Начало / Uncategorized / Венцислав Каравълчев: Майка на Охридската архиепископия е Българската, а не Сръбската църква

Венцислав Каравълчев: Майка на Охридската архиепископия е Българската, а не Сръбската църква


Идната година ще отбележим 1000 години от основаването на Охридската архиепископия и по този повод правим кратко интервю с един от видните ни църковни историци д-р Венцислав Каравълчев за историята на древната архиепископия, както и за това коя е истинската църква-майка. 

Проблемът създаден от Сръбската църква, узаконявайки един политически акт – създаване на паралелна Охридска архиепископия нанесе голяма рана в църковното единство на християните от съседната ни Македония. Майка ли е Сръбската църква на Охридската архиепископия и къде в днешната картина е Българската Патриаршия? Върху тези въпроси разсъждава д-р Венцислав Каравълчев.

vkaravulchev– Д-р Каравълчев, разкажете ни малко за Охридската архиепископия, кой и защо я основава? До кога продължава да съществува тя?

– Създаването и организацията на Охридската архиепископия е въпрос, който и до днес продължава да вълнува изследователите и независимо че основните моменти в нейната поява и развитие са изяснени, продължават да съществуват множество спорни въпроси. Един от най-интересните е дали Охридската архиепископия е наследник и продължител на Юстиниана прима или е отделна архиепископия. Знаем, че мнозина изследователи, както и църковното предание казват, че император Юстиниан I е бил славянин и неговото име е било Управда. Неслучайно и в календара на славянските православни Църкви той е вписан като св. Юстиниан – Управда. Църковният хронист Йоан Малала казва, че „говорел развален латински, а гръцки език – като варварин“. Малко трудно е да повярваме, че роденият през 483 г. сл. Хр. близо до Скопие бъдещ византийски император има славянски произход. Най-вероятно той е тракиец. Той е човекът, който изгражда и въздига родното си място в голям административен, църковен и военен център, наречен в негова чест Юстиниана прима – Първа Юстиниана. Впоследствие, след падането на Самуиловата България под ударите на Византия през 1018 г., император Василий II понижава българската Църква от патриаршия в ранг на архиепископия с център Охрид , за което дава три нарочни сигилия или императорски грамоти. Само една от тези грамоти е датирана точно, в 1020 г., за останалите се предполага, че са издадени съответно година -две по-рано и година по-късно от 1020 г. Забележете, че официалната титулатура на предстоятеля на Охридската архиепископия е: Архиепископ на цяла България (Αρχιεπίσκοπος της πάσης Βουλγαριας), а от средата на XII век се ползва паралелно и Архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България или на всички българи (Αρχιεπίσκοπος της πρώτης ‘Ιουστινιάνης και πάσης Βουλγαρίας или ΄αρχιεπίσκοπος Βουλγάρων). Тази по-късна добавка на Юстиниана прима идва да покаже вероятно опитите на Охридските архиепископи да поставят допълнителен акцент върху своята значимост и авторитет. Това в случая не е от толкова голямо значение. Важното за нас като българи и за историята като цяло е, че в тези документи ясно се казва, цитирам:

„Много и големи са добрините, с които човеколюбивият Бог е дарявал през различни времена на нашето царство и които надминават всякакъв брой; а най-голямата от всички е, че ромейската държава се разшири и че държавата на българите мина под един ярем с нея. Прочее вследствие на това ние утвърдихме преблагочестивия монах Йоан да бъде архиепископ на България и да управлява делата, отнасящи се до архиепископията“ (Първа грамота на Василий II).

„Тъй като след издаването на тоя сигилий за обсега на всяка българска епископия, пресветият архиепископ на България поиска царство ни да издаде и друг сигилий относно останалите негови епископства, неизброени в първия сигилий, и относно другите подвластни нему епископства, защото съседните митрополити ги били заграбили от българската област и си ги били присвоили, и понеже царство ни не благоволява да допусне никого от тия или от техните люде да престъпи и крачка навътре в пределите на българската област, затова постановяваме, щото и сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства както и всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха и от тогавашните архиепископи “ (Втора грамота на Василий II).

