Начало / Uncategorized / Доц. д-р Николай Янев: Лекарите не лекуват само тялото, но помагат и на душата

Доц. д-р Николай Янев: Лекарите не лекуват само тялото, но помагат и на душата

Page_133.pdf-000.ppm__7Доц. д-р Николай Янев бе избран за Лекар на годината 2017 от Българския лекарски съюз. Той заслужи отличието заради уникалната за Югоизточна Европа операция на лице, която направи заедно с екип от 20 специалисти в в „Пирогов“. Лекарите успяха да поставят 3D принтиран индивидуален имплант, чрез която е спасен 43-годишен мъж с рак на лицето.

Д-р Янев е роден е през 1976 г., завършил е стоматология и медицина в МУ – София. Придобива специалност по Лицево-челюстна хирургия. Работил е в Клиниката по лицево-челюстна хирургия на ВМА – София, в Специализираната болница за активно лечение по лицево-челюстна хирургия – София. От средата на 2012 г. е част от екипа на Клиниката по заболявания на главата и шията в University College Hospital – Лондон. От средата на 2013 г. е хирург в екипа по Лицево-челюстна хирургия на клиниката „Глава и шия“ в Royal Derby Hospital. В края на 2015 г. д-р Янев се завръща в България, за да работи активно върху развитието на съвременните методи на лицева хирургия у нас. Същевременно запазва и практиката си в Royal Derby Hospital, където от Февруари 2016 г. е утвърден на най-високата клинична болнична позиция във Великобритания и държавите от Британския съюз – Консултант Хирург (Consultant Maxillofacial Surgeon). Публикуваме интервюто, което той даде за вестник Стандарт. 

– Д-р Янев, през август Вие и екип от „Пирогов“ извършихте уникална за Югоизточна Европа операция. Как стана възможна тя у нас на фона на всичко лошо, което се говори за нашето здравеопазване и здравна система?

– Операцията стана възможна чрез обединяване на усилията на екип от различни специалисти. Обединени от това, че търсят искрено начините за развитието на най-съвременна медицина в България. В нашата Специализирана болница по лицево-челюстна хирургия ние с колегата ми д-р Светослав Славков, с когото ръководим съвместно екипите, осъществяващи подобни операции в последните 1,5-2 г., обединихме усилия както с клиниката по неврохирургия, ръководена от проф. Габровски, в която от години се въвеждат новостите на неврохирургичната техника и наука, така и с инженерни екипи в България и Германия. Това даде възможност за въвеждането на уникална методика, която съвсем наскоро навлезе в световната медицинска практика.

– Ако пациентът не беше се свързал с Вас, щеше ли да има шанс да получи такова лечение?

759e79eb8c1b9c7db404a26a4058d319– Сигурно щеше да има шанс, защото в световен мащаб тези техники се развиват от няколко години. Дали това щеше да се случи в България, е друг въпрос. Не защото у нас няма технически подготвени хора, напротив. Имаме много добри специалисти, както в лицево-челюстната, така и в пластичната и реконструктивна хирургия. Националният консултант и ръководител на клиниката по пластична хирургия в София доц. Роман Романски е човек, от който лично аз съм се учил и съм изключително благодарен за уменията и познанията, които ми е дал. Той например е човек, който технически би се справил блестящо с подобна операция. Проблемът, не само в медицината, но и в държавата ни, е невъзможността да обединим усилия поради една или друга причина. Съществуват и проблеми от институционална гледна точка, от структурата на нашето здравеопазване. И не само липсата на конкретно финансиране, както е в областта на микросъдовите операции в лицево-челюстната хирургия, но и в липсата на разпознаване на необходимостта от приоритизиране на някои сфери в клиничната медицина – така, че да могат не само да бъдат развивани у нас, но и поддържани. И не само от ентусиазма на отделни лекари, а като насока на цялата ни здравна система.

– Възможно ли е извършването на подобни операции да не бъде отделно явление?

