Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Прекарах две години в затвора и те не ме убиха. Нямаха куража да ме убият със собствените си ръце. Не знам как, но ме местеха от един затвор в друг. Западът знаеше за това. Ако Западът, чрез радио Свободна Европа, казва за мен, че съм в Аиуд, тогава те ме местеха в Галац. Когато радио Свободна Европа казва, че съм в Галац, те ме преместваха в Гхерла. Местеха ме три пъти, но аз прекарах най-много време в Аиуд.
За да сложат край на живота ми, ме сложиха в килия заедно с двама затворници садисти. Единият от тях бе убил собствената си майка. Опитваха се да ме убедят да работя в килията, да правя кошници. Аз казах: „Аз не искам да работя за затвора. Това е създание на дявола. Няма да работя за комунистическия режим, защото този режим служи на дявола. В затвора съм, за да свидетелствам, че Бог съществува и че Иисус възкръсна, и че истинската Вяра е Светото Православие. Не съм тук, за да работя.“. Отричах правото на Чаушесковия режим да ме натика в затвора. Нямаше никакво основание да ме хвърлят в затвора – не бях направил нищо против режима. Това, което правих бе за Иисус Христос, а не за Чаушеску.
И така аз отказах да работя, и те решиха да доведат в килията ми тези двама престъпници, за да направят отбор. Ние трябваше да работим осем часа на ден и да постигаме нормалната работна квота. Ако ли не, целият отбор ще бъде наказан. Какво означаваше да бъде наказан? Означава това, че престъпниците губят нормалното си право да получават писма и пакети от техните семейства, както и да бъдат посещавани от техните родители и деца и т.н. За разлика от престъпниците, аз нямах тези привилегии, така че дали щях да работя или не, бе едно и също за мен. Но не заради това се противях на работата. Противях се, защото оспорвах правото на режима да ме затваря в затвора и да ме принуждава да изпълнявам заповедите им. Но сега, когато работех заедно с престъпниците, те щяха да бъдат наказани с мен. По този начин администрацията на затвора им казваше, ако откажа работата, че трябва да ме бият и дори да ме убият. Такива неща се случват – вие четете във вестника за това, че затворници убиват затворници. Така че, ако престъпниците ме убият в затвора, режимът ще каже:
„Това беше просто конфликт с о. Калчу и затворниците го убиха. Можем да ги накажем, но не можем да върнем живота на о. Калчу“.
Затворниците ми казаха: „Ти имаш работа. Ти трябва да работиш. Ако не, ще те бием, ще те убием, защото имаме разрешение да направим това от администрацията.“. Аз казах: „Аз не мога да работя. Простете.“. Опитах се да обясня. Те не бяха постигнали нормална квота, но не бяха наказани. Казах им: „Вижте, Бог ви защитава. Нищо няма да стане с вас“.
Веднъж или два пъти седмично, те бяха призовавани от администрацията. Идваха обратно много развълнувани. Мисля, че администрацията ги бе заплашила и питала защо не ме бяха убили. Те бяха много ядосани на мен. Обидиха ме, удариха ме. Това не беше нищо… малко нещо, но аз бях упорит в позицията си. Два месеца живяхме заедно. Те работеха, а аз не работех. Те имаха храна, посещения и всичко, а аз бях наказан. Намалиха моята делба от храната наполовина. Тогава казах:
„Вижте аз съм наказан – вие не сте били наказани“. След два месеца, те отново дойдоха и ми казаха – говореха ми с много тих глас – „Ние решихме да не ви принуждаваме да работите с нас и да не ви забраняваме да се молите.“. Те казаха това, защото за два месеца аз нямах право да говоря с тях или да се моля без тяхно разрешение. Не можех да ям или да отида да се погрижа за физическите си нужди без тяхно разрешение. Сега те казаха: „От днес ти си свободен да правиш каквото искаш.“.
