Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Наскоро Българската православна църква извърши първото по рода си масово св. Кръщение. За това как се извършва това тайнство и каква е древната практика на Църквата, разговаряме с доц. д-р дякон Иван Иванов-Кюмурджийски.
– Каква е древната църковна практика на Кръщението?
– Трудно е в едно интервю да се изложи цялата древна практика на Кръщението, която е сложна, многообразна, и се е формирала с течение на векове в зависимост от мястото на извършване и произхода на кандидатите. Ще представя на вниманието на вашите читатели едни от най-важните моменти в богослужебното извършване на тайнството Кръщение, които смятам, че макар и много добре познати на вярващите, трябва постоянно да се припомнят и разясняват, особено на неукрепналите или новокръстени християни.
В началото важното е да се спомене, че
светото тайнство Кръщение е не само „врата на Църквата“, но и начало за нов живот в Иисус Христос, извършено един път завинаги в името на Светата Троица
в изпълнение на заповедта, изречена след Възкресението Му при изпращането на апостолите на проповед: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Духа“ (Мат. 28:19). Християнското Кръщение се извършва чрез потапяне в жива (течаща) вода (Деян. 8: 34-38; 10:47; Тит. 3:5; Ефес. 5:26; Евр. 10:22). Църквата представя това тайнство като образ на Христовата смърт и Възкресение. Човекът, който вярва и живее в Христа, е освободен от примката на смъртта и по образа на Христос възкръсва за нов живот. От кръщелните води излиза нов човек – християнин, осветен от благодатта и носещ отговорност пред цялото християнско общество като член на Христовото Тяло – Църквата.
Тук трябва да обърнем внимание на необходимостта от познаване на Истината, за което говорят почти всички свети отци от първите векове на Църквата, когато се отнася до тайнствата Кръщение и Евхаристия, и което се изисква при пристъпване към Кръщение от всеки човек. Какво всъщност е „познание на Истината“ в контекста на Литургията и тайнствата?
Евангелският текст от Матей 28: 19-20: „Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Дух” свидетелства за заповедта на Господ Иисус Христос, дадена на апостолите след Възкресението, за извършването на свещеното действие – култа и за връзката между Неговото учение и Божията благодат. Принципът: учение – катехизис – за всички – верните в Църквата – „в Името на Отца и Сина и Светия Дух“ – богослужение е ясен. Имаме заповед от Спасителя за извършване на богослужебно и култово действие, което е основа и принцип за всички тайнства на Църквата: катехизация за вярата – познаване на истината и изповядване на истината – изповед на вярата – извършване на тайнство от всички и за всички „Твоя от Твоих, Тебе приносяще, о всех и за вся“ и богослужебно последовение за изпросване благодатта на Светата Троица „… в Името на Отца и Сина и Светия Дух“.
Познанието на Истината в контекста на учението Христово и учението на Църквата е достижимо, както чрез средствата на видимото и емпиричното, каквито са на пръв поглед насоките в повечето литургически и богословски текстове – да се научи богослужението, да се чете Евангелието, да се проповядва Словото, да се правят добри дела, да се благотвори, така и чрез докосването на вярващия до онова мистично свидетелство, каквото е свидетелството на вярата и освещаването в тайнствата. (Иванов, дякон И. С. Между ангелите и човеците. Литургическата и музикално-химнографска традиция на исихазма. София, 2006) Особено внимателно посланието на Църквата за познаване на Истината е застъпено в свещените текстове на Символа на вярата, на Евхаристията, на тайнството Кръщение, тайнството Изповед и покаяние, които преподават Божието благословение за земния и вечен живот. Познанието на Истината е свързано с правилно изповядване на вярата от една страна и с опрощаване на греховете от друга, с претворяване и освещаване на човека, и получаване на Божията благодат и благословение.
Основното значение е духовно раждане и обръщане от зло към добро, от старо към ново, от смърт към живот. Чрез благодатта от Бога, пристъпващият към св. тайнство Кръщение се претворява в нова твар, умряла за греха и родила се за живота чрез банята на Кръщението (срв. Иванов, дякон И. С. „Венчават се Божиите раби…” Литургическо изследване на тайнството Брак. София. 2009, с. 53-54.). „Смисълът и силата на тайнството Кръщение е в това, че кръстеният влиза в единната Църква – „Единната Църква на ангели и човеци”, израства към единното Тяло Христово”, става пълноправен член на Църквата, защото „всички ние с един Дух сме се кръстили в едно тяло” (1 Кор. 12:13). Ако Кръщението е „тайнствен чин за прием в Църквата, като в царство на благодатта“ (по свидетелството на Флоровски, прот. Г. Църквата: предание или утопия. Храм „Света София”. София. 2011, с. 16.), то как тогава масовото Кръщение на непознаващи вярата хора е основание за неговото каноническо и богослужебно извършване? Това е откровението, което лежи в основата на целия ни живот (Срв. Сахаров, архим. С. Раждането за непоклатимото царство. Омофор, София. 2009, с. 78). Защото велико благословение е да бъдем участници в светите тайнства. Кръстени, миропомазани и изповядани, ние участваме с Тялото и Кръвта Христови. Ние се съединяваме с Бога и вече не сме чужди, а Негови сродници (Срв. Капсанис, архим. Г. Обожението като цел на човешкия живот. София. 2001, с. 15). Поради това има много важни моменти в тайнството Кръщение, които запечатват човек за цял живот и е ясно, че от този свещен момент Кръщението няма връщане назад. Това е залегнало и като основна мисъл в разказа на св. евангелист Йоан за беседата на Иисус Христос с фарисея Никодим: „Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види Царството Божие” (Йоан 3:3). Посвещавайки това време, за да разясни смисъла на спасителната Си мисия, Господ изяснява на Никодим, истината за вярата, което определя първия момент в последованието на светото тайнство Кръщение – оглашението. То изявява катехизическия характер на тайнството, което протича в три етапа: въведителен – еднакъв на Литургия на словото, очистителен (чрез заклинателни очистващи молитви и формули – екзорсизми) – еднакъв с Литургията на проскомидията, в която се прави чисто приношение и тайноизвършителен – еднакъв с Литургията на верните (Евхаристията), при която се извършва освещаването и претворяването на личността и нейната лична метаноя (промяна) (срв. Иванов, дякон И. С. Светата литургия – център на православното богослужение. „Пътят на човека към Бога”. Сборник за кандидат-студенти на Богословския факултет, София, 2005).
