Начало / Uncategorized / Усмивката на Бога

Усмивката на Бога

„Нищо не разсмива Бог така, както нашите планове за бъдещето!”, Еразъм Ротердамски

Ние сме деца на съвременния свят. И като такива, отразяваме неговия дух: лутаме се навсякъде и във всичко. Не можем да спрем, да поемем дъх, да се огледаме встрани, или да се фиксираме в нещо трайно, истинско и сигурно. Непрекъснато прелитаме от настоящето към миналото или бъдещето, залутани, отнесени и разпиляни. Приличаме на деца, които гонят хвърчилата си и тичат след тях, изгубили представа къде и в каква посока се движат. Потопени сме в свят от свръх динамичност и трескаво неспокойствие, който ни пречи да се взрем в себе си и да стъпим на здрава почва. Трудно ни е да подредим приоритетите си и да дадем някакъв добър плод.                                      

Учението на Христос изповядва едни и същи ценности повече от две хиляди години и държи на яснотата, трайността и мъдростта. Проповядва боговдъхновени слова и има изчистен тон за всичко, всички и навсякъде. Доктрина, която благославя, освещава и изцелява противоречивия свят на човека. Насочва го към живите извори на Вселената, повдига взора му към небето и му преподава тайните на вечния живот. Изисква от него да утихне, да се успокои, да спре на едно място и положение, тук и сега, отхвърляйки призраците на връхлитащото битие. Говори за т.н. „сгъстено време”, насочва вниманието му единствено в рамките на един ден и изисква да внесе в него духовно съдържание. Всичко – от най-малкото до най-значимото да бъде извършено осъзнато, спокойно, търпеливо и естествено. С божествена лекота, но и с личностна твърдост, с небесно вдъхновение, но и с практическо постоянство. Това е част от неговата уникалност и неповторима самобитност.                                                               

Като учител и приятел на човека Спасителят се обръща към него така: ”Не се грижете за утре, защото утрешният ден ще се погрижи за своето. Доста е на всеки ден злобата му.” /Мат.6:34/.

В Своето съвършенство, Синът Божий знае, колко напрежение и болка изисква всеки ден и колко противоречия може да провокира с внезапните си предизвикателства. Като сърцевед чудесно познава вътрешния свят на всеки един от нас, както и способноста ни лесно да се разпиляваме и отпадаме в стихиите на битовите ангажименти. Иска от нас да опростяваме нещата, да подредим мъдро и спокойно мислите си, и да Го потърсим дълбоко в себе си. По-добре от всеки знае, че чувството за протяжност във времето е пагубно за състоянието на душата и довежда до заразяване с вирусите на множество болести, които могат да я опустошат и разпилеят съкровеното и богатство. Всеки ден е вече проблем, предизвикателство, тежест, която може да го притисне и премаже с товара на неизбежния битовизъм. Нещо повече – да потуши пламъка на любовта към Бога, да прекърши крилете му и го привърже твърде ниско към силите на земното притегляне. Лошите отношения, арогантните обноски и грубият материализъм, могат да пречупят личността и да я доведат само до едно физическо функциониране.

А истинската задача на всеки, особено вярващ и изповядващ Го е подготовката за Царството Божие, за блаженство във вечния живот, където няма скръб и въздишки. Забравянето на това може да доведе до истинска катастрофа и загуба на надеждата за спасение на неговата душа. Хилядите примамки на света могат да го отклонят от единствената и правилна посока, и да го потопят в бездните на ада.                       

Свети евангелист Лука представя в написаното от него Евангелие една притча, която често бива забравяна от духовници и богослови.