Можете ли да си представите? Имайки предвид това, аз си помислих, че все още нямам право да отслужвам Литургия. Те работеха всеки ден, дори в неделя. Следващата неделя, поисках от тях разрешение да отслужа Литургия. „Ти си свободен да я отслужиш.“, ми казаха. Бяха много любопитни да видят какво съм имал предвид (като съм казвал) Литургия. За тях свещеникът беше човек, който експлоатира и получава пари от хората. Или може би виждаха свещеника като магьосник. Те не знаеха нищо за Вярата. Може би знаеха няколко неща за религията и църквата, но аз съм убеден, че не знаеха нищо за Литургията.
И така, в неделя аз започнах да подготвям хляба си, водата и кърпата си. Те ме гледаха. Тази неделя, те спряха да работят, и така имахме църковен свят ден. Те ме гледаха много подозрително. Сигурно си мислеха, че това може би бяха моите инструменти за магия. Започнах молитвите си с много тих глас, защото охраната не даваше да служа на висок глас. Съкилийниците ми се приближиха до мен, за да чуват какво говоря. С времето, с настъпването на Литургията, огънят на моята вяра и пренасянето на душата ми ги докосна, сигурен съм. Нямаше движение. Те не мърдаха. Те не говореха. Бяха с мен до края.
Аз дори не се обърнах към тях, но след претворяването на Светите Дарове, след Причастяването, аз се обърнах към тях и им казах да се приближат и се учудих. Те коленичиха! Те коленичиха и се молеха с мен.
По това време същото нещо се случи в килията, когато охранителят ми каза: „Воистину воскресе!“ Ще ви разкажа за това утре. Беше нещо специално.
Останалата част от деня минаваше в приятелство и любов, говорейки за Христос. За първи път ми беше позволено да им говоря за Христос, за вяра, за любов. Те ме попитаха: „Може ли Христос да ме обича? Аз убих майка си. Как може Христос да ме обича?“ Другият бе убил двама младежи. „Може ли Иисус Христос да ме обича, след като убих двама младежи? Може би ще изляза навън и ще убия други. Може ли Иисус Христос да ми прости престъплението, което съм сторил?“
Аз казах: „Той може. Може би човешкото правосъдие не може да ти прости престъплението, но Иисус ще ти прости, ако се покаеш. Той ще ти даде Неговото Тяло и Неговата Кръв, ако ти се покаеш и решиш да престанеш да вършиш престъпления.“. Те вярваха и не вярваха. Беше много трудно за тях да разберат, защото през целия им живот са били в конфликт с обществото.
Те се опитваха да убиват, да крадат, да мамят обществото и обществото се опитваше да ги хване. Това бе непрекъсната борба, в която нямаше място за любов. Първият не обича майка си – убил е собствената си майка. Другият нямаше любов към приятелите си – беше ги убил. Те нямаха момент на любов. Може би като деца са били обичани от майките и бащите си, но след като са пораснали, техният живот не е оставял място за любов.
Но осъзнах, че те са очаровани от любовта. Те не разбраха точно какъв беше смисълът на любовта – Иисусовата любов, но любовта беше очарователна дума за тях. В този ден аз настоях за любовта и им казах: „Иисус казва: „Обичайте един другиго… по този начин всички ще познаят, че сте мои ученици, ако любов имате помежду си… Обичайте враговете си. Благославяйте онези, които ви кълнат. Правете добро на онези, които ви гонят““.
Те казаха: „Това е невъзможно; това не е човешко!“ „Прави сте“, казах „… не е човешко. Но такава любов съществува на света. Аз съм жив пример за вас.“. На следващия ден бяхме разделени. Администрацията разбра, че не може да направи нищо с мен и че тези мъже отказват да ме убият, така че те ме оставиха сам в килията ми.
Отец Георги Калчу
По-горната случка на уважавания свещеник, пострадал за православната вяра е взета от книгата „О. Георги Калчу. Интервюта, омилии и беседи“. В книгата отец Георги говори за приближаването на затворниците до Христос и за ужасните затвори в комунистическа Румъния.
Източник: orthochristian.com
