Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В Бигорския манастир, посветен на Предтечата и Кръстител Господен, пристигнахме в късния следобед. Дворът, храмът – изпълнени с хора – млади и стари, мъже и жени, и много деца.
Между тях монаси, с които разговарят. Обърнахме се към един от тях – йеродякон Силуан, казахме му откъде сме и той ни покани в гостоприемницата. Почерпиха ни с кафе и локум – в навечерието сме на Успение Богородично. Дойде и отец Кирил – библиотекарят на манастира – усмихнат и сърдечен. Разговорът потече леко, естествено, като между родни в Христа: за историята на манастира и устава му, за вярата, за Църквата, за нещата, които отвеки ни свързват, за надеждите за общо бъдеще между православните християни в България и Македония…
Хапнахме в голямата манастирска трапезария и ни заведоха да ни покажат новата приемна – в съседство с трапезарията. С усилия повдигаш погледа си от невероятната красота на паркета, мебелите с красиви дърворезби и дамаски, и „зачиташ” историята на обителта, изрисувана в медальони в горния край на стените: как св. Йоан Бигорски (основателят на манастира) открива на това място иконата на св. Йоан Кръстител, обляна в светлина, която до днес се пази в манастирския храм като безценна светиня, как подвижникът изгражда манастира, двукратното разрушаване и опустошаване от турците на обителта – през 14-ти и през 16-ти век и избиването на монасите, възобновяването й през 18-ти век и най-новата й история, белязана от имената на игумените Иларион, Митрофан, Арсений и Партений – зверски изтезаван и убит от сърбите екзархийски духовник, както и днешния игумен възстановил монашеския живот в мнастира – архим. Партений.
Всеки от тях прибавил в свое време по нещо върху здравите темели на тази свята обител: съборния храм и благоукрасяването му, монашеските крила и параклисите в тях, конаците за гости и най-ценното достояние – монашеско братство – усърдни следовници на св. Йоан Предтеча, които не жалят сили по призива на своя небесен покровител да „приготвят пътя на Господа, прави да правят пътеките Му“ в сърцата на хората.
27 монаси се подвизават днес в манастира под духовното ръководство на игумена архим. Партений, всички под 50 години. Между тях пет йеромонаси, двама йеродякони.
Редом с монасите се трудят и живеят и страдащи от наркотична зависимост, за които дядо Партений и братята се грижат от години. Десетки са се върнали към пълноценен живот – имат семейства, деца, работа, но връзката им с манастира и Църквата остава жива и постоянна. Към това духовно семейство се числят и сестрите от манастира Райчица и „Благовещение Богородично” при Кичево, по-известен като Пресвета Ботородица – Пречиста.
Тук, в Западна Македония, почти на границата с Албания, заспиваме с пеенето на ходжата от селото на отсрещния склон, събуждаме се с биенето на клепало и камбанен звън за утринна служба и ранна литургия в манастирския храм и дълга беседа на кафе с игумена отец Партений. Впечатляваща личност. Толкова неподправена любов изпълва сърцето му и залива всички наоколо! Любов, която привлича хората и ги задържа около него, а чрез него – около манастира и в Църквата Христова.
Разказват, че когато о. Партений идва в Бигорския манастир преди повече от 20 години, през 1995 г. обителта е запустяла, само в храма – празен, превърнат в музей, показват уникалния иконостас – изящен образец от Дебърската школа.
Отбивали се понякога туристи дошли в района заради курорта Маврово, запалят свещ, поразгледат и отминават. Той започнал да ги заговаря, да ги кани на кафе, да беседва с тях и тези обикновени хора, тръгнали на курорт, започнали да се заслушват, да се задържат, да се връщат пак, и пак… Сега отец Партений има хиляди въцърковени духовни чеда из цяла Македония, за които той е безспорен авторитет и наставник във вярата и благочестието.