Просвещение в християнската вяра
Канонично и литургично правилно извършване на Кръщението е т.нар. Просвещение, както в древност се нарича самото тайнство. Просвещение чрез участие в трите тайнства – Кръщение, Миропомазване и Евхаристия (срв. Чифлянов, прот. Бл. Литургика, София, 2008, с. 246-253). Съгласно традиция, водеща началото си от първите християнски векове, тези три последования били извършвани свързани едно с друго, включително и над деца (Делипапазов, архим. А. Литургика, Пловдив, 2005, с. 367). Новозаветните ни основания за това са думите на св. ап. ев. Йоан Богослов в Евангелието гл. 1:9, където той говори за “Истинската светлина, която просвещава всеки човек, идващ на света”. Просвещението е свързано с Кръщението Господне в реката Йордан и празнуването на празника Богоявление Епифания. „Вероятно, за да противопостави своето учение за Христовото Кръщение на гностическото, св. Църква в Египет е започнала да чества събитието, станало край река Йордан, давайки правилното му съдържание. А именно, че това е ден на първото обществено явяване на Иисуса Христа като Месия, Спасител и Син Божи, когато Троичният Бог се явил при река Йордан. Това събитие е отразено в отпустителния тропар на празника “Во Иордане крещающуся Тебе, Господи, Троическое явися поклонение…”. В своите 24 огласителни слова (Migne, PG, 33, 331-1128) св. Кирил Йерусалимски ни дава сведения за богослужението на своята Църква. Някои приписват петте му тайноводствени слова на неговия приемник Йоан Йерусалимски. В първите 19 слова, произнесени пред готвещите се за светото Просвещение в предпасхалния период, се говори за подготовката към Кръщение, за чина на Кръщението, за Покаянието и за Символа на вярата. В последните 5 слова, произнасяни пред новопросветените през Светлата седмица, се говори за чина на Кръщението, за Миропомазването, за Евхаристията, за Литургията на верните и как трябва да става причестяването (За древната практика на Кръщение, Миропомазване и Евхаристия, според свидетелствата на Източните църковни писатели от IV-VI векове срв. Чифлянов, прот. Бл. Пос. съч., с. 21-28).
След излизането на кръстения от водата, в древност епископът възлагал върху главата му ръце (заместено по-късно с помазване със светото миро), а в края на Литургията за първи път приемал св. Дарове – Тялото и Кръвта Христови. В „Апостолско предание“ на св. Иполит Римски (+235) се описва Кръщение следвано от Литургия. „Според разбиранията през епохата на гоненията всеки новоприел Кръщение, Миропомазване и Причастие бил вече „просветен“, т.е. въведен в истините на вярата. Единството на последованието на християнското Просвещение било съхранено до около ХІІ век, когато започнали първите опити Кръщението и Миропомазването да бъдат извършвани самостоятелно, несвързани с Литургия. Окончателното им откъсване станало в края на византийската епоха“ (Делипапазов, архим. А. Пос. съч., с. 368).
Молитвите на оглашението
След окончателното налагане на практиката да бъдат кръщавани деца към чина на оглашение обикновено бил прибавян и древен чин на даване име на детето на осмия ден. На осмия ден, съгласно юдейската традиция, било дадено името на Спасителя (Лук. 2:21) и на св. Йоан Кръстител (Лук. 1:59-63). От ХІV-ХV век този чин е свързан с очистителната молитва над родилката, четена на читиридесетия ден след раждането. Тъй като на осмия ден след раждането майката на новороденото била все още „нечиста“, т.е. не присъствала на богослужение и не се пречеставяла дълго време поради физическото си състояние преди и след бременността, то детето било донасяно в храма от т.нар. „баба“ или жената-акушерка, помагаща на родилката. Последованието било извършвано пред дверите на храма. След извършването му детето било считано за принадлежащо към чина на оглашените.
Практиката детето да получава името си на осмия ден след раждането се съхранила през цялата византийска епоха, което предполага и днес като основно изискване, предвид важната молитва, в която се извършва запечатване на детето с Името Божие, със светлината Христова и с Честния Кръст на Господа. Надяваме се, че по време на масовото Кръщение този древен ритуал е спазен. Ако не, то детето е лишено от въведение в тайнството и запечатване, което има своето реално и мистично значение.
Период на катехизация – оглашение
„От епохата на гоненията извършването на Кръщение било предшествано от запознаване с истините на християнската вяра, наречено „оглашение“ или „катехизация“, (Делипапазов, архим. А. Пак там, с. 372). Ако през апостолския период оглашението било сравнително кратко и една проповед била считана за достатъчна, какъвто бил случая с дякон Филип и евнуха на етиопската царица Кандакия (Деян.8:37) или проповедта на св. апостол Павел (Деян. 13, 14, 17, 18, 19 гл.), то след ІІ век броят на желаещите да приемат християнството нараснал и това наложило определянето на подготвителен период. Постепенно се оформили трите категории оглашени – слушащи, оглашавани и просвещавани (срв. Делипапазов, архим. А. Пос. съч., с. 373). Дали сега, когато сме много отдалечени от този първичен и автентичен период на древната Църква, сме готови да пристъпим към Кръщението единствено и само ако пожелаем и се запишем като кандидати в енорията, към която принадлежим, и кой поема отговорността за недостатъчно оглашение и непълно катехизиране на пристъпващите към Кръщение? Още повече, когато те са стотици и хиляди.
