Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Канонично ли е …
Наскоро имах беседа в една от най-динамичните енории на Руската православна църква за важността на каноничните правила на Православната църква. Трябва да кажа, че това е различна енория на Руската задгранична църква, където обичайно руснаците са предимно емигрирали от последните 10-15 години. Демографски енорията беше много различен – на практика няма представители или потомци на следреволюционната и следвоенната вълна на емиграция. Проповедта ми съдържаше някои мисли от встъпителните лекции по Църковно право. Църковните правила не налагат забрана сами по себе си, но се въвеждат в действие от църковната власт, която ползва каноните като лекарства за душата, следователно каноните служи за спасението на душата.
Въпросите, които ми бяха зададени след беседата, като например „канонично“ ли е да се стои в църквата без забрадка или как „канонично“ да се прекръстваме – тези въпроси отразяват идеята за разбирането на „каноничен“ сред енориашите.
От моя личен опит мога да преценя, че това разбиране е съвсем естествено при хората, които идват в Църквата в зряла възраст; не е чудно, защо Църковното право се учи в последната година от семинарията, учениците разглеждат проблемите в контекст.
Творчеството е неизбежно
За адекватното разбиране на „намеренията на законодателите“ на Църквата за каноните и тяхното прилагане към вярващите, трябва да познаваме Св. Писание, историята на Църквата и на Византийската империя, нравственото и пастирското богословие. Разбира се, основната мисия на семинарията е подготовката на енорийски свещеници, а не специалисти по канонично право. Въпреки това, в пастирското служение е важно да се разбере, че работата с каноните на Църквата изисква интердисциплинарен подход. Уменията, придобити от студентите в курсове, предхождащи изучаването на този предмет, ви позволяват да благовестите в сравнително свободен начин на общуване.
В тази връзка, отправна точка за мен е подходът на протопрезвитер Томас Хопко, който изнася своите лекции в Свято-Владимитовската академия, които се основат на принципа на „работа в групи“ (team work) и се опитва заедно с учениците да определи каква е православната позиция по конкретен въпрос, като се избягва допускането, че към учителя има известна презумпция за непогрешимост, дори и когато той говори ex cathedra.
Струва ми се, че целта на това, най-вероятно, както и други предмети, е преди всичко не да се даде на студентите определено количество знания, които те могат да използват при всякакви обстоятелства, но да повиши самостоятелното православно мислене, за да им даде умение да зададат правилно въпроси и да намират отговори на тях. Фактът, че без личен творчески подход за прилагането на църковните правила е невъзможно, може да говори, съдържанието на много от каноните. Те не са очевидни и за тълкуването им се изисква използването на различни спомагателни материали. Забележете, че последният, имащ общоправославно значение събор, който се опитва да съгласува и подреди каноничния корпус на Вселенската църква се е провел през 7 век.
Канонични ограничения
От самото начало на курса по Църковно право се намираме в трудната позиция (книгите не съдържат отговори на всички въпроси), когато се окаже, че дори авторитетните преводачи често не са в състояние да обяснят как определени несъвършенства от църковния живот могат да бъдат съгласувани с „теоретичната част“. Може само да се повтори, че за да се избегнат сложни ситуации, свещеникът трябва да се обърне към своя епископ по всички спорни въпроси и „качеството“ на едно или друго решение може да бъде разрешено само в бъдеще, може би в следващия век.
Въпросът защо някои църковни правила не са за ежедневието ни води до широкия предмет на църковното „битие“, чиито принципи в сферата на духовното „съветване са изложени“ в 102-ро правило на Трулския събор (което показва, че наложеното покаяние трябва да бъде съизмеримо с духовното състояние на каещия се).
Предварителното изучаване на църковната история помага на учениците да изследват въпроса за икономията в по-широкия контекст на църковната креативност. Например, в дискусиите относно историческите събития в последния период на Руската църква се крие въпросът за границите на oikonomia („жилищната сграда“) в ненормални условия на живот, било то в тоталитарния режим или в диаспората.
Може ли един духовник да бъде математик?
Тъй като Св. Писание е постоянно присъстващо в живота на християнина, същото не може да се каже за каноните, които съставляват неразделна част от Свещеното наследство на Православната църква. Ето защо една от основните задачи на първия семестър е да даде възможност на студентите да разберат ясно съдържанието на Книгата на правилата, къде да намерят правилата по една или друга тема.