Той рисува образа на човек, който се е отдал на работата си, събира имотни блага, трупа богатства, но внезапно решава да спре всичко това и да започне да се наслаждава на радостите на живота, като черпи от тяхното използване. Но Бог се намесва и го вразумява, като се обръща към него така: ”Безумецо, нощес ще ти поискат душата, а това що си приготвил, кому ще остане?” /Лук. 12:20/. По този начин Бог го отрезвява от обхваналото го опиянение да живее в стихиите на страстите си и само и единствено да се наслаждава на натрупаните блага, с уверението, че животът не е негов и бъдещето не му принадлежи. Дава му урок, че друг е Всеподателя и Източника на всички блага и Той в премъдростта и милосърдието Си преценява как да ги раздава на своите творения. Той поставя въпроса за вечността, някак си битийно и естествено, но едновременно с това и твърдо и неотменимо. В това вразумление има отправена заплаха и открито изобличение с определението „безумецо” – като към такъв, който не може с ума си да разбере и осъзнае грешката си. Човекът е в опасност, защото душата му е пред гибел, защото личният взор се е отместил от единствената вярна и спасителна посока – към небето и се е насочил към земята. С вдъхнатата от Бога свободна воля е избрал временното, а не вечното, тленното, а не нетленото, смъртното, а не безсмъртното.         

В благодатните си творби светите отци непрестано изповядват стремежа към духовно осмисляне на настоящето и превръщането му в стабилна и единствена основа на подвизаването на монаха, свещеника или мирянина. Мъдро и проникновено искат да предпазят последователите на Христа не просто от съблазните на света,  но и от призраците на връхлитащото време.

Те „затварят” съществуването му в рамките на един отрязък – всеки конкретен Божи ден и насочват погледа му към настоящия миг.

Искат той сам да се „събере” в себе си, за да служи най-пълноценно на Бога и да даде добър плод. По откровение свише и през призмата на своя горчив опит знаят, колко лесно мисълта може да бъде отклонена в една или в друга посока, и колко лесно може да бъде заразена от съблазните на света и козните на лукавия. Затова и често забраняват на духовните си чеда в рамките на техните послушания изобщо да мислят за бъдещето, а да се концентрират и да отработят всеки един от детайлите на деня. Те не просто обичат личността, но и я пазят от болестите, които могат да я погубят. Наставляват не просто като пастири, а нещо повече – като терапевти на нейната природа, поразена от отровата на греха.                       

Един от великите руски старци и подвижници на 20 в. старецът Сава Печорски изразява много красноречиво техния дух. В едно свое наставление към духовните си чеда той казва:

”Мислете за всеки ден като последен в живота си !”

Насочва техния взор към настоящето, преживяването и изпълването рамката на деня с всичките му отделни части, с цел да го предпази от излишно лутане на ума и разпиляване на времето. Истинският ученик се старае да даде най-доброто от себе си сега и веднага, в тези условия, а не някъде отвлечено във времето и пространството. Всеки,  който обича делото си цени времето си и е разбрал, как правилно и мъдро да го използва. Опитва се да го изпълни със съдържание, без уговорки и планове, отнесени някъде напред и някъде, където не му принадлежат.                              

Бог е безкрайна и бликаща любов, и като Баща на всички иска от нас да ценим даровете Му, и да им се радваме във  всеки един миг, който ни и подарил, след като ни е вдъхновил за живот. Като Премъдър и Вездесъщ иска от нас да Му бъдем верни, не някак си абстрактно и някак си въобще, а тук и сега, като изпълним с духовен смисъл всичко около нас. Той ни милва и насочва, както малки деца с щедрата Си десница. В пълнотата на необятната Си любов сигурно понякога се усмихва, като Ни гледа как водени от нашето наивно неразбиране се опитваме да вървим без Него и се спъваме, и падаме в нашите смешни опити. Колко често ние протягаме ръчички към неща, които не само не ни принадлежат, но и няма как да бъдат наши, като забравяме, че Той най-добре знае, кое е най-правилното и спасителното за нашите души.

Автор: свещеник Ясен Шинев

За Ангел Карадаков

Виж още

img_193524

Навършват се 4 години от кончината на Неврокопския митрополит Натанаил

На 16 ноември се навършват 4 години от мирната и блажена кончина на Неврокопския митрополит ...