Този процес в древност се е съблюдавал много строго от самия епископ, което е част от неговото служение – επισκοπος означава „надзорник“ (1 Петр. 2:25). В различните църкви огласителният период обхващал различен период от време, но не продължавал повече от две или три години. Включвал запознаване с основните догматически и нравствени постановки на новата вяра, четене и тълкувание на Свещеното Писание, участие в някои от богослужебните последования, пост и др. Оглашението било извършвано най-често в храма в присъствието на всички християни. По време на самия процес на оглашение и катехизация или след завършването му епископ изпитвал оглашените, за да прецени степента на подготовката им да приемат Кръщение (78-о правило на VI Вселенски Събор). Тази практика ясно е формулирана в 46-о правило на Лаодикийския събор (363 г.). „Във Византия приключването на оглашението ставало със специален тържествен чин, извършван на Велики Петък между последованието на трето-шестия час и вечернята. Това последование е съхранено в Барбериновия евхолигий от VІІІ в. (Срв. Eucologio Barberini gr. 336. Seconda edizione riveduta con traduzione in lingua italiana a cura di Stefano Parenti e Elena Velkovska. Edizioni Liturgiche, Roma, 1995). След 313 година, когато езичници масово приемали християнството в големите християнски центрове като Александрия, Кесария, Антиохия, Едеса и др. били организирани специални огласителни школи. Преподаващите в тях били сред най-образованите отци от онази епоха.
След края на огласителния период, малко преди началото на св. Четиридесетница, имената на оглашените били записвани в специален списък. Според монахиня Егерия, която свидетелства за богослужението в Йерусалим от 381 до 384 г., епископът възлагал ръце („Полагам ръката си…“) и записвал името на желаещия да приеме Кръщение в списъка на оглашените. За подобно записване се говори и в самата молитва – „запиши го в книгата на живота Си“. Интересното, което предлага древната практика, е процесът на оглашение след приключване на ритуала на Кръщението, който продължавал под формата на т.нар. „тайноводствени катехези“ или „огласителни слова“. Четенето им започвало през Светлата седмица веднага след масовите Кръщения. За това свидетелстват творенията на св. Кирил Йерусалимски. Това предизвикателство, което в повечето Православни църкви е факт, се прави на ниво енория и на ниво епархии. В него участват както клирици, така и миряни. В България все още нямаме такава масова практика, а при масови Кръщения, когато не е направено предварително добро катехизиране, би трябвало то да продължи в следващите етапи на обучение на новокръстените (Делипапазов, архим. А. Пос. съч., с. 374-375). „Апостолите и техните приемници извършвали Кръщение по всяко време. В древната църква оглашените били кръщавани на големи групи в нощта срещу най-големите празници като Пасха, Богоявление, Петдесетница и др. За най-подходящо време била считана нощта на Възкресението, но големият брой желаещи да приемат Кръщение наложило извършването му и срещу други големи празници. В Йерусалим извършвали Кръщение на оглашени на 13 септември – денят на освещаването на построения от император Константин Велики (+337) храм на „Възкресение Христово“.
Това ставало по време на Литургията на мястото на антифоните като „Свети Боже… “ в този случаи било заменяно с „Всички, които в Христа се кръстихте… “. Пратиката Кръщение да бъде извършвано над големи групи оглашени на определени празници постепенно изчезнала след V век. Малко по-късно окончателно се утвърдила практиката да бъдат кръщавани деца. През Х век константинополският патриарх извършвал Кръщение пет пъти в годината – в нощта на Пасха между вечернята и Литургията, на Богоявление след утренята, на Лазарова събота след утренята, на Велика Събота сутринта и на Петдесятница. През същия период в Константинопол на новородените било давано име пред вратите на храма на осмия ден от раждането им, а на четиридесетия ден били оцърковявани. От този момент били считани за оглашени, а Кръщението им ставало две или три години по-късно. При страх от смърт, Кръщението може да бъде извършено от дякон или обикновен християнин – мъж или жена. Потапянето в този случай може да бъде заменено с поръсване. През първите христянски векове извършващият Кръщението свещенослужител (свещеник и по-рядко епископ), оглашените, които щели да приемат Кръщение, и част или цялата църковна община прекарвали деня преди Кръщението в пост. Такъв еднодневен пост е запазен пред много от големите празници, по време на които в древността били извършвани кръщенията – Богоявление, Пасха, Петдесятница и др. (Делипапазов, архим. А. Пак там).
Заклинателни (забранителни) молитви – екзорсизми
Това е много интересен и важен момент в подготвителния период. Той е свързан с практиката на гонене на зли и нечисти духове от тялото, душата и живота на човека. Интересен е и днес, когато хората са обременени от различни проблеми в своя личен и обществен живот, или са преследвани пряко и косвено от различни лъжесвидетели и сектанстски гуру представители, които, за съжаление, имат своето пространство в съвременното общество и се демонстрират дори в медиите.
Осъществяването на т.нар. екзорсизми в последованието на Кръщението има древен произход. Това е терапия за духовно и телесно изцеление на душата и тялото. Екзорсизмите са практикувани от т.нар. „свещеници на покаянието”, които са били лично ангажирани и подготвени за тази терапевтична практика. Основна заповед според свидетелствата на древната Църква е „Запрещава ти, дяволе, Господ…“ (срв. Чифлянов, прот. Бл. Пос. съч., с. 255). В зависимост от произхода на различните кандидати за Кръщение се практикували различни по сила и форма екзорсизми и начин на извършване на Кръщението. Така например „Ония от еретиците, които се присъединяват към православието и частта на спасяваните, приемаме ги по следния ред и чин: ариани, македониани, новациани, четиринадесетници и аполинариани, щом заявят писмено и прокълнат всяка ерес…, приемаме, запечатвайки ги, т.е. като помазваме със св. Миро… За бившите павлиани, които отсетне са се върнали във Вселенската църква, е постановено да бъдат напълно кръщавани. Евномианите, които се кръщават с едно потапяне, монтанистите… и савелианите … и всички други еретици… приемаме като езичници… Също тъй постъпваме и с манихеите, валентинианите и маркионитите… Несторианите пък трябва да дават писмено изложение на вярата и да предават на проклятие ереста си и Несторий, Евтихий, Диоскор и Севир… заедно с единомислениците им, както и всички гореизброени ереси, и тогава да приемат свето Причастие.” (95-о правило на Пето-Шестия (Трулски) Вселенски събор).
