Начало / Коментар / Да треперим ли пред дявола?

Да треперим ли пред дявола?

20622045_1728131973894373_2517778007645949720_nСтрахът е една от най-древните емоции познати на човечеството. Свещеното Писание ни казва, че прародителят Адам се е уплашил от Божия глас веднага след грехопадението. Също така Библията ни учи, че страхът Господен е начало на мъдростта.

За това толкова могъщо чувство има десетки определения пречупени през научна, религиозна и антропологична призма. Можем да забележим, че неговата сянка е преследвала човека през цялата му история на земята, от Едемската градина до ден днешен. Ако се замислим, ще си дадем сметка, че страхът мотивира огромна част от движенията, инстинктите и усилията ни. Всички сме подвластни на тази емоция, в някоя от многото й разновидности.

Страхуваме се от видимите и невидимите ни врагове. Потръпваме от ясно дефинираните заплахи в живота ни. Боим се от неприятни за нас перспективи за бъдещето ни, от непоносими призраци от миналото ни и от несигурността на настоящето ни. Страхуваме се за физическото си оцеляване, за благополучието на децата, родителите и приятелите ни. Ужасяваме се от мисълта за телесна или душевна болест и изобщо от всички беди, за които няма как да бъдем застраховани.

Страхът мобилизира нашите сили и ни подготвя за предстоящата заплаха, надвиснала над нас. Освен тази негова функция обаче, страхът е едно от най-вредните неща, които човек може съзнателно да култивира в душата си. Той ни прави слаби и параноични, прогонва душевния мир от сърцата ни и възпрепятства пълноценното ни функциониране. Нека потърсим корените на този чисто душевен феномен и отсъдим кой страх е пагубен за душите ни и кое е това, от което трябва да се страхуваме.

Малко известен факт е, че фразата „Не се страхувай“ е написана триста шестедест и пет пъти в Библията. Това прави по едно Божествено послание „Не се страхувай“ за всеки ден от годината. Апостол Павел ни поучава: „Защото Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие.“ 2 Тимотей 1:7. Ние християните имаме своята надежда и упование в Бога, но въпреки това често позволяваме да бъдем уплашени от неща, които би трябвало да са незначителни за нас. Държим се така сякаш не служим на Всемогъщия Господ на силите, а сме оставени на произвола на различни природни сили, които не разбираме.

В старозаветните времена хората страдали от същото състояние на теоретична религиозност и практическо суеверие. Божият народ извършваше всички религиозни практики и обреди на Йерусалимския храм, тъй като това беше тяхното официално вероизповедание. Проблемът бе, че тяхното поклонение към Господ така и не достигаше сърцата им. Дълбоко в себе си не вярваха, че Самият Вседържител обитава сред тях и, че именно Той държи живота им ръцете Си. Вярата им не беше достатъчно дълбока, за да се изпълнят за тях думите на Апостола „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта.“ 1 Йоан 4:18. Липсата на любов към техния Бог ги докара до мерзостта на идолопоклонството и не след дълго те съгрешиха. Те не се доверяваха на Господа на силите за своята безопасност и благополучие, и тяхното неверие се превърна в непростим страх. Те се обърнаха към чужди богове с надеждата, че все някой от тях ще отговори на молитвите им.

„Влязох, и гледам, и ето – всякакви изображения на влечуги и на нечисти животни и всякакви идоли на дома Израилев, изписани по стените наоколо.. И каза ми Господ: видиш ли, сине човешки, какво вършат на тъмно старейшините на дома Израилев, всеки в своята изписана стая? защото казват: „не ни вижда Господ, Господ остави тая земя“ Йезекийл 8:10-12.

Подобен род идолослужение можем да видим и в днешно време, и то сред хора, които редом с раздвоено от суеверие сърце често влизат в храмовете и палят свещи като допълнителна вноска за своята сигурност и земна обезпеченост. Съвременните хора са също толкова склонни да се обръщат към различни идоли за помощ, колкото и древните израилтяни. Врачки, екстрасенси и магьосници биват все по-широко популяризирани сред духовно невежите вярващи. Суеверните празнични обичаи и седмичния хороскоп се превръщат в нова религия за тези, които са отвърнали сърцата и очите си от Всемогъщия Бог.