– Тази операция не се е случила само веднъж. Онзи ден имахме същата операция в нашата Специализирана болница по лицево-челюстна хирургия. Със същия имплант, произведен в Германия, дори с по-голям обем от тази, извършена през август. Към нас насочват ежедневно пациенти от цяла България. Радостни сме когато можем да предложим лечение на световно ниво, за което хората трябва да вложат не само огромни усилия, но и средства, за да се осъществи то в чужбина.

Голяма част от хората разчитат на кампании или на Фонда за лечение в чужбина, малцина – на собствени средства.

Но огромните капитали, които изтичат от България за финансиране на операции в чужбина, са неоправдани. При положение, че същото качество, дори ниво, на което в някои от западните практики биха завидяли, можем да постигнем в България. Такива успехи се постигат в много от нашите клинични специалности. С въвеждането на технологичните новости на 3D виртуалното планиране и индивидуално за пациента принтиране в базите на германската компания имаме възможност да улесним осъществяването на огромни по обем операции. И като работим няколко хирургични екипа едновременно, да съкратим времето за операция до 10-12 часа.

За една операция зад граница, която плаща българското общество, в България бихме могли да извършим между 10 и 20 подобни операции.

– Защо много хора предпочитат да изберат лечение в чужбина?

– Този въпрос има няколко страни. От една страна – прословутото недоверие, което ние имаме един към друг, е основа да смятаме, че в чужбина ще получим нещо повече от България. Но самата медицина в световен мащаб се развива по един и същи начин във всяка държава. Няма страна в света, в която да няма усложнения в хирургията. Ние наблюдаваме множество пациенти, които се връщат от чужбина. За съжаление, в обществото достига само информацията за събирането на средства. Никой не говори за усложнения при лечение на пациенти в чужбина, има ли хора, на които е отказано лечение, има ли случаи, които не са били успешни.

И докато ние коментираме нашироко тези проблеми за българското здравеопазване, за чуждите здравни системи у нас се води единствено позитивна кампания от доста години насам.

Което, на базата на моя международен опит, е абсолютно подвеждащо. Усложнения и невъзможност за лечение на даден пациент съществуват във всяка страна по света. Но концепцията за развитие на здравеопазването е за развитие и запазване на цялото ни общество.

– Вие имате кариера и във Великобритания, но работите и в България. Защо решихте да се върнете в родината? Нямаше ли да е по-лесно, ако бяхте останали в чужбина?

– Аз тръгнах да специализирам в чужбина на първо място заради техниките за микросъдова реконструкция на обширни дефекти и автотрансплантация на тъкани в областта на лицето. Защото съзнавах огромния вакуум, който съществува в нашето направление по този въпрос. Съвременната онкологична хирургия в областта на главата и шията е немислима без тези методи и техники. Тръгнах за чужбина с увереността, че ще се върна в България. Останах повече време, отколкото бях планувал. Моето семейство се присъедини към мен, децата ми имаха възможност да учат във Великобритания, да сравнят двете образователни системи. След това възникна въпросът кое за нас е по-добре в личен план. Моето мнение надделя, че ние трябва да се върнем в България и да видим дали имат основание нашите страхове, че у нас не могат да се развият нещата или напротив – ако всички обединим усилия, нещата ще се случат. И сега, след като моето семейство беше няколко години във Великобритания, се върна в България.

Аз прекарвам половината от времето си в Англия и половината – в България. Готов съм да жертвам това време, което прекарвам в Англия, само и само да видя положителни промени в България. Но са нужни повече усилия и от страна на институциите.

Защото ние работим в условия, в които от гледна точка на западната практика никой не би повярвал, че тези успехи могат да се случат в България. Става въпрос за материална база, за подсигуреност. Нещата се случват само и единствено на базата на огромните усилия, които полагат екипите от специалисти. Ние можем да вземем готова система, която работи правилно, като например английската, с която нашата Здравна каса има на пръв поглед много допирни точки. Но при нас са заложени подводни камъни, които са пряката причина за невъзможността за развитие на нашето здравеопазване.