„Настоящият сигилий на царство ми ни се даде на пресветата архиепископия на България, за да обладава тя безпрепятствено следните епископи, именно на Сервия, на Стаг и на Верия, защото те лежат в българските предели. С настоящия наш сигилий ние причислихме и тях към останалите епископства на архиепископията на България и решихме да надарим и тях с клирици и парици“ (Трета грамота на Василий II).

От горепосочените цитати, ясно се вижда, че Охридската архиепископия е архиепископия на България, създадена, за да обгрижва българските земи, които временно са анексирани от Византия. Диоцезът на Охридската архиепископия включва не само, както някои си мислят, земите на днешната държава Македония, но голяма част от българските земи, започващи от делтата на р. Дунав (част от тези земи влизат в територията на днешна Румъния едва през 20 век, но те никога не са били част от румънската история или етнос, нещо, което румънската историография умишлено премълчава), достигат на север от дн. Белград – столицата на република Сърбия – също стар и изконен български град, известен в древността с името  Алба Булгарика, а на югозапад включва големи части от Северна Гърция, Албания, Черна гора и цяла днешна Македония.

Административният център на Охридската архиепископия  – град Охрид е място с много специален статут в средновековната българска история. Това е сърцето на третия дял на България, място, което се радва на особените грижи на св. цар Борис, на цар Симеон Велики, на св. цар Петър. Неслучайно великият български просветител св. Климент е изпратен от св. цар. Борис и впоследствие от неговия наследник да обгрижва тази област. Неслучайно тук идва и св. Наум, много вероятно и св. Сава, и св. Ангеларий, но историята на последните двама от св. Седмочисленици  засега е изпълнена с много бели петна и тепърва трябва да се работи по нея. Много бели полета има и в общоприетата история за св. Константин – Кирил Философ, като се неглижира, дори вижте, нарича се легенда едно от основните му жития. Става въпрос за т. нар. Солунска легенда, където ясно се казва, че св. Кирил лично проповядва и покръства българите от земите на север от Солун… Но да спрем до тук, защото тази история не може се побра и в хиляди страници. Охридската архиепископия е създадена, съществувала е и е била умишлено унищожена през 18 в. само и единствено като архиепископия на България. Нещо повече, България е единствената страна, която има паралелно две православни Църкви  – възстановената при братята Асен и Петър – архиепископия – вече като Търновска архиепископия, която при Иван Асен II е въздигната в патриаршия със съгласието на патриарсите на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, и Охридската архиепископия, която е отново неконично закрита през 1767 г. със специално ирадие на султана по настояването на патриарха на Константинопол Самуил Ханджери.

– Коя е истинската майка църква на Охридската архиепископия?

– Интересен въпрос, чиято сложност  произтича от факта, че става въпрос за две велики средновековни държави, хегемони не само на Балканите, но и в Европа  – Византия и България. Константинополската патриаршия се явява Църква – майка по отношение на Църквата в България. Ще си позволя да използвам този паралел, за да онагледя по-ясно нещата: ако за България Константинопол е Църква – майка, то по отношение на Охридската архиепископия Българската църква е Църквата – майка, а Константинопол е един вид майка на майката, по човешки – баба на Охридската архиепископия. Забележете, става въпрос само и единствено за Византия и България по отношение на Охридската архиепископия. Няма друга държава на Балканите в този момент, Сърбия ще трябва да почака още близо 200 години, за да създаде своя независима държава, Гърция – още 800, да не говорим за останалите днешни държави на Балканите. Византия днес я няма, но България съществува, вярно, не в онзи средновековен блясък, но съществува. Какви спорове по този въпрос могат да съществуват въобще, какви аргументи… Охридската архиепископия е българска от своето създаване и съществуване през целия период, това е безусловно.

– Защо Сръбската църква накрая успява да си я присвои?

