея на съмнението и безверието, на враждата и озлоблението. Народът е оставен без вяра в Бога, без надежда и опора, без духовни сили и морални ценности.

Митрополит Борис разглежда българското училище като един от главните фактори, подготвили религиозно-нравствената катастрофа на народа: „В нашите училища има несъмнено големи недъзи, щом от тях излизат много недъгави младежи. В нашите училища без друго има много язви, щом от тях излизат много наранени съвести. В нашите училища се разлива сигурно много отрова, щом от тях излизат много отровени души. В нашите училища има непременно много тъмнина, щом от тях излизат немалко помрачени умове.“
Всичко това той илюстрира с цяла поредица от примери на престъпления, извършени от учащи се от различни възрасти: кражби, изнасилвания, убийства, самоубийства и пр. Според него отравянето на народната душа и на младежта е „най-голямото и най-страшно престъпление“, извършено досега на българската земя. Това престъпление с нищо не може да бъде изкупено и то „ще лежи като вечно проклятие върху името и съвестта на ония, които го извършиха и може би още продължават да го вършат“.
Според Владиката най-големият недъг на училището е това, че то „само обучава, а не възпитава“. То обръща изключително внимание на ума, а пренебрегва сърцето. То дава само познания, но не култивира добродетели. То развива интелекта, но атрофира жизненото чувство. То създава в ума на ученика хаос от истини и заблуждения, и вместо да го просвети, го помрачава. Училището нарушава целостта и хармонията на човешката природа и проваля целта за създаване на цялостна, хармонична, благородна и завършена личност, способна да се труди и да създава ценности. Това едностранчиво, тенденциозно интелектуализиране на училището, митрополит Борис отдава на заблуждението, че умът и умствените способности са най-важното у човека. Но умът е само една от способностите и може би, не най-съществената. Величието на човека лежи в неговото богоподобие и индивидуалното безсмъртие на неговата душа. Голям ум може да има и престъпникът, но богоподобие не всеки притежава. Умът сам по себе си не предпазва от злодеяние. Демоните притежават голям ум и хитрост, но те предизвикват ужас и отвращение.
Другият недъг на нашето училище се състои в това, че то отрича безсмъртието на душата и изобщо душата като разумна субстанция, различна от тялото. То признава само материята и чрез нелепите теории за произхода на човека от маймуната, заличава съществената разлика между животното и човека. При такива внушения ясно е, какъв мироглед ще изгради училището у ученика. Щом като човек е някакъв вид животно, макар и мислещо, то защо по живот той да не прилича на животните? Отричайки душата, училището отрича и Бога – то фактически проповядва безбожие и бездушие.
Материализма и атеизма митрополит Борис разглежда като тъмни и разрушителни сили, които съсипват всичко положително, красиво и ценно, всичко възвишено у човека. Атеизмът означава тържество на демоничното начало у човека, а материализмът – на животинското начало у него. Атеизмът демонизира човека, а материализмът го превръща в животно. Унищожаването на религиозно-нравственото чувство и на религиозно-нравствената идея у човека неминуемо води до разрушаване на социално-държавната идея у него. Така училището създава национални нихилисти и безотечественици.
Както се вижда, нашето училище си е било отколе материалистично и атеистично. Последните 50 години само подсилиха тая тенденция у него. Сега остава само да берем горчивите плодове на онова, което то пося в душата на народа след Освобождението. В историята на нашето образование до ден днешен са се вършили и се вършат много произволи и нелепи експерименти. Невежи и безотговорни люде със съмнителни научни степени и звания го съсипаха и продължават да го съсипват. Разрушителните процеси в нашето образователно дело могат да станат необратими и да се окажат гибелни за нацията.
Ето на какво най-много обръща внимание митрополит Борис. Причините за злото той вижда и в самото училище, което не се опита да се противопостави на разрушителните демонични сили, които насадиха материализма и атеизма в него и пресякоха жизнените сокове, чрез които то може да храни душата на детето, да проясни Божия образ в него и да го поведе по пътя на богоподобието, сочейки му като идеал Богочовека Хриса. Не може да има истинско нравоучение без вероучение, т.е. не може да има истински морал без строго спазване на естествения и богооткровения нравствен закон. Владиката подлага на остра критика, както учебните планове и програми, така и учебните помагала и кадровия потенциал на нашето училище. Нашите ученици изучават какви ли не дисциплини, запознават се с какви ли не произведения на литературата и на останалите видове изкуства, но кой от тях или от учителите им познава Евангелието и се опитва да води живот, съобразен с евангелските истини? Тогава защо да се чудим, че злото така бързо се шири и прониква във всички тъкани на нашия обществен организъм?
Човечеството не познава по-съвършено нравствено училище от християнството. Да се игнорира такова едно учение, да не се дава възможност на младежта да го изучава и да заживее по неговите истини – това според митрополит Борис е равно на престъпление. То може да се върши, както от незнание и заблуждение, така също и от неприязън и озлобление. Но резултатите биват едни и същи – ожесточение, поквара и въобще морална разруха на нацията.
Нашата младеж в училище изучава теории и хипотези с твърде съмнителен характер, които след време рухват или сами се опровергават една друга, а за Божественото спасително Евангелско слово не знае нищо. Кой ще носи отговорността за това? С тревога трябва да си зададем тоя въпрос и днес. Срещу антихристиянския дух на епохата, срещу материализма и атеизма, срещу индиферентизма и демонизма трябва да се воюва не с огън и меч, не с насилие и терор, не с клади и затвори, а със Словото Божие. То е най-силното оръжие срещу лъжата и неправдата.
Според митрополит Борис за българското училище трябва да мислят всички – и Църквата, и народът, и управляващите. 
„Българският народ е християнски, затова никой няма право да му дава езическо училище.“ – пламенно заявява той – „Българският народ се е крепил, живял и се е опазил в продължение на вековете само чрез вярата в Бога и в себе си и затова никой не може безнаказано да учи неговите рожби на безверие и безбожие и да подготвя по тоя начин неговата гибел. Българското училище трябва да се обнови и спаси, за да се спаси българската младеж. А да се спаси българската младеж, това значи да се осигури и спаси бъдещето на българския народ. Това велико дело трябва да се подеме незабавно и да се извърши с общи усилия от всички ония които мислят за българската младеж и трептят за съдбините на българското племе.“
Колко актуално звучат тия думи и днес! Със загриженост и тревога Божият архиерей поставя въпроса за обновлението на училището, което органически е свързано с бъдещето на нацията. Нашият народ исконно е бил православен, неговата бъдеща съдба и участ ще зависят от това, доколко той ще опази вярата си в Христа. Ако я опази, ще се спаси. Ако я изгуби, ще загине. Това е една от основните идеи, които като червена нишка преминават в много проповеди на Неврокопския митрополит Борис. С неземно съчувствие и дълбок трагизъм преживяваше той разстройството на духовния живот на своя народ и по-конкретно на своето паство. Раздавайки се докрай за душеспасението на ближните, Митрополит Борис положи за тях в жертва и живота си. А нали „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за спасението на своите приятели!“ (Иоан. 15:12).
Автор: Любен Лазаров
Източник: кн. „Път към Голгота“

За Ангел Карадаков

Виж още

img_193524

Навършват се 4 години от кончината на Неврокопския митрополит Натанаил

На 16 ноември се навършват 4 години от мирната и блажена кончина на Неврокопския митрополит ...