Ритуалът „Отричане от сатаната. Съчетаване с Христос.“
Според древните рубрики на Константинополския евхологий, наречен „Патриашески“, от началото на XI век (Издание Arranz, М. Pontificia Università Gregoriana, Roma 1996; La Diataxis du patriarche Methode piur la reconciliation des apostats. Les Sacraments de la restauration de l’ancien Euchologe constantinopolitain – I-II. OCP – 56, 283-33, 1990) и на Евхология Гоар (Goar, J. Eucologion sive Rituale Graecorum complectens ritus et ordines Divinae Liturgiae, officiorum, sacramentorum, consecrationum, benedictionum, funerum, orationum, etc. cuilibet personae statui vel tempori congruos, juxta, usum Orientalis Ecclesiae…; editio secunda expurgata et accuratior, Venezia, 1730; Graz, 1960) четенето им над оглашените започвало от деня след вписването им в списъка на просвещаваните. Първоначално били четени всеки ден, а по-късно между осем и дванадесет пъти, но не по-малко от три или четири пъти през целия период на св. Четиридесетница. Оказва се, че във вида, в който се предлагат в нашата съвременна практика, очистителните молитви са съкратени от 4 на 2 и не са според древната евхологийна практика (срв. Дмитриевский. А. Описанiе литургических рукописей, хранящихся в библиотеках Православного Востока: I том, Типик (за катедралните и енорийските храмове, и за Студийските манастири), Киев, 1895; II том, Описанiе…, Euvcolo,gia, Киев, 1901; III том, Описанiе…, Типик (за Саваитските манастири), Петроград, 1917), такава, каквато се открива в старите евхологии и требници в гръцката и славянска литургическа практика. „В древност произнасянето на молитвите било придружено от духане в лицето, кръстообразно „подпечатване“ и възлагане на ръце. Оглашените изслушвали първите три заклинателни молитви обърнати на запад, а четвъртата – обърнати на Изток. На Велики Четвъртък епископът възлагал върху тях ръцете си и четял последата заклинателна молитва.“ (Делипапазов, архим. А. Пос, съч., с. 375-376). В съвременната практика последният екзорсизъм е заменен с извършването на тайнството Елеосвещение (Велик маслосвет), което освобождава от греховете и позволява да се пристъпи към участие във Василиевата литургия. Богослужебните последования на Василиева литургия, през време на която кръстените и миропомазаните се причестявали; пасхална полунощница, утренята и Златоустова литургия са останали и до днес така, както свидетелстват древните извори. По практични съображения вечернята и Василиевата литургия били прехвърлени на Велика Събота сутрин, за да бъдат улеснено християнското Просвещение — Кръщението, Миропомазването и Причастието на кандидатите. „Полунощницата, утренята и Златоустовата литургия останали да се извършват в нощта срещу неделята. Още по-късно, когато нямало вече възрастни кандидати, масовите кръщения били отменени. Така се стигнало до съвременната практика, в която след пасхалната полунощница и преди пасхалната утреня се оформило т.нар. последование на възкресението, извършвано извън храма. Всички тези последования обаче принадлежат към всерадостната и всеспасителна нощ, затова още в събота сутрин прозвучава възкресната радост“ (Чифлянов, прот. Бл. Пос. съч., с. 86-87).
Историческите факти и светите отци свидетелстват за този чин. Смисълът му доста се различавал от сегашния. През онази епоха на Велики Петък след последната заклинателна молитва епископът произнасял дълго наставление пред оглашените. В него те били наставлявани да „оставят греха в завещание на дявола“ и да внимават „да не би нещо дяволско да остане в душите им“. Наставлението завършвало с призив да „изплюят, ако намерят“ нещо дяволско в себе си. За първи път за „заплюване“ на сатаната като израз на презрение се споменава в един молитвослов от ХІІІ век. На следващия ден ставало отхвърлянето на сатаната от оглашените и съчетаването им с Христос. Първоначално това били два самостоятелни чина, които впоследствие образували един общ. Отхвърлянето на сатаната ставало с обръщане на запад и вдигане на ръце. Друга древна форма на отхвърляне на сатаната се състояла от поредица въпроси, на които оглашеният отговарял. Тази форма е засвидетелствана в съчиненията на св. Амвросий Медиолански (+397). От него е и практиката за „заплюване срещу сатаната“. Формулата за съчетаване с Господ Иисус Христос била заимствана от „Апостолски постановления“ (381 г.) (срв. Делипапазов, архим. А. Пак там, с. 376).
При ритуала „отричане от сатаната“ кръщаващите се са правели писмено отричане от греховете, имали са правото да посещават Литургията до Литургия на словото (т.е. Литургия на оглашените) и писмено са изповядвали вярата си. Най-големите екзорсизми са се извършвали през постите, особено на Велики Четвъртък и Велики Петък. Така тайнство Кръщение преминава в тайнство Елеосвещение. В очистителната част на последованието на Кръщението се прави духовна операция със средствата и инструментите на Църквата. Свещеникът духва в устата, челото и гърдите на кръщавания три пъти като всеки път казва ”Изгони от него всеки лош и нечист дух, дух на заблуда, дух на лошота…”. Следва ритуалът на отричането от сатаната. Това бележи окончателното прекъсване на връзката с греховния свят. Отричането се извършва чрез въпрос от страна на свещенослужителя „Отричаш ли се от сатаната?”, на който кръщаваният отговаря три последователни пъти „Отричам се.” и „Отрече ли се от сатаната?” – „Отрекох се.”, като духва на запад към изхода на Църквата. Следва обръщане на изток в посока към олтара. Отново при тройна повтаряемост на формулите „Съчетаваш ли се с Христа?“ – „Съчетавам се!“.
