Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Много често в разговорите между християните, по повод или без всякакъв повод и основание се чуват въздишки и възклицания: ”Да, Всичко зависи от Бога!”, ”Както Той е решил-ние какво можем да направим!”, ”Нищо не можем да направим сами!”.
Това не би трябвало да ни изненада, или да събуди нашето сериозно възмущение, защото в основата си е вярно и правдиво. Защото наистина Бог е алфата и омегата за всичко, Всемогъщ и Всеподател на всяко добро дело, изпълва всичко и Вселената е изцяло под Негова власт. Но това не трябва да избутва въпроса за човека като пълноценна личност някъде встрани и да го прави безучастен, статичен и пасивен. Не следва да го лишава от дълбоко индивидуалното му начало и право да избира и да се бори за спасението си. Не бива да го държи „отвъд ”всичко това, а да го постави на подходящото място, а именно в осветление и да постави въпроса за неговата активност и да изисква християнската му отговорност за поведението му.
Последователят на Христа не трябва да заравя своята немощ и да търси оправдание за своята индивидуална безличност, а да я осъзнае в цялата си дълбочина и след като призове Бог и Неговата всепроникваща благодат да се опита да я освети и превърне в нещо творческо и вдъхновено.
Да излезе от своята нищета и да потърси своя дълбоко уникален път към Небето. Бездушието и духовната леност са болести, които трябва да бъдат излекувани от всеки вярващ с лекарствата на Светата Църква и наставленията на Светите отци. Нещо повече –подвизаващият се трябва с благословението и подкрепата на Бога своя лична стълба, за да излезе от бездната, в която се намира. Нашите погрешни помисли много често ни поставят в деликатна ситуация ние да се самозажидаме и дори самопроклинаме и после да обвиняваме Бог за всичките ни несполуки. С необмислените си действия ние си причиняваме вреда много повече от колкото всеки наш неприятел и дори изземване функцията на дявола.
Ако наистина всичко и абсолютно всичко зависеше единствено от Господ, Нашият Спасител Иисус от Назарет щеше ли да изрече няколко пъти в хода на своята историческа и духовна мисия: ”Да бъде според вярата Ти!”/Мат.15 21:28/.
Нима не му е лесно да свърши не просто всичко, а абсолютно всичко по чудотворен начин и без ни най-малко участие на човека? Нима не може да лекува и изцерява без прякото или косвено участие на хората? Но Той се обръща към хората, за да потърси тяхната лична отговорност и изисква тяхната реална действеност и ангажираност. Протяга ръце към тях и очаква техния съкровен отговор, като уважава тяхната уникалност. Той очаква тяхната активност и се обръща с въпроси към делата им. Той иска всеки да извърви своята част от пътя към Него, както Баща оставя малкото си дете да направи малките си крачки до Него и като го види в тази ситуация да го приеме в обетията си. Ако не беше така, щеше ли да изрече: ”Искайте и Ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще Ви се отвори !/Мат.7:7/.
Той е решавашият, позволяващият, допускащият , но и очакващият!
Творецът ни е създал „по свой образ и подобие”, но ни е вложил дълбоко във всеки един от нас свободна воля, за да участваме активно в делото на своето спасение. Изисква от нас да бъдем ”съработници Божии!”, Негови ръце и нозе. Той е споделил с нас всичко Свое – съкровенно и ценно. Свободната воля е дар, но и богатсво и проклятие в зависимост от това как, колко и как го използва. Тя е като стрелка, която човек завърта в правилната, или неправилната посока. Християнството е уникално и с това, че Бог не напрапва Себе си, а напомня, чука на вратата без да я разбива, дава знаци, без да задължава когото и да е. Той дълбоко уважава правото на избор на всеки и във всеки един момент. Не само е достъпен, но и деликатен, не действа шумно и не идва с фанфари, а идва тихо и едва доловимо. Бог не решава винаги и абсолютно всичко, а оставя и нужното пространство за човека, като учтиво очаква неговия личен отговор.