Каноните съставляват основата за овладяване на материалите на курса и тяхното изучаване е придружено от тълкуване, което позволява на студентите да имат пряк подход към проблемите на нашата тема. В хода на изучаването на въпроса за изискванията, пред които са изправени духовениците, учениците откриват, че гръцките думи математически в 36-те правила на Лаодикийския събор, Pedalion в английския превод, се отразяват като „математици“, докато Книгата на правилата го определя по-ясно като „астролози“.
Добър пример за канонически примери дава възможност на учениците от гореспоменатия Събор, който постави задачата да узакони каноничното наследство на Православната църква в края на VII век – Трулския събор, чието 16-то правило разглежда еволюцията на съвета на диаконите, изследва проблема както в исторически, така и в сакрален контекст.
Без въведение в православното канонично право през първия семестър би било невъзможно във втория да се обърнем към конкретни теми, свързани конкретно със Светата Троица.
Повечето от енориите на Руската православна църква извън Русия се намират на Северноамериканския континент, затова не е учудващо, че въпросите, които се отнасят до него, се основават предимно на опита на онези енории, създадени през 20-те години от представители на следреволюционната емиграция. Опитът на епархията от предреволюционната епоха, с нейната мисионерска цел и мултикултурен, многонационален състав се различава радикално от опита на духовенството и енориашите от големите и малките руски диоцези. Достатъчно е да се каже, че руското православно духовенство в чужбина е получило разрешението на Светия Синод да реже косата си и да носи кожени палта, когато не служи в църквата.
Но днес, десетилетия по-късно, традициите на Руската православна църква в царска Русия, като носенето на дълги бради и дълги коси в Северна Америка, имат стойност особено за онези, които идват в Православието в зряла възраст, търсейки дом в рамките на автентичен контекст, принос на Руската православна църква извън Русия в Православието на Аеверноамериканския континент.
Важна особеност на Руската църква извън Русия, е че с конституционно гарантираната свобода на словото в американското плуралистично общество, тя би могла да изложи измяната в различните си прояви – икуменизъм, модернизъм – чрез усилията на своите духовни писатели като архиепископ Аверкий (Таушев) или архимандрит Константин (Зайцев).
Руската църква извън Русия никога не е виждала себе си като независим, а по-скоро временно независим субект, с изключение на частта на Руската православна църква, която е била под политически натиск. Този акт на преодоляване на политическия натиск бе съществен фактор в отношенията й с други местни църкви. Относителната изолация предизвика липса на диалог в посока на православната еклесиология, представена от такива теолози като протопрезвитер Николай Афанасиев и митрополит Йоан Зизиулас, които не намериха своевременна реакция в лицето й.
Въпреки това ситуацията се променя: уважаваният архиереи Виктор Потапов заяви, че „възприемането на проблемите на една православна енория в нашето време почива, наред с други неща, върху тогавашните творби на митрополит Антоний (Блум)и протопрезвитер Николай Афанасиев и Александър Шмеман.
Гореспоменатото е приложимо и за позицията по отношение на не-ортодоксалните християни. Основите на тази позиция е теологията на новия свети мъченик архиепископ Иларион (Троицкий), изразена в неговата работа „Християнството или Църквата“. В практически смисъл, през 1971 г. Руската православна църква приема практиката, одобрена от Константинополската патриаршия през 1755 г., изискваща кръщенета на всички не-православни, които желаят да бъдат приети в Православната църква. Въпросът за границите на влиание възниква отново, в този случай по отношение на приемането в Църквата.
Великият митрополит Антоний (Храповицкий) често напомня на учениците си, че каноните са жив, не скрит материал. Значението на предаването на това понятие на умовете на миряните днес е ясно от въпросите, с които се сблъсках в беседата си в енорията за ролята на каноничните правила. За да се промени ситуацията е важно изследването на каноните да вдъхнови учениците да се посветят на не особено популярната, но много необходима сфера на теологията – църковният закон, да станат сериозни теолози и дори по-добре – сериозни духовници.
Автор: дякон Андрей Псарев
Източник: www.orthochristian.com