Любопитното при всички тези форми на идолопоклонство се крие именно в двойственото отношение, което хората имат към собствените си идоли. Те, както и древните израилтяни, едновременно боготворят и се страхуват от фалшивите си богове. Идолските изображения, които Пророк Йезекийл видя в своето видение неслучайно бяха гнусни и нечисти образи на влечуги и всякакви страховити животни. Те бяха изваяни статуи на грозни чудовища и творения на човешкото въображение, направени с такъв дизайн, че да предизвикват възхищение и страх у този, който ги гледа. Не се ли състоеше именно в това тяхното идолопоклонство?! Демоните, които стояха зад бездушните идоли не се интересуваха от пролятата човешка или животинска кръв над олтарите им. Истинското идолослужение се извършваше в сърцата на Божиите хора, които поднасяха своя страх като жертва на бесовете. Същото правим и днес с нашите ежедневни „естествени“ идолослужения.       

Никой човек не обича истински идола, който го заробва. Тайничко мразим страховете си, но понеже се чувстваме беззащитни пред тях се опитваме да ги заобичаме и започваме да им служим. Развиваме Стокхолмски синдром към нашия умствен похитител – страха, и му издигаме статуя според собствената ни концепция за това, което ни ужасява. За някои идолът на страха може да изглежда физическа или материална заплаха,  други може да виждат най-големия си страх в непосилно изкушение, което ще ги завлече на дъното в непростимо падение. Във всеки случай най-големият идол в сърцето ни е нашият най-голям кошмар. Треперим пред него, въздавайки му вниманието и духовната си енергия, които би трябвало да са запазени единствено за Бога. Служим на страховете си всеки ден и дори не го смятаме за грях. Колко жалко, че избираме да прекараме земния си живот като заложници на ужасяващия ни идол, вместо да насочим страхопочитанието и служението си към Този, Който наистина го заслужава. Колко ли душевен мир и благодатно усещане за сигурност щеше да изпълва сърцата ни, ако можехме да чуем думите на пророка:

„Защото тъй ми говори Господ, държейки върху ми крепка ръка и внушавайки ми да не ходя по пътя на тоя народ, и рече: ..и не се бойте от онова, от което се той бои, и не се страхувайте. Господа Саваота – Него свято почитайте, и Той да е ваш страх, и Той – ваш трепет!” (Исая 8:11-13).

Ние вцърковените християни имаме усещането, че не сме като другите хора. Сякаш за нас не би трябвало да важат същите слабости и препънки, които важат за хората без упование в Бога. Дали обаче сме толкова различни, колкото си мислим, или в нашите сърца също се крие древният идол на страха. Всеки християнин трябва сам да си отговори на въпроса, дали вярата му в Господа е достатъчно силна, за да прогони всеки страх. Дали гражданските ни становища и лични позиции се определят от вярата ни в Безсмъртния Цар или са продиктувани от вътрешните ни страхове?! Страхуваме ли се, когато определена партия вземе властта?! Или когато чуем за пазарно-икономически сътресения засягащи страната ни?! Или когато разберем, че през границите ни преминават незнаен брой мигранти от Близкия изток?! Коя емоция ни води в такива моменти – упованието и вярата ни в Бог или нашият изначален идол – страхът?

В края на месец октомври, както всяка година стотици наши сънародници ще изберат да празнуват прословутия западен празник Хелоуин. Познатият ни сценарий ще се повтори – невярващият народ ще облече децата си в дрехи на вещици, вампири и зомбита, а вярващият народ ще негодува срещу тази езическа традиция. Какво всъщност представлява този празник?! Древен езически обичай, в който хората се преобразяват в различни митични същества, изисквайки жертвоприношения, за да бъдат омилостивени всички нечисти сили, на които служат. Едва ли хората днес се замислят за същността на този сатанински празник, но едно нещо си е останало същото от времето на неговото зараждане. И това е именно страхът. Колко естествен е този страх за хората без вяра в Иисус Христос! Те се страхуват от смъртта, от необяснимите свръхестествени явления, от съдбата, от лошия късмет, от проклятията и поличбите. Страхуват се от всичко, от което не биха могли да се защитят. Невярващите хора имат своя малък Хелоуин всеки път когато застанат пред телевизора, за да гледат поредния филм на ужасите или когато умишлено разгръщат вестниците, за да прочетат потресаващата криминална хроника. По силата на някакъв парадоксален закон на привличането те се стремят към това, което ги ужасява, за да му отдадат своята почит. Сякаш трябва да се срещнат със страховете си поне веднъж годишно под формата на празник или ритуал, за да не ги застигнат те наяве. Те живеят в капана на своето суеверие само и единствено поради липсата на спасителната вяра в Христа. За тях остава скрито Божието намерение спрямо идолите им.