Изповед на вярата
През първите дни на Страстната седмица на оглашените било откривано съдържанието на Символа на вярата. На Велики Четвъртък се изкъпвали, а Велики Петък и Велика Събота посвещавали на пост. Според по-късна практика Символа на вярата им бил съобщаван през петата седмица на Великия пост, а на Велики Понеделник били изпитвани доколко са го научили. Съгласно чина на Кръщението, изложен във Великия требник, четенето на Символа на вярата три пъти последователно от кръщавания или възприемника му става непосрествено след отговора „Вярвам в Него като в Цар и Бог…“. В Малкия требник Символът на вярата е четен само веднъж. В този случай във Великия требник е съхранена по-древна практика. За практиката на поклонение на Изток са съхранени свидетелства от първите християнски векове. След излизането си от баптистерия новопросветеният се покланял на изток. От ХІV век поклонението било извършвано пред икона на Господ Иисус Христос. Св. Йоан Златоуст говори за „покланяне пред Царя“ (срв. Делипапазов, архим. А. Пак. там, с. 738).
Днес използваната формула придружаваща поклонението е „Покланям се на Отца и Сина и Светаго Духа, единосъщна и неразделна Троица“.
След Символа на вярата в съвременната практика отново се произнасят формулите „Съчета ли се с Христа? – „Съчетах се” и „И вярвам в Него като в Цар и Бог”. Вярващият се покланя на Христос като казва „Покланям се на Отца и Сина и Светия Дух – Единосъщната и Неразделна Троица”. Това вероизповедание е едно от първите и най-древни текстове на вероизповед, което влиза в състава и началото на Евхаристийния канон (в частта наречена Диалог), когато верните започват своето вероизповедно участие в Литургията.
Ритуалът на Кръщението
В основата на литургическото последование, което се използва днес в Църквата, стои ритуалът на Антиохия и Кападокия, както и богослужебните последования на Канстантинопол, Рим и Александрия. Може да се определи, че за това тайнство древните свидетелства са най-устойчиви и автентични. Във всички ръкописи, съдържащи последованието на Кръщението след Х век, Кръщението започва с Велика ектения. В по-голямата си част текстът на молитвата за освещаване на водата при Кръщение съвпада с този на молитвата за освещаване на вода на Богоявление. След това следва Освещаване на водата. Съгласно най-древната засвидетелствана практика освещаването на водата било извършвано непосредствено преди Кръщението, което е задължителен ритуал и днес. Според св. Киприян Картагенски (+257) „Водата трябва да бъде осветена от свещеник, за да може при Кръщението да измие греховете“ (срв. Делипапазов, Пак там.).
Освещаване на елей и помазване с него
Този ритуал е предаден както в евхологиите, така и по предание (срв. Чифлянов, прот. Бл. Пос. съч., с. 257). „Съгласно най-древната практика засвидетелствана в съчиненията на св. Иполит Римски (+235) и Псевдо-Дионисий Ареопагит (VІ в.), освещаването на елея предшествало освещаването на водата. Наименованието си т.нар. „елей на заклинанието“ получил от заклинателните молитви четени над него. С него било помазвано цялото тяло на кръстения. В различните църкви това било извършвано по различен начин. До VІІІ век помазването било извършвано от свещеник, а след този период – от дякон. След ХV век популярност придобила пратиката отделни части на тялото (чело, очи, уста, гърди, крака) да бъдат помазвани кръстообразно от свещеника, а цялото тяло – от възприемника или възприемницата (или от дякон или дякониса). Най-важните елементи на използваното днес последование за освещаване на елей са от края на VІІІ и началото на ІХ век. Окончателният си вид придобило преди ХVІ век. Оттогава са и формулите придружаващи помазването. Съгласно днес установената практика при Кръщението се използва предварително осветен елей, съхраняван заедно с осветеното миро. Освещаването на елей и помазването на оглашените с него е част от последованието на Кръщението и няма общо с Миропомазването, което през първите християнски векове било извършвано чрез ръковъзлагане“ (срв. Дерлипапазов, Пос. съч, с. 377; Чифлянов, прот. Бл. Пак там).
Сакраментална формула на Кръщението
Ето какво свидетелстват изследователите: през първите християнски векове Кръщението било извършвано изключително чрез потапяне. „Наименованието му било в следствие на практиката Кръщението да се извършва в течащи води на големи водни басейни и е изведено от гръцкия глагол βαπτιζω, съответстващ на латинския singo, immergo и означава „потапям“. След кръщението Си в река Йордан Господ Иисус Христос „излязъл“ (Мат. 3:16) от водата. Св. Юстин Философ и Мъченик (+167) и „Учението на 12-те апостоли – Дидахи“ (І-ІІ в.) споменават за потапяне в „жива“, т.е. течаща вода (срв. Делипапазов, архим. А. Пак там, с. 379). За Кръщение чрез потапяне говори св. Киприян Картагенски (+257). Според него „Кръщението чрез потапяне е всеобщо и установено“. За извършването на Кръщение чрез потапяне говорят и много паметници на древното изобразително изкуство, запазени в катакомби, храмове и баптистерии. През първите християнски векове в начина на извършване на Кръщението настъпили редица промени. Както всички останали свещенодействия, било извършвано в присъствието на църковната община, т.е. по време на евхаристийно събрание. Характерни за този период са масовите Кръщения на оглашени извършвани в навечерието на големи празници. Кръщението на един човек било изключение. Кръщенията извършвани в реки, езера и морета характерни за епохата на гоненията постепенно били заменени от кръщения в баптистерии и купели (срв. Делипапазов, архим. А. Пак там.).