– Освен неразумното, неконтролирано изтичане на средства за лечение в чужбина, какви други подводни камъни виждате?

Image_6380202_411_0– Структурирането на финансирането на нашата здравна система е абсолютно порочно. Клиничните пътеки обединяват хирургични процедури, които са изключително различни, но ги заплащат на една и съща цена. Представете си, че отивате в един магазин, където държавата е разпоредила например всички млечни продукти да се продават на цената на млякото. Производителите на сирене и кашкавал ще кажат: Но себестойността на нашите продукти е много по-голяма. Държавата казва: Нас не ни интересува. И добавя: А, ако в края на месеца сте изкарали 100 000 лева, ние ще ви дадем 60 000 – това са прословутите лимити за болниците. Няма как да се развива здравеопазването по този начин. В английската НЗОК, която е причина за гордост за цялото английко общество, определена операция струва толкова, за колкото тя реално е оценена в съвременните условия на здравеопазване. НЗОК не заплаща в областта на лицево-челюстната хирургия никакви имплантируеми изделия. Т.е ако един човек си счупи част от лицето, самата пластина, с която трябва да фиксираме костните структури, струва 2-3 пъти повече от цената на цялата клинична пътека. За всички счупвания в областта на лицето има една единствена клинична пътека. Т.е ако човек си пукне носа, болницата ще получи същите средства, каквито ако лекува човек с изцяло изпочупено лице. От това произлиза стремежът да се създадат малки частни болници, които да лекуват само леките диагнози, за които ще получат същото финансиране. А университетските болници задлъжняват, лекувайки най-тежките и комплексни случаи. На всички е ясно, че това не може да съществува по този начин, а то съществува вече 20 г. Голяма част от лекарите смятат, че огромни средства изтичат по неясни пътища.

Ние работим в условията на непрекъснато недофинансиране при положение, че 4-те милиарда лева, които се отпускат за здравеопазване, ако са разпределени по правилен начин, биха стигнали за доста повече неща.

Ние нямаме алтернатива на НЗОК във финансирането, говорим за монопол от толкова години. Преди 2 г. написахме писмо до Касата и здравното министерство, с което поискахме лицево-челюстните хирурзи да бъдат допуснати в клиничната пътека по микросъдови реконструкции в областта на тялото, за частта на лицето. При положение, че се касае за такъв важен проблем като лечението на онкоболни в областта на лицето и шията, ние нямаме дори отговор, че писмото ни е прието.

– Има ли връзка това хронично недофинансиране на системата със зачестилите случаи на агресия към медиците у нас? На какво се дължи това „заболяване“ на обществото ни и какво е лечението за него?

– Това е един наистина наболял проблем, който не е възникнал случайно. Разпространението на агресията е заключителен етап на едно дълбоко духовно обедняване на българската нация. А то води до умствено изоставане. Когато човек не може да оцени какво за него означава другият човек, когато е заблуден в болезнения си егоцентризъм, тогава се получават странни прояви, които не са типични дори за животинския свят.

Стилът на агресия е широко рекламиран в българското общество. И то от средите, които разполагат с най-мощните средства да възпитават – медиите. Най-големият проблем е, че така се възпитават децата ни. За тях формата на агресия в общуването се превръща в норма.

И на нас като родители е много трудно да убедим нашите деца, че това не е нормата на поведение. Агресията към лекарите е частна проява на агресията като цяло – към учителите, между учениците, невъзможността да общуваме един с друг. Агресията или омразата, която е друга нейна форма, е точно противоположна на обичта и разбирателството между хората. И ако това са традиционни ценности на нашето православно общество през вековете, сега виждаме проявата на обратния ефект и липсата на духовна основа във взаимоотношенията.

– Как стана така, че изпуснахме децата? Аз като човек, който е живял активно през тези години, се чувствам виновна, че това е станало пред очите ми и не съм успяла да го спра.

– Не бих казал, че е пред очите ни. Това е развитие, чието начало е преди десетилетия. Особено в годините на комунизма, когато отделният човек бе обявен за враг на народа – това залегна дълбоко в самосъзнанието ни. Съкрушаването на чувството за справедливост по най-брутален начин е основата на това, което виждаме в момента.

