Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Димитър- Централен Софийски Затвор
Отново същият сън. Първокласник, покачен на смокиново дърво. Вече е тъмно. Отварям кутийката, онази специалната. И вадя слънчогледа. Невероятен е. С красиви жълти листа и хубаво зелено стъбло от тежка пластмаса. Въртя го в ръчичка и въображението ми играе чудни сцени. Но, нее. Изплъзва ми се и полита надолу в гъстата трева. Мрак, нещастие, несправедливост. Нещо се свива в мен. Поглеждам надолу в тъмнината и се губя в нея. Това е моят свят- болка, незаслужена болка. Тя ме преследва цял живот и ме превърна в това, което съм. Сирена зазвучава в ушите ми. Какво е това? „Време е за ставане“ се чува глас от домофон. Най-после се събудих. Поредният ден в затвора.
Опрял лице в стената можех ясно да уловя мириса на вар и бетон. Слънцето току що беше станало и процеждаше бяла светлина през малкия прозорец върху избледняло-резедавата стена. С усилие и съсредоточеност на хирург, притискайки камъчето в стената, прокарах хоризонталната линия. Готово- ден 218-ти. Повечето хора под влияние на филмите за затворници са приели, че времето се отбелязва с четири вертикални и една хоризонтална черта, която ги зачерква. Това са пет дни. Но не и аз- винаги съм имал собствено мнение. Винаги съм бил и припрян и не обичам да чакам. Това и ме доведе до тук. Една любов, едно напиване, един спор, една гордост, един нож. За това си измислих моя схема, една черта надолу и една напряко- това са два дни. Реших така, може би и защото тук дните се сливат. Не помня какво съм правил преди седмица или преди месец, тук за мен има вчера и днес- два дни. А утре, утре е извън моята математика, извън двете ми черти. Утре за мен ще дойде след точно 2786 дни. Тогава ще бъда свободен.
Няма да ви разказвам как минават дните тук. Елате с мен днес и ще видите, просто защото днес е като всички други дни тук. Първо се събуждам, събуждам се винаги с буца в гърлото и тъпото усещане, че не знам защо съм тук. После буцата ми напомня защо. Ставам и бъркам под леглото за камъчето, с което както разбрахте извършвам сакралния си ритуал, водещ към свободата ми. Вече имам три предупреждения за карцер да не драскам по стената. Но да плашиш с карцер някой в моето състояние е все едно да питаш дете дали иска още сладолед. Вече не знам кое е повече мъката или удоволствието от самоизтезанието. Постепенно осъзнах, че и двете са необяснимо сладки за човек, който не знае какво е да се опитваш да избягаш от собствената си съвест.
Време за закуска. Научил съм се да прокарвам храната покрай буцата и към този момент вече се справям доста успешно. Тук въобще не готвят зле, поне не и в сравнение с това, което сам мога да си надробя.
Строяване на двора и сутрешна разходка и свободно време. „Свободно време“, някои общоприети изрази могат да звучат нелепо ако ги поставиш на подходящото място. Разговор с „колегите“. Държим се в реалността, правим се че животът продължава макар и под друга форма. Съвестта е приспана, нали срещу теб е човек също сгазил лука и няма как да се чувстваш неловко. Но съвестта работи под долните пластове на спокойствието, двама сгазили лука означава само повече воня на лук и повече сълзи, а не оневиняване. Съпротивлявам се: „Млъквай! Млъквай! Млъквай!“ – „Добре, добре спокойно оставям те за малко, но нали знаеш че не мога да спра, просто не мога, съжалявам. Прощавайте за отклонението, но понякога тези разговори са неизбежни.
Обяд.
След обяда се насочваме към старите складове. Тези дни има профилактика и се чистят неща засипани там от години. Всички знаем, че това е работа на надзирателите, но всички разбираме пределно ясно, че това си е единствено и само наша работа, на въдворените.
Вечеря. Заспивам. Лека нощ.
Анелия- Люлин 10
– Не! Не издържам повече, нещастница, не те е срам, как можа, бе!
– Писна ми от твоите излияния, не разбра ли че мога да общувам с хората и без да им се свалям!
– Какви хора бе, Иван ли са хората!? Не на мене тия! Защо не си общуваш с Мирела, а цяла вечер му се хилиш на тъпотиите!
– И какво, нали всички се смяха, а аз да стоя като някаква неадекватна ли?
– Добре, стой си сега много адекватна сама, излизам.
– Излизай бе, дреме ми.
Разплакана се метнах на леглото. Толкова много емоции, толкова много сълзи за една вечер. Обичам го, защо му е да ме наранява толкова. Защо се връзва на такива детинщини. Два часа през нощта е, нямам сили вече, не е прав, но ще му се извиня. Утре. Искам да сме заедно, ще преминем през това. Сънят ме оборва…
Отново съм на 6. Седя на земята на двора ни и чувам виковете на родителите ми, идващи от къщата. За поредна вечер съм тук, една от многото. Светлината се процежда през прозореца им, те не знаят че се измъквам от леглото и идвам тук. Не знаят колко много ме боли от скандалите им. Чувствам че си нямам никой, защото те са едно, как не го разбират. Те са едно и аз съм едно, толкова е просто като едно и едно прави две. А две е много, две значи, че не си сам. А когато те не са едно, тогава съм сама. Нямам нищо и никой. Чакай! Този път нещо е различно, усещам го. Десетки пъти съм го сънувала, но този път има нещо различно. Нещо тупна на крака ми. Слънчоглед! Малък пластмасов слънчоглед с ярко жълти листа и свежо зелено стъбло. Топлина, надежда, не сме сами. Мамо, тате- обичам ви!
Събудих се обляна от сълзи на радост. Не мога да го опиша, всичко има смисъл. Не сме сами.
Димитър
Лежа на леглото с още затворени очи и не искам да ги отворя. Каква беше тази силна топлина, какъв беше този порив на надежда? От къде се взе това момиче и радостта от нейното спасение прогони отчаянието ми. Тя осмисли моята загуба и я превърна в победа. Коя беше, от къде се появи, истинска ли е? Няма значение. Това което има значение е, че нещо се случи, нещо голямо. Чувствам се нов човек и се страхувам, че ако отворя очи всичко това ще изчезне. Отварям ги бавно- ето готово. Невероятно, всичко си е тук! След събуждане от хубав сън, човек остава излъган, защото няма и следа, но сега не е така. Нещо се промени в мен.
Поглеждам през прозореца, а слънчевите лъчи не ме заслепяват, отправям ненадейно поглед през желязната врата на затвора, разположена по диагонал в дясно от килията ми. Някакъв човек в черно бърза, обръща се, носи нещо в ръката. Черната книга е неразличима, но нещо златисто се забива в очите ми- кръст! Какво ли значи това. Превъзбуден съм, сякаш редя много важен пъзел, пъзела на живота ми. Съзнанието ми трескаво прехвърля факти от съня, картини от миналото и този кръст, какво значеше.
Обръщам се рязко към стената с йероглифите ми и… Какво! Наистина ли? Онемявам. Десетки, десетки малки кръстчета по стената- двойните ми дни. Те наистина са били път към свободата ми, но не навън, а навътре. Благодаря ти, Господи! Не сме сами.
Автор: Григор Йовов