През същия период Кръщението на деца постепенно изместило това на възрастни, а оглашението станало формално. Естествена последица била изчезването на чина на оглашените. Появилил се и се утвърдил институтът на възприемниците. Необходимостта Кръщението да бъде извършено в „жива“ вода станала причина баптистериите да бъдат свързани със сложна водоснабдителна система. През останалата част от годината в баптистерия били провеждани различни събрания, предимно с огласителен характер, били четени молитви, извършвани заклинания и др. В Северна Африка баптистериите били разделени на две отделения предназначени съответно за мъже и за жени. В древността съществували баптистерии, чиито размери позволявали в тях да бъде свикан поместен събор. Било свързано с кръщаването на големи групи оглашени, участието на голям брой свещенослужители и присъствието на значителна част от християнската община. През епохата на гоненията баптистерии били изграждани и под земята в катакомбите и в частните домове на тайно изповядващите християнството. През византийската епоха масовите Кръщения в баптистериите били извършвани паралелно с кръщения на по-малък брой, най-често деца в купели или други подходящи съдове. Така че това, което видяхме като съвременно масово Кръщение, вече е познато в богослужебната практика на Църквата.
В древност обикновено двама дякони (при жени – дякониси) придружавали желаещия да приеме Кръщение в баптистерия. Епископът или презвитерът поставяли ръка върху главата му, а дяконите извършвали потапянето до момента, в който ръката на епископа (презвитера) докоснела водата. Съществувала и друга практика, добила популярност след V век. Според нея при произнасянето на първата част на кръщелната формула желаещият да приеме Кръщение бил потапян до коленете, при произнасяне на втората част – до гърдите, а при третата – за кратко време била потапяна и главата му.
Извършването на Кръщението е задължително съпроводено с употребата на определената формула. Съгласно заповедта на Господ Иисус Христос било извършвано „… в името на Отца и Сина и Святаго Духа“ (Мат. 28:19).
В Деян. 8:16 се говори за Кръщение „в името на Господа Иисуса“, в Рим. 6:3 за Кръщение „в Христа Иисуса“ и „в Неговата смърт“, в Гал. 3:27 за Кръщение „в Христа“, а в „Дидахи“ (І-ІІ в.) – за „Кръщение в името Господне“. Всички те не изключват употребата и на дадената от Спасителя преди възнесението Му формула.
При трикратното потапяне на кръщавания във водата каноничния свещенослужител произнася думите „Кръщава се Божият раб (или Божията рабиня) (името) в името на Отца, амин, и Сина, амин, и Светия Дух, амин.” Апостолската практика също потвърждава употребата и. Св. Юстин Философ нарича формулата „апостолско предание”: „Начина за извършване на това ние сме наследили от апостолите” (Св. Юстин Философ и Мъченик. Първа апология, 61. Migne, PG, t. 6, col. 420-421). Св. Григорий Нисийски отхвърля всяко Кръщение, извършено с „нетринитарна формула” (Св. Григорий Нисийски. Писмо 2 до Севастен. Migne, PG, t. 46, col. 585.). Наистина, в Деяния апостолски се говори за Кръщение в името на Иисуса Христа (8:16; 10:48), но тук не се има предвид формулата на Кръщението, а неговият смисъл – кръщаваният става християнин, член на Христовата Църква и започва своя нов живот в Христа (Нанков, прот. С. Тайнство Кръщение (Православно литургическо изследване). В: ГДА 1964/65, с. 211).
Правилното извършване на тайнството Кръщение е неразривно свързано и определено от решенията на църковните правила и канони. Тук прилагам само една част от Апостолските правила, които ясно свидетелстват за правилното извършване на Кръщението и наказанията при неправилното му извършване. 47-о правило: „Епископ или презвитер, ако отново кръсти някого, който е действително кръстен, или не кръсти осквернен от нечестиви, да бъде низвергнат понеже се е надсмял над Кръста и смъртта Господни и не е различил свещеници от лъже-свещеници”; 49-о правило: „Епископ или презвитер, който кръсти не по Господнето установление „… в името на Отца и Сина и Светия Дух“, а „в трима Безначални“, или „в трима Сина“, или „в трима Утешители“, да се низвергне“; 50-о правило: „Епископ или презвитер, който извърши не три потапяния на едното тайнство, а едно потапяне „в смъртта на Господа“, да бъде низвергнат, защото Господ не е казал: „кръщавайте в Моята смърт”, а „идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух”.
Тайнството Кръщение неизменно е следвано от тайнство Миропомазване. Така, както Христос е Божи Помазаник, Който чрез идването си на земята и чрез Светия Дух освещава човешкото битие и основава Църквата, така и ние получаваме дара на Светия Дух в тайнството Миропомазване, и този дар ни дава сили да следваме стъпките на Христа, като извършваме своя личен християнски житейски подвиг. В тайнствата Кръщение и Миропомазване във всяка човешка душа се осъществява една Петдесетница, в която Христовата Църква се ражда отново, за да освети човешкото битие.