Комунизмът се опитваше да замени духовните ценности на вътрешния коректив – съвестта, с някакъв Голям брат, който да следи дали вършиш нещо правилно и ако не – да те накаже.

Когато това беше отнето, видяхме последствията от изгубването на вътрешния коректив – съвестта. В българското общество, където имаме двоен стандарт за почти всичко, агресията идва като отдушник на проблемите. Тя е и заради загубата на вяра, че проблемът ще бъде разрешен, ако човек го сподели по нормален начин. От друга страна е загубата на вяра като цяло, защото ако ние сме обезверен народ, много сме близо да станем озверял народ.

– Вие сте вярващ човек, иподякон на Българската православна църква и духовно чедо на Пловдивския митрополит Николай. Как се обърнахте към вярата, православието и Бог?

– Аз не съм бил възпитаван в духовна атмосфера в дома ми, въпреки че моите родители са изключително добродетелни и добродушни хора. В юношеските години, когато детската душа е много чувствителна и ранима, замисляйки се за страданието, болестите, започнах да търся това, което не може да се види с телесните очи, но е причина за много от събитията в нашия живот.

Защото агресията се заражда основно в духовния свят на човека. Тя е физически израз на нещо, което се залага в душата и избуява там във времето.

Не се проявява като изолирано явление, а е последствие от определени обстоятелства и от липсата на конкретна правилна посока. И така, аз достигнах до вярата. И когато видях това, което е било основа на добродетелите в нашето общество, което ни е запазило от изличаване, което е било норма на поведение, с което българското общество е било известно по цял свят – за мен нещата станаха съвсем ясни и се подредиха по своя естествен път.

– Имат ли връзка Вашите убеждения с професията, която сте избрали?

– Аз избрах лекарската професия като напълно естествено продължение на желанието ми да помагам на страдащите хора. Възможността да проявим човеколюбие и състрадание е най-голямото богатство на медицинската професия. Ние, лекарите, съзнаваме, че не можем физически да помогнем на всички. Но дори в последния миг на живота да дадеш вътрешна душевна радост и спокойствие – значи си успял да направиш нещо.

Ние, лекарите, сме благословени да можем да се докоснем до страдащия човек по начин, по който само духовниците могат.

– В Библията пише, че Бог е сътворил човека по свой образ и подобие. Когато гледах илюстрацията за възстановяването на лице, което сте направили, си мислех, че вършите творческа дейност, която напомня на Божията. Докъде стигат човешките възможности и къде е Божията помощ в работата на лекаря ?

– Ние знаем, че пред нашите възможности границите са много широки. И замисляйки се къде наистина са те и виждайки, че могат да бъдат премествани, аз отново потвърждавам вярата в това, че ние наистина работим в сферата на едно божествено творение, което е създадено по точно определени закони, а не е възникнало от хаоса. Ние наистина сме сътворени по Божия образ и подобие. Първо, защото ни е дадена възможността самите ние да творим. И второ, защото в нас е заложена онази Божествена любов, която премества границите.

Бог създаде човека единствето и само заради собствената си любов. Той искаше да сподели цялото творение с едно разумно същество, което може да го оцени.

И ако ние забравим майка си и баща си, това не значи, че те не съществуват. Същото е и във взаимоотношенията между човека и Бога. Ние като неразумни деца не искаме дори да се замислим по тези въпроси. Всъщност не осъзнаваме, че ще разберем къде е истината, само ако го поискаме. От тази гледна точка ние, лекарите, сме облагодетелствани да можем да видим реално много повече неща, отколкото другите хора. Защото работим в дълбочина с човешкото същество, което освен от тяло, е изградено и от душа, а тя е много често причина за страдания на тялото. И когато ние можем да видим какво се крие зад това страдание – дали не се крие страдание на душата, дали можем да помогнем с нещо повече от това да осъществим една техническа операция – тогава ние започваме да разширяваме границите.