Не било лесно началото и битовите неуредици били най-малкият проблем. Всички околни селища са мюсюлмански. Когато отец Партений се поселва в манастира, полицията е притеснена да не възникне напрежение. По време на войната, когато той строил обителта в Райчица, полицията се бояла за живота му и го увещават да си отиде оттам, но той остава. Предлагат му да му дадат пушки за самоотбрана. Той обещава да си помисли. На другия ден им казва, че ако вземе пушки в манастира, ангелите ще си отидат от там. И отказва.
Дядото си спомня как първата година на Великден в храма били само пет човека заедно с майка му и леля му, и казва с очи, пълни със сълзи на умиление:
– Вижте сега каква благодат Божия се излива над манастира, колко млади монаси, които живеят с Христос, колко народ! Това да не е от мене?, та аз съм грешен човек. Това е благодат.
Когато братството се разраснало, игуменът видял че старите конаци северно до храма вече не могат да ги съберат и имал желание да построи друга сграда, източно от храма. Скъпо начинание, което изисквало да се изкопае планината и да се укрепи с дебела бетонна стена, за да не затрупа манастира, а пари нямало и строежът се бавел. Тогава архим. Партений казал, че е добре да нарекат параклиса, който планирали да изградят в това крило, на някой светец, та по неговите молитви делото да потръгне. Избрали св. Николай, защото о. Партений е започнал духовния си път в Светогорския манастир Григориат, чийто главен храм е посветен на него, и по молитвеното застъпничество на Мирликийския Чудотворец точно в деня на неговата прослава от Владата на Македония се обадили, че отпускат голяма сума за изграждането на подпорния зид на крилото.
Целият живот на отец Партений и на ръководените от него монаси е изтъкан от чудеса. Още като 16-17 годишно момче попада с други поклонници от Македония при стареца Клеопа и получава като благословение личната броеница на стареца с указанието, че той ще стане монах. Изправен в недоумение на кръстопът какво да прави, старецът Паисий му казва, че скоро ще го повикат по телефона на служение и така попада в пустеещия Бигорски манастир. По чуден начин се спасяват при пожара, избухнал на 30 септември 2009 г., и нито един от братята не пострадал. Въпреки изключената противопожарна система Бог ги известява за опасността и едва, когато всички в недоумение излизат навън, лумва огънят и за една нощ изпепелява всичко, в което са влагали труд, средства, сили.
– Отчаях се на сутринта. – спомня си игуменът – А на другия ден отслужихме литургия и като видях отдолу да идва река от народ и всеки да носи по нещо, разбрах, че това е Църквата, че сме изградили храм неръкотворен и това е важното. Сградите се рушат и се градят. Ето, изградихме ги отново и това беше дело на целия народ. Целият народ се вдигна и изгради манастира. Идва една баба с бастунчето си и носи 1000 евро, които спестила за погребението си и иска да ги даде за манастира. Това е чудо!
Чудо е в такива тежки времена да се изгради манастир като Бигорския сред помашките и мюсюлмански села. Чудо в наше време са и тези монаси и монахини – чедата на отец Партений. По детски безхитростни и чисти, сърдечни и гостоприемни. Те не само отвориха вратите на манастирите си за нас, а и сърцата си. Свързани сме с тези братя и сестри во веки с мисъл и любов, и взаимна молитва, защото дядо Партений ни осинови, прегърна ни в топлите си обятия като най-свидни чеда, дари ни своята неподправена любов. Не знам защо. Бог знае. Това е с нищо не заслужен дар за нас.
Ние щяхме да сме честити да сме сред хората изпълнили храма до краен предел и само да го зърнем как минава, как служи, а той се доближи до нас, отдели ни време и разговаря с нас при огромната си заетост, мислеше за нас и през целия ни няколкодневен престой в Македония той навсякъде имаше грижата да се чувстваме добре. И аз знам, че тази негова грижа няма да отмине със заминаването ни, че така ще бъде винаги.
Спомням си сега за всички тях – за братята от Бигорския манастир, за сестрите от манастирите Райчица и Пречиста, за всички чеда на отец Партений – и си мисля: Господи, колко чудни са твоите обиталища, колко прекрасни са людете, които си претворил в твои храмове!
Александра КАРАМИХАЛЕВА, Църковен вестник, брой 17
