Начало / Uncategorized / Колко ценни са грешниците?

Колко ценни са грешниците?

„що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?“  Псалм 8:5

Едва ли може някой в плът да опише Божията любов към падналото човечество! Не оставаме ли всички безмълвни пред гледката на Господния Кръст, изобразяваш цялата любов на Божеството към нас?! На теория, ние християните знаем, че Бог в Троица ни обича, и че Той ни възлюби до толкова, че даде Своя Единороден Син, та да не погинем, но да бъдем спасени, чрез Него. Но ако знаем това и със сърцата си, ако знаем точно колко сме ценни за Бога, защо ежедневно си позволяваме да обезценяваме и себе си и ближните?!

Защо прахосваме телата и душите си в различни плътски пороци и светски суети?

Защо подминаваме нуждите и немощите на хората около нас, със същата лекота с която подминаваме контеинерите за боклук, без да се спрем и да потърсим ценното сред купчината нечистотии?! Дали наистина вярваме в Божията любов към нас или даваме само умствено съгласие на тази благозвучна теоритична концепция?!

good-shepherd-2В опитите си да отговоря на този въпрос често пъти съм се замислял, дали действително сме толкова ценни колкото си мислим. В непохватните си опити да мъдрувам над тази материя, съм изпадал в множество заблуждения и съмнения, както вероятно и всеки вярващ човек. Тази тема би подхождала на великите подвижници и благодатни старци, които са имали съответните размисли и откровения за великата Божия любов. Аз обаче се осмелих да потърся в Свещеното Писание следи, които да ме насочат към истина за нашата стойност като Божии създания и грехопаднали човеци. В Новия Завет Господ Иисус Христос ни дава три притчи със сходен сюжет и общо послание. В тези три истории Бог разкрива значимостта на всеки един грешник в Неговото сърце, описващи ценнността на грешника в няколко ключови аспекта.

В първата притча Господ казва:

„кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле я намери?А като я намери, вдига я на раменете си радостен; и като дойде дома, свиква приятели и съседи и им казва: порадвайте се с мене, защото си намерих загубената овца.“ (Лука 15:4-6)

Блаженият Теофилакт Български тълкува еднозначно метафората за изгубената овца. Според него Господ Иисус тръгва да търси грехопадналия човек, както се търси една едничка изгубена овца. Не напразно Господ казва, че „оставя деветдесетте и девет в пустинята“ и се заема с издирването на тази толкова ценна овца.

Нека за момент се замислим за това небесно повествувание и тази първа метафора, с която Бог разкрива нашето място в сърцето Му. Колко ценно трябва да е това едно единствено агне за своя Пастир?! Колко би могло да се цени едно глупаво и безпомощно безсловесно създание?! Що за животно е овцата? Глупаво и податливо на своята природа. Мисли за стомаха си повече, отколкото трябва, както ние тичаме след прозаичните си нужди, отдалечавайки се от Нашия Пастир, забравяйки Неговото обещание, че ще ни води на „злачни пасбища и тихи води“ (Псалом 22). Така се губим и ние, подобно на безсловесното животно. Излизаме на житейското поле, призовани към него от нашия Пастир.

За кратко се вслушваме в наставленията му, но после пак се втурваме като заблудени овци, в търсене на нещо по-добро, според плътското си мъдруване. Още в Стария Завет Бог прискръбно заявява за народа си: „И пръснаха се те без пастир и, като се пръснаха, станаха плячка на всички полски зверове. Скитат се Моите овци по всички планини и по всеки висок хълм, и по цялото земно лице се пръснаха Моите овци, и никой не попитва за тях, никой не ги дири.“ (Йезекиил 34:5-6). Колко силно и живо е това сравнение днес!

И ние като древните израилтяни се скитаме по стръмните и безводни места на живота си, ставайки жертва на духовните зверове.

Отдалечавайки се доброволно от Пастиря си сами се подлагаме на свирепите бесове и сякаш безразсъдно разчитаме собствените си немощни способности да се справим. Не е ли всеки един от нас беззащитна жертва пред жестоките челюсти на похотта, гордостта, гневът и сребролюбието?! На какво разчитаме да се спасим от тях, след като толкова лесно се отдалечаваме и губим от покрова на нашия Пастир?!