Ако успеем да спечелим доверието на нашия пациент, ние сме свършили повече от половината от работата, необходима за неговото излекуване.

Трябва да има доверие – както от страна на пациента, че неговият лекар ще вложи максималните усилия, така и от страна на лекаря – да е уверен, че лечението, което прилага, особено в областта на хирургията, наистина ще бъде основана на най-добрата негова практика и познания. Така, както бихме искали други да се отнесат с нашите скъпи хора.

– Вие сте участвали в подготовката на книгата за св. Лука (Войно-Ясенецки) – светецът-хирург. Той е правил неща, които и Вие правите, с много любов и Божията помощ. Къде е границата между обикновения човек и този, който е станал светец?

– Ако разтворите житията на православните светци, ще видите, че всички са били реални хора като нас. И техните истории са изключително впечатляващи. Някои в млада възраст са познали Бога, други в последния миг на живота си са ставали вярващи хора. Но при всички тях има тази обединяваща основа, че от момента, в който са осъзнали Истината, са поискали с цялото си сърце и душа да я запазят и да не я предадат. И техният живот е бил реално олицетворяване на любовта към ближния. Това е основната движеща сила и при архиепископ Лука, който аз изключително много обичам и заедно със св. Николай – моят именен светия, имам за личен покровител.

Животът на св. Лука е изключително въздействащ от гледна точка на духовната сила, с която той е защитавал истината. Истината, която в годините на неговия активен живот е била толкова застрашена от унищожаване и от забрава.

Той е бил непреодолим стълб на православието за войнстващия атеизъм. Какво ли не са правили, за да го пречупят! Само на основата на изключителната любов към хората и към познанието на благодатната истина, която е животът на Господ Иисус Христос на земята, той е успял да намери духовни сили, за да премине през тази Голгота и да достигне до святост.

– Как може да се обърне колелото в нашето общество?

– Обръщането на колелото ще стане, когато този патологичен егоцентризъм бъде обърнат в богоцентирзъм. Защото богоцентризмът ни води към усъвършенстване. Ако ние имаме съвършенството за пример, който да следваме, винаги ще се стремим да се развиваме. Ако следваме онзи патологичен пример на света да поставим себе си за божество, ние ще се провалим още на първата крачка. Пътят на човека и човешката душа е да се върне към това състояние, от което я извади неверието, което всъщност е първородният грях.

– Много хора сигурно мислят така, но се страхуват, че са сами и предпочитат да са част от масата, да следват инерцията, защото е по-лесно.

– Лошо е, че ние бързаме да се откажем от това, което имаме като плодове на душата. Но ще дам пример със св. пророк Илия. Той живял при цар Ахав – избил всички, които вярвали в истинския Бог и направил капища. Св. Илия отишъл на планината и казал: „Господи, прибери ме, защото не е останал нито един човек, на когото да кажа пророчеството“. А Господ му отвърнал: „Ти не се притеснявай, аз съм запазил 5000 човека. Ти се върни и кажи каквото трябва“. Това, което виждаме с човешките си очи, не е онова, което Бог вижда и предвижда за нас. Винаги има надежда.

– Какво е Вашето послание към младите българи и в частност – към младите Ви колеги?

– Да не се отказват пред трудностите и препятствията, да имат вяра, че техните усилия ще бъдат увенчани с добър плод, да не спират да се усъвършенстват в професионалния път. И където и както да получат своето професионално развитие, да не забравят, че винаги могат да помогнат за развитието на българската медицина, на нашето здравеопазване, в името на всички страдащи хора. И за това да видим не само българската медицина, но и българската държава отново възродена и силна – такава, както всички ние бихме искали.

С Доц. д-р Николай Янев разговаря Даниела Казанджиева, в-к „Стандарт“. 

За Ангел Карадаков

Виж още

img_193524

Навършват се 4 години от кончината на Неврокопския митрополит Натанаил

На 16 ноември се навършват 4 години от мирната и блажена кончина на Неврокопския митрополит ...