„Миропомазването е тайнство, в което вярващите чрез помазване със свето Миро на частите на тялото в името на Светия Дух, получават даровете Му като възрастват и укрепват в духовния живот“ (Нестеровски, Е. Литургика или наука за богослужението на Православната Църква. Превел с някои съкращения и допълнил Йеромонах Макарий. София, 1906, с. 297). Така, родени от Светият Дух, ние ставаме част от Тялото Христово, членове на Църквата Христова и причастници на Христовата евхаристийна благодат. Самото Миропомазване се извършва с думите „Печат на дара на Светия Дух”. Помазват се челото, очите, ноздрите, устата, ушите, гърдите, ръцете и краката. Кръщаваният става „помазаник” на Христовата любов, като се запечатва с благодатните дарове на Светият Дух (повече за светото тайнство Миропомазване срв. основните литургически курсове, познати в България: Нестеровски, Е. пос. съч., с. 297-301; Чифлянов, прот. Бл. Пос. съч., с. 259-263; Делипапазов, архим. А. Пос. съч., с. 386-394).
Посвещение
След масовите Кръщения, както свидетелстват изворите, започва „Свещеното хоро“ или обикалянето на купела при пеенето на „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте…“ (Гал. 3:27). То е остатък от древна лития от баптистерия, където било извършено Кръщението до храма, в който следвала Литургия (срв. Нестеровски, Е.). Според ръкописи от края на византийската епоха тази лития завършвала с обикаляне в центъра на храма. Обикалянето вероятно ставало само веднъж. „В по-стари писмени паметници се съдържат косвени сведения за обикаляне на амвона, който през ранните християнски векове се намирал в центъра на централната част на храма непосредствено пред св. Двери на иконостаса. В храмове, в които нямало амвон, обикалянето ставало в центъра на храма. След постепенното изчезване на баптистериумите, Кръщението било извършвано в купел и литията от баптистерия до храма била заменена с обикалянето му.“ (Делипапзов, архим. А. Пак там, с. 380-381).
След Кръщението и Миропомазването започва обличането в новата одежда – бяла по традиция, в символ на духовната и телесна чистота.
Вероятно за тази практика говори св. апостол и евангелист Йоан в Откр. 7:13 „тия, облечените в бели дрехи, кои са и от къде са дошли…“. Вероятно обличането на новоприелите Кръщение в бели одежди да е свързано с думите на св. апостол Павел „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте…“ (Гал. 3:27). Съгласно свидетелството на Молитвослов от ХІІІ век, съхраняван в библиотеката на Синайската архиепископия, свещеникът взимал предварително поставената на св. Трапеза бяла одежда и я подавал на новоприелия Кръщение с думите „Вземи святата и нескверна дреха (риза)…“ (срв. Делипапазов, Пос. съч.). Цялата следваща седмица, новопросветеният прекарвал в храма, облечен в светли одежди и със запалена свещ в ръка. Събличането и измиването му ставали на специален, недостигнал до нас чин, на осмия ден след Кръщението. От тази практика седмицата след Възкресение се нарича Светла седмица (срв. Чифляновр прот. Бл. Пос. съч., с. 137).
Тези богослужебни последования, свързани с Кръщението, са най-важни и най-древни.
Изводът е, че чрез Просвещението – Кръщението в името на Иисус Христос ние се уподобяваме на Бога и се освещаваме, запечатани чрез благодатта на Светия Дух, за да може „всички ония, които Го приеха” и ние „вярващите в Неговото име” да станем “чеда Божий” (Йоан 1: 12).
– Видяхме събитие, което се извършва за първи път в най-новата ни история – масово Кръщение. Каква е практиката на Църквата по отношение на масови кръщения и кога Кръщението се обособява като тайнство отделно от Литургията?
– Връзката на Кръщението и Миропомазването с Литургията в различните църкви била различна. Влизането на новопросветните в храма съвпадал с Малкия вход. Новопросветените влизали непосредствено преди да приемат Причастие. Последованието на Кръщението и Миропомазването били довършвани, и тогава започвало това на Литургията и др. Извършването на Евхаристия ставало не само във връзка с т.нар. „вечери на любовта“, но и с други тайнства и обреди. Св. Юстин Философ (+167) описва чина на „кръщелна Литургия“, т.е. за Литургия, по време на която били извършвани масови Кръщения на оглашени.
През периода ІV-V век масовите кръщения на оглашени в нощта на Възкресение, Богоявление и Петдесятница постепенно отстъпват място на Кръщението на деца.
Сред причините довели до прекъсването на връзката на Кръщението и Миропомазването с Евхаристията била постепенно наложилата се практика да бъдат кръщавани деца. Кръщението им не било свързано с оглашение, нито с нощта срещу големи празници като Пасха, Богоявление и Петдесятница. Появила се категорията на възприемниците. Все по-редките масови Кръщения на възрастни били извършвани само в епископски центрове. Настъпили промени в последованието на Кръщението и Миропомазването, съобразени с кръщаването на деца. В един ръкопис от библиотеката на Синайската архиепископия от ХІ век до нас е достигнал чин за Кръщение само на един оглашен.
– Кръстените в един общ купел не стават ли духовни братя и сестри?
Ще се опитам да представя пред вас обективната информация по отношение на този литургичен и каноничен проблем свързан с Кръщението. В създалата се ситуация на масово Кръщение трябва да се огледат добре фактите и начина, по който са участвали стотици хора в качеството им на кръщавани и на кръстници (възприемници), както и произтичащите от това литургическо действие канонични последствия.
За да разрешим многото възникнали въпроси, нека се обърнем към правилата на Църквата, които разглеждат въпроса за духовното родство.
Кръстниците към кръстените се родственици от първа степен, както баща и майка към син и дъщеря. Следователно кръстникът по отношение на плътските родители на кръщелника т.е. към бащата и майката се намира във втора степен на родство като техен брат или сестра, а към плътските братя и сестри на кръщелника – в четвърта степен на родство.
В този случай съобразно каноническите определения на Църквата кръстените и техните родители и роднини, както и кръстниците и техните родители и роднини, са в духовна връзка, наречена духовно родство.
„Духовното родство се явява участието на лицата при Кръщението на кръщаващите се в качеството на кръстници (възприемници). Духовното родство се изчислява също така, както плътското родство“ (срв. Хорошуновъ, свещ. Т. Практическо ръководство на пастирите. Превелъ и издалъ Диакон Антимъ Кънчевъ. Сливенъ, 1884, с. 207).