Но Той е тук. Нашият любящ и загрижен пастир е тук и ни зове по име, както пастир вика стадото си. Нещо повече – Той ни призовава с кроткия си глас в сърцата ни, така че нашата съвест да чуе и да го последва отново: „Моите овци слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми, и Аз им давам живот вечен; и те няма да погинат вовеки; и никой не ще ги грабне от ръката Ми.“ Йоан (10:27-28). В любовта и грижата си към нас Той прави гласът си разпознаваем за закоравените ни сърца. Въпреки нашата безчувственост, въпреки нашето упорство и безсловесва греховност Господ тръгва след нас за да ни потърси. Това не е поведение на ревнив господар, загрижен да не изгуби слугите си. Това е акт на безгранична любов на един пастир, ценящ всяко свое агне като „зеницата на окото си“ (Захария 2:8).

Това е неговата любов към нас – саможертвена, изкупителна, безпрецедентна. Никой друг в историята на човечеството не би положил душата си за изгубената овца. Никой друг, освен нашият Спасител, не би могъл да ни обича толкова, че да изпълни думите: „Моите овци Аз ще паса и ще ги отморявам, казва Господ Бог. Изгубената ще намеря и прокудената ще възвърна, ранена ще превържа и болна ще укрепя..“ (Йезекиил 34:15-16).

Непосредствено след първата притча, Христос разказва втора история, която дава дори още по-пълен образ на Божието отношение към стойността на падналия грешник. „Или коя жена, имайки десет драхми, ако изгуби една, не запаля светило и не помита къщата и търси грижливо, докле я намери? А като я намери, свиква приятелки и съседки и казва: порадвайте се с мене, защото намерих изгубената драхма.“ (Лук. 15:8-9). За разлика от първата притча, където Бог оприличава грешника на удушевено създание, тук използваното сравнение уподобява падналия грешник на една изгубена драхма. В античния свят драхмите са били най-често сребърни или златни монети с голяма стойност. Господ ни казва, че жената от притчата е имала десет такива монети, но е изгубила една от тях. Вместо да се наслаждава на голямото богатсво, което са представлявали останалите девет монети, жената полага значителни усилия да намери изгубената. Притчата още казва, че жената запалва светило, за да търси изгубената монета.

Според Блаженния Теофилакт Български запаленото светило представлява Христовата плът, запалена за нас със „сияещата“ Божествена природа на Господ в човешкото му тяло. И както човек пали светилник, за да гори и разпръсква светлина, така и Бог осиява човешката природа като се въплъщава в нея, за да направи светло нашето съществуване, а търсенето на изгубената драхма – възможно. Ето, такова нечувано чудо прави нашия Спасител в търсенето на тази на пръв поглед незначителна монета, която сме ние. Той влиза в тъмният ни свят, за да гори и разпръсква светлина, та да бъдем намерени от Него.

16Притчата още казва, че в търсенето на изгубената драхма, жената помита къщата. Архиепископ Теофилакт тълкува и тези думи, акцентирайки върху всичко извършено от Христос. Господ Иисус извършва делото на изкуплението, като „помита“ и „изчиства“ света от натрупания в него грях. Цялото дело на Боговъплъщението, Кръстната смърт и Възкресението Бог извършва с една едничка цел – да намери изгубената монета. Колко ли безумна се е струвала тази притча на фарисеите, слущащи Христос в онзи момент?! Толкова труд и такова разхищение за една единствена драхма?! Те никога не биха могли да разберат логиката на божествената притча, тъй като слепите им очи не виждат, че върху изгубената драхма е отпечатан царския лик.

Точно това прави изгубената драхма толкова ценна. Върху нас е отпечатан образът на Бога – Вседържител на вселената и Господ на Господарите. Неговият лик, макар и замърсен в нечистите ни сърца, все още сияе като отблясък на Божествената слава и величие. Също така всяка монета си има стойност, с която може да се търгува. С нея може да се купи храна за гладните, дрехи за голите, лекарство за болните и дом за бездомните. Бог може да използва една едната монета за многото свои премъдри намерения, но само при условие, че монетата не е изгубена. Ето, Той ни намери и сега сме в Неговите ръце, притежаващи стойност и предназначение, според Неговото велико предузнание.