Великият Павел, който превръща учението на Иисус в система, многократно назидава и наставлява християнина в ранната църква, като апелира към осъзнаване и активното Му следване. В посланията си изисква от тях лично дръзновение и прояви на себеотрицание за отстояване и разширяване на тяхната мисия. Дава преки съвети и наставления, а не рисува някакви абстракти насоки за развитие. Неговите слова са ясни, конкретни и посочващи конкретен вид поведение, с целта да се избягват определи духовни болести и заблуди. Като бивш функционер и висш служител на юдаизма на него му е повече от ясно, че едно учение за да успее в обществен план, да отстоява атаките отстрани и продължава напред е необходимо неговите последователи да действат при голяма напрежение на силите. Да работят за него на предела на възможностите си и не щадят нищо свое. Затова и неговите съвети нямат пожелателен характер , а са ясни и конкретни и дори звучат като заповеди към войници в бойни условия!
Всеки, които познава драматичната история на християнството чудесно знае че то не би успяло да се наложи в историята без проявите на личен пример на всеки вярващ, искрен последовател на Спасителя. Изливащата се Божия благодат е като „манна небесна”, за онези които са решили да последват Иисус Христо и Неговите ученици. Всички те се преживели своя ад, приминали са през огън и вода, превъзмогнали какво ли не в своя личен и съкровен път към Царството Божие.
Този духовен успех и исторически триумф е немислим без себераздаването и дори саможертвата на Христовите последователи.
Той е като дърво чийто плодове няма как да узреят, без постоянната и настойчива грижа на неговите стопани. Явно че те не следва да разчитат само на Небесния отец и Неговите ангели, а са работили здраво и последователно за него.
Един от стълбовете на Светото Православие в ІV в., св. Йоан Златоуст пише в едно от своите творения:
”Не казвай, че всичко е от Бога , защото и от Теб зависи дали ще разгориш огъня на вярата сии ще го превърнеш в пламък, или ще го оставиш да тлее!”
Христос стои с обърнато лице и отворени ръце към всеки и очаква неговия личен отговор и участие в мисията на Светата Църква. Небесният огън, който е въдхнал в жилите на вярващите, трябва да бъде движеща сила за всичко тяхно и с водени от него да преобразят тази прокълната и пропита с грях земя.
В творенията си, Светите отци препоръчват дела на вяра и лично подвизаване без щадене на силите и сами дават пример за лично дръзновение и себеотрицание, като достигат дори и до лична саможертва. Те самите са изпълнили принципа ”оra et labora „/моли се и работи/и са предали това на всички християни и със слово и на дело. Красноречив пример за това са трудовете на св. Николай Мирликийски, св. Спиридон Тримитунтски, Св.Йоан Кранщадски или Св. Игнатий Брянчанинов, както и всеки праведник или искрен изповедник. Всички те не са успокоявали с мисълта, че ще бъдат спасени, само защото веднаж са повярвали, а са положили неимоверни трудове и понесли лишения от всякакъв характер за да заслужат мястото си в Царството Божие. Съзнанието на собствена немощ и нишета пред Бога, не ги е тляаснало към униние, ропот или безпокойство, а ги е вдъхновило да работят неуморно, без да щадят себе си в духовните си пътища.
Превърнали са живота си в подвиг, оставайки далеч зад себе си подигравките и презрението на света.
Живеем в свят, който провокира нашата активност. Сега и повече от всякога враговете на Светата Църква са настръхнали против нея и използват какви ли не методи, за да я сломят.Дойде времето в което всеки един от нас трябва да заеме някаква позиция, относно всичко, което става около нас. Не бива да се крие в своята немощ и самодостатъчност, а да търси и намира пътища за да бъде активен , на мястото където е призиван!Да захвърли своята „топлохладност”, да разчупи личния си конфорт и да даде своя отговор. Не просто да зарови таланта си в земята, както нерадивия слуга ,в притчата за талантите и да дава някакви уклончиви отговори за своята немарливост, а да ги умножи и преумножи, както добрите и верни служители на Господаря си. Да се постарае да бъде полезен за себе си и ближните с даровете, които е получил от Духа Светаго и въпреки всичко и всекиго да оползотвори свободната си воля с трудове за лично благочестие!
Автор: Свещеник Ясен Шинев