– Сръбската църква на практика узакони един политически акт, който откъсна земите на днешна Македония от България и на практика отдели част от българския народ и го предаде под чуждо управление. Но църковните водачи никога не трябва да забравят, че пътищата на политиците не са пътищата Господни и не бива да ги смесват, въпреки това го правят, непрекъснато… В случая Българската православна църква и българските архиереи постъпиха достойно, като не пожелаха да нагнетяват излишно църковната атмосфера в този момент. Но чашата вече прелива, особено след като Сръбската църква си позволи да канонизира хора, които са се воювали срещу България, и то не по църковни, а по чисто националистически и политически причини.  Последен и най-пресен пример е канонизацията на т.нар. 7000 Сурдурларски мъченици, „избити от българските окупатори по време на Първата световна война“… Жалко, жалко, защото по тази плоскост са се хлъзвали не един и двама видни църковни дейци. Ще цитирам прот. Георги Флоровски, който казва, че „църковният национализъм в неговите крайни форми е езическа реакция срещу Христос вътре в християнството“. На това изкушение са подвластни дори просветените духовни умове, а какво остава за обикновените, т.нар. средностатистически вярващи. Най-яркият пример, за който се сещам, е св. Николай Велимирович, познат още като Сръбски и по-малко като Охридски. Прекрасен архиерей, поет, писател, аскет, богослов, който обаче така и не успява да надмогне изкушението  на национализма…

– Ще се реши ли църковният проблем в Македония?

Не знам как и дали ще се реши скоро църковният проблем в Македония. Няколко десетилетия комунизъм и сръбски атеистичен шовинизъм успяха да променят в значителна степен мисленето на хората там. Старата имперска политика за трансфери на население, която комунистите добре усвоиха, също допринесе не малко за промяната, както на мисленето, така и на генофонда в Македония и ми е трудно да повярвам, че голяма част от това население отново ще се осъзнае като българи. Така че както и да се развие проблемът Македонската църква вероятно няма да бъде „българска“, както мнозина българи днес се изкушават да мечтаят…

Казано накратко, историческите извори не оставят място за съмнение, че при своето създаване Охридската архиепископия е тъждествена на Архиепископия на България. Неслучайно още в отговора на първия ви въпрос поставих акцент върху това как се е наричала Охридската архиепископия и нейните предстоятели през годините, когато Охридската архиепископия действително е съществувала. Днес историческите превратности ни предлагат ситуация, в която Сръбската църква, която се явява при издигането си в ранг на патриаршия дъщеря на Търновската патриаршия и Охридската архиепископия, да иска да бъде Църква – майка на Охридската. Малко известен факт е, че Сръбската архиепископия е издигната в ранг на патриаршия от един голям български патриарх – св. Симеон, който за жалост е почти непознат дори на историците специалисти, а името му за наш срам липсва от календара на Българската църква. Св. Симеон патриарх Търновски в съслужение с Охридския архиепископ Николай интронизират сръбския архиепископ Йоаникий за сръбски патриарх на 14 април 1346 г. Това, разбира се, не се харесва на Константинополския патриарх и за кратко Сръбската патриаршия е в схизма с Константинопол. Патриарх Йоаникий от своя страна коронясва Стефан Душан за цар на Сърбия и той съответно получава благословията и на двамата български архиереи – на св. Симеон и на архиеп. Николай.

Въобще, алчността за временни похвали и земни блага разстройва всичко, включително и църковния клир, от най-малките до архиереите. На Балканите до самия край на XIX в. най-близкият на България народ, чиято история е най-тясно преплетена с българската, е сръбският. През цялото Средновековие нашият политически елит е в тесни роднински връзки със сръбския, някои от най-големите имена в сръбската Църква са българи, като св. патриарх Ефрем. Покровителят на Сърбия св. Сава е роднина на цар Иван Асен II, често го посещава в Търново и дори умира в нашата столица. Само за едно столетие, при това не без активното участие и на църковни дейци и водачи стигнахме до там, че двата братски някога народа говорят днес с презрение един за друг. Жалко, щом и в Църквата любов нямаме…

С д-р Венцислав Каравълчев разговаря Ангел Карадаков.

За Ангел Карадаков

Виж още

2032728_Articolo

Йеруласимският патриарх Теофил се срещна с папа Франциск

Тази сутрин се състоя срещата между Йеруласимския патриарх Теофил III и римският папа Франциск. Посещението ...