В последната притча от тази глава на Евангелието на Лука, Христос разказва добре познатата история за блудния син, който взима делът от наследството на баща си и го пропилява в разпътен живот, а в последствие се покайва и иска прошка от своя баща. Всеки църковен човек знае тази притча в подробност и е запознат с тълкуванието на всички нейни детайли. Всеки от нас се е отъждествявал с ролята на блудния син, търсещ прощение на утеха за своята окаяност. Поставяли сме се и на мястото на „праведния“ по-голям брат, който негодува срещу бащиното му решение да помилва блудния син. Вероятно обаче малко от нас са се поставяли на мястото на Бащата в тази притча. Това, разбира се, е напълно нормално, защото никой от нас не би могъл да притежава качествата на този всепрощаващ баща. Бащата, който не унива и не губи надежда, че блудният му син един ден ще се завърне. Това е баща, чието неземно великодушие го му позволява да прости арогантността на единия син и неблагодарността на другия. Бащата, за когото Хрисос разказва може да е само Бог Отец, претърпяващ и прощаващ неразумието и греховността на своите синове.

Това, което почти не забелязваме в тази притча е състояние, в което Този Баща е видял завръщащият се блуден син. Притчата ни посочва, че в падението си този окаян син е бил принуден да пасе свине и дори е искал да яде тяхната храна, редом с тях. Какво падение и мерзост?! Доскорошния богаташки син е станал роб. Довчерашния наследник се храни заедно с прасетата и живее наравно с тях?! Каква дълбочина на човешкото падание и гнусота?! И тук всички ние се разпознаваме. Не се ли чувстваме точно така веднага след като паднем в някой презрян и нечист грях?!

Ние, които се наричаме с Христовото име и приемаме Неговите светини, отново и отново падаме в греха и доброволно се оприличаваме на нечистите духовни „свине“, към които връгът се опитва да ни причисли.

В такива моменти си мислим, че в очите на Бога изглеждаме по-нечисти и от бесовете. Чувстваме се недостойни и презряни, сякаш от нас се носи непоносима духовна воня, ограбваща ни от всеки шанс отново да влезем в дома на нашия Отец. И сме точно такива. Не знаем дали земните ни бащи биха ни приели, ако можеха да ни видят с цялата ни нечистота и недостойнонство, които само Сърцеведецът може да види. Но ето, точно тук, в тази притча, виждаме нагледно отношението на Небесния ни Отец: „И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.“ (Лук. 15:20).

Аз вярвам, че неслучайно Господ Иисус Христос разказва тези притчи една след друга. Вярвам, че с тях Бог ни посочва тази велика и умилителна истина за нашата стойност в Неговите очи. Същия този Бог, Който призовава отрудените и обременените, за да им даде почивка, всъщност знае най-голямото бреме на нас – грехопадналите човеци. Тежестта на греха и вината  ни прави още по-дистанцирани и чужди за Божията милост. Как разбираме покаянието и страданието за греховността си?! Дали виждаме изповедта като шанс да се срещнем отново с нашия Господ или си позволяваме да се затворим в черупките на унинието си, сякаш приспани от тежкия грях на духовната леност?! Позволяваме ли на отчаянието да ни понесе на своята инерция, забравяйки истинския смисъл на Христовото благовестие?!

Тези три притчи са изречени от Божията уста точно за нас, които криво разбираме нашето недостойнство. В желанието си да придобием скръб за греховете си ние забравяме, че сме изгубената овца, заради която Бог остави деветдесет и деветте.

Не помним, че сме ценната драхма, заради която Той запали светилото на Плътта Си и почисти света. Позволяваме си да пренебрегнем бащинската обич, с която Той се хвърля на шията на всеки, покайващ се грешник, след което го обцелува.

Именно заради тази наша склонност да забравяме стойността си в Божиите очи, Господ разказа тези три поредни притчи на фарисеите. И в трите притчи Бог използва антонимите „изгубен-намерен“, сякаш дори с тези простички думи иска да ни каже, че единственият начин да бъдеш изгубен е преди това да принадлежиш на този, от Който си изгубен. Това е неуспоримата истина, и ние хората, макар и грехопаднали и недостойни, все пак си оставаме Негови и нашата стойност е в Него и чрез Него.

„Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние.“ (Лук. 15:7).

Автор: Даниел Лазаров

За Ангел Карадаков

Виж още

Руската православна църква прекъсна евхаристийното общение с Вселенска патриаршия

На своето заседание Св. Синод на РПЦ-МП взе решение да прекъсне евхаристийно общение с Вселенска ...