Възприемникът (кръстникът) към кръстения се счита като същи баща – в първа степен; следователно кръстикът по отношение към плътските родители на кръстения (към бащата и майката на кръстеното) се намира във втора степен, като техен брат. Към плътските братя и сестри на кръстеното – в четвърта степен като братовчеди и братовчедки и т.н.“ (срв. Хорошуновъ, свещ. Т. Практическо ръководство на пастирите. Превелъ и издалъ Диакон Антимъ Кънчевъ. Сливенъ, 1884, с. 207).
Оттук произтичат някои трудности при последващи литургически практики и лични отношения, в които влизат или ще влязат кръстените и кръщелниците, техните родители и роднини. Така например в един бъдещ брачен съюз между кандидати измежду всички тези стотици българи, участващи в масовото Кръщение като кръстници или като кръщавани, трябва да се съобразят с каноничната дисциплина на Църквата. Според постановленията на 54-о правило на Трулския VI Вселенски събор е забранен бракът между родственици, които са в първа, втора, трета и четвърта степен на родство.
„Що се касае до встъпване в брак на лицата, които се намират в духовно родство, съществува и действа 53-о правило на VI Вселенски събор и строгото предписание на Светейшия Руски Синод от 19 януари 1810 г. „Понеже родството по дух е по-важно от съюз по плът, а пък известно ни стана, че в някои места някои възприемници на деца от светото и спасително Кръщение след това встъпват в съжителство с техните овдовели майки, затова определяме от сега занапред да не става нищо такова…“. „Синодът като се съобразява с тълкуванията… , постановява, че ако някой е кръстил някого, то той не може да се ожени за нея, защото тя вече му е дъщеря, нито пък за майка и“.
Съществува и проблем относно степента на познаване на вярата от страна на самите кръстници (възприемници), което е изключително важно и особено в случай на масови Кръщения би трябвало да бъде направено предварително в един период от поне 3 месеца, в който да имат възможност да се запознаят с вярата на Църквата.
Трябва да се спре практиката непознаващи християнската вяра да стават кръстници поради желание или водени от други цели.
Тайнството Кръщение е едно от „най-страшните“ свещенодействия, някои го сравняват с умиране за стария живот и ново раждане в Името на Троицата. Това е много сложен процес, който изисква осъзнаване и доброволно пристъпване според църковните правила и обреди.
Виждаме практиката на други поместни Православни църкви. Такива масови Кръщения се практикуват и днес в Русия, в Грузия, в Румъния. Но, кандидатите за кръщение и техните възприемници минават през подготвителен период на катехизация под строгото наблюдение от специално подготвени презвитери и дякони – представителни на епископите (8-о правило на Лаодикийски събор: „нека бъдат оглашавани и кръщавани от епископите и презвитерите на Църквата с най-голяма грижливост“, които учат и изпитват кандидатите. Ако кръщелниците не са достатъчно подготвени, каноническата практика на Църквата предвижда кръстници да бъдат самите презвитери и дякони, които са ги обучавали на вярата. Такъв е пресният пример с масовото Кръщение през 2008 г., извършено лично от Патриарха на Грузинската православна църква Илия II, като инициатива за подобряване на тежката демографска криза в Грузия. Такива масови Кръщения Грузинската църква провежда четири пъти годишно, в които патриархът лично кръщава и става кръстник на всяко новородено трето дете от православните семейства.
От всички тези примери е видно, че при извършване на Кръщение много внимателно трябва да се предвидят последствията от формата на участие в тайнството Кръщение и участващите в него.
– Такова събитие несъмнено е нещо голямо. Хубаво ли би било ако продължи и стане ежегодно?
– Не мога да кажа дали ще се превърне в традиция или ще остане да се извършва според духовните потребности на отделните православни християни в България.
Ако това събитие се повтори, Църквата трябва да въведе в практиката си в този ден да се извърши Литургия, на която всички кръстени християни да пристъпят към Причастие и вместо „Свети Боже, Свети Крепки, Свети Безсмъртни, помилуй нас!“ трябва да спазим древната традиция и да се пее „Всички, които се кръстихте в Христа, в Христа се облякохте“ (Гал.3:27). В миналото в дните, в които били извършвани масови Кръщения на оглашените като Богоявление, Рождество Христово, Лазарова събота, Велика събота, Пасха и Петдесятница и в дните, определени за поклонение на честния Кръст, като Кръстовден и Кръстопоклонна неделя „Свети Боже…“ било заменяно съответно с „Всички, които се кръстихте в Христа…“ и „На Твоя Кръст се покланяме, Владико…“.
Защото всяко литургическо действие на Църквата следва логиката на събития и факти от древната богослужебна християнска практика.
Ако не може да се направи подготовка на кандидатите за Кръщение и на техните кръстници (възприемници), в съответствие с изикванията на традицията – пълно оглашение и катехизиране, изповеди и масово причестяване на всички новокръстени християни, за да се изпълни истинската църковна практика на Просвещение (Кръщение-Миропомазване-Евхаристия), тогава тази практика няма да се превърне в нещо естествено и полезно за вярващите в България, а ще придаде светски характер на това най-важно в живота на вярващите богослужебно действие.
Не бих си и помислял, че подобно събитие от съвременния живот се прави с цел да задоволи желанието за реклама както на Църквата, така и на PR агенциите, които го подпомагат.
Виждате колко тежка и трудна е била практиката на древната Църква към приемащите Кръщението и осъзнавате голямата отговорност, която Църквата има към всички тези новопросветени. То трябва да се изпълнява в пълнота и спазване на литургическите и канонически изисквания, за да може тайнството Кръщение да бъде действително, действено и спасително за всички.
С доц. д-р дякон Иван Иванов разговаря Ангел Карадаков.