 „… ще изтръгна магиите от ръката ти, и гадатели по облаци не ще има у тебе; ще изтребя твоите идоли и кумири изсред тебе, – и не ще се покланяш вече на изделия от ръцете си…“ Михей (5:12-13).

Как, обаче, ние християните се изправяме срещу подобна проява на идолопоклонство?! Изследваме ли мотивите на нашето недоволство преди да изявим религиозната си позиция?! Ние, които знаем в подробности сатанинските корени на този празник, на традициите с кукерските фестивали, на нестинарството, мартениците и всякакви подобни окултизми, стараем ли се наистина да просветим духовно заблудените ни ближни?! Възможно ли е в позицията ни спрямо Хелоуин да откриваме собствените си страхове от пластмасовите вампирски зъби и костюмите, напръскани с изкуствена кръв?! Какво наистина ни плаши в този празник?! Да не би и в нас да е останала някоя треска от идолите на невярващите хора, и точно тази треска да ни боде отвътре, когато дойде време за поредната демонстрация на нашата смъртност?! Нашият страх не е ли в пъти по-непростим от страха от незнание на невярващите хора?!

„… и си уверен, че ти си водач на слепци, светлина на ония, които са в мрак, наставник на неразумни, учител на младенци, който в закона имаш образеца на знанието и истината. Прочее, как ти, който учиш другиго, себе си не учиш? …който се гнусиш от идолите, светотатстваш? който се хвалиш със закона, безчестиш Бога, като тъпчеш закона? „Защото заради вас името Божие се хули между езичниците“, както е писано.“ Римляни 2:19-24

Можем да чуем прозорливата оценка на Свети апостол Павел, който и днес изобличава двойствеността на нашите стандарти. Ние, които осъждаме всяко светско явление и постъпка на нашите ближни, допускаме същите беззакония в сърцата си. Боим се от „фалшиви богове“ като невярващите и идолослужим на страховете си като тях. Вместо да свидетелстваме за истината с вяра и любов в Бога, ние водени от страховете си заемаме отбранителните си позиции и се подготвяме за война с непросветените. И ето нашият идол – страхът ни превръща от любящи свидетели на Истината в хапливи и препиращи се негови жреци. Страхуваме се, че няма да бъдем разбрани, а отново отхвърлени от обществото. Боим се, че когато опитваме да вразумяваме ближните си, всъщност им хвърляме бисерите си, а те в крайна сметка ще се обърнат срещу нас и ще ни разкъсат. Слава на Бога, че ни е дал за пример Своя първовърховен апостол, който не беше заложник на подобен страх.

„Докато Павел ги чакаше в Атина, възмущаваше се духом, гледайки тоя град, пълен с идоли. И той беседваше в синагогата с юдеите и с набожните, и всеки ден“  Деяния 17:16-17

Нека празникът Хелоуин и други езически практики да бъдат изкоренени от нашия народ със силата на Светия Дух, който почива върху Христовата Църква и в частност – върху всички нас! Нека българинът отново се върне към чистата и спасителна вяра в Иисус Христос и да остави като лош спомен всичките си езически залитания! Именно такава би трябвало да е нашата мисия като църковни хора в един нео-езически свят. Водени от вяра и любов в Господа на силите, с очистени от страх сърца да просвещаваме тези, които се намират в капана на суеверието и страха. 

 „Разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай.“  (Исая 58:6). 

„За да отвориш очите на слепи, да изведеш вързаните от затвор и седящите в тъмнина – от тъмница. Аз съм Господ, това е Моето име, и не ще дам славата Си другиму, нито хвалата Си на идоли.„  (Исая 42:8).

Автор: Даниел Лазаров

За Ангел Карадаков

Виж още

2

Пак се говори за Враца…

Напоследък отново се говори за Враца. Градът пак е във водещите новини по телевизии и ...