Начало / Uncategorized / Отшелникът  Иван Рилски

Отшелникът  Иван Рилски

Епохата, която обхваща втората половина на IX век и първите десетилетия на X век, е време на основни промени в културното развитие на българския народ. Покръства­нето през 865 г., подготвено от цялото пре­дишно развитие, предизвиква дълбока криза в живота на народа. При липсата в онази епоха на истинско народностно чувство и съз­нание в днешния смисъл на думата, вярата и езикът съставят главните обединителни зве­на в държавата. Двувековното съществува­не на българската държава се отличава по начало с борба на „езичници“ срещу „хри­стияни“, с други думи – между езичниците славяни и първобългари и християнската Ви­зантийска империя.

Борбите между двете съседни държави и двете етнически групи приемали облик на стълкновения между два противоположни ре­лигиозни светогледа. Това схващане е особе­но ясно изразено в един от първобългарските надписи от времето на хан Персиан (831–836) гдето, говорейки за българо-византийските от­ношения, византийците са означени не с оби­чайното име „гърци“, а като „християни“ „Българите сториха много добрини на хрис­тияните, но християните забравиха“.

Срещу единството на християнската рели­гия езичеството в българската държава не се противопоставяло като единно вероизповеда­ние. Днес ние познаваме сравнително добре цялата разновидност на езичеството, което господствувало в държавата на хан Крум и неговите непосредствени приемници. Към ези­ческите вярвания на многочисленото славян­ско население и на първобългарите се приба­вяли някои поверия, които произхождали от най-дълбока древност, били свързани с гръко-римските езически религии и достигнали до това време чрез посредничеството на запазе­ното тук и там, главно из недостъпните планински области, тракийско население, което доживяло времето на славянското завоевание.

Липсата на верско единство в езичеството съставяла една от слабостите на българската държава през първите два века от нейното съществуване. Една от главните положителни черти на християнството се криела именно в това, че чрез единно вероизповедание се за­мествало разединяващото вътрешно езичество. Сега обаче възниквала една голяма запла­ха. Докато славянското и първобългарското езичество било своя „домашна“ вяра, свърза­на с вековни традиции и вкоренена дълбоко в народния бит, християнството – ако и вече отдавна да било проникнало спорадично меж­ду славяни и първобългари и да имало свои огнища в българските земи – представяло вярата на една чужда и най-често открито враждебна империя.

Не е чудно прочее, че част от българското болярство вдигнало бунт срещу княза покръстител непосредствено след покръстването. За тези боляри и за народа, който ги следвал, промяната на вярата се очертавала като истинска измяна на народната традиция и отстъп­ление пред лицето на Византия, срещу която били водени до това време най-много войни. В такъв смисъл застъпниците на езическата вяра били защитници на етническата само­битност и на държавната самостойност сре­щу империята. Общо взето, техните опасения били основателни и почивали на наблюдения върху политиката на Византийската импе­рия.
Широката мисионерска дейност, водена от византийското правителство и от Цариград­ската патриаршия, почивала на схващането за християнството като превъзходно оръжие в отношенията на империята към чужди, ино­верни народи и племена. Един от най-видните църковни деятели на Византия от втората половина на IX век, патриарх Фотий, най-красноречиво е изразил това схващане. Спо­ред него християнизирането на един чужд на­род или на чуждо племе било най-сигурното средство за възпирането на всяка враждеб­ност и за подчинението му на византийската политика.

Църковната йерархия, която бивала установявана от византийското правителство и от патриаршията в чуждите страни непосред­ствено след тяхното покръстване, всъщност се явявала могъщ проводник на византийската политика в разни области на живота. За „безкнижни“ народи – какъвто бил българ­ският до 865 г. – това се очертавало като много тежка заплаха. Така пред ръководителите на българската държава се налагала една от най-съдбоносните проблеми: как да се съчетае приемането на християнството и свързаната с него духовна и материална кул­тура от Византия с отстояването на народностната независимост.
Този конфликт в отношенията между средновековна България и Византийската импе­рия можел да бъде разрешен задоволително само по един път: създаването на своя, народностна църковна йерархия и въвеждането на славянския език като богослужебен и по-нататък като книжовен език в държавата. Чрез дейността на Константин Философ-Кирил и Методий, чрез пренесената от техните ученици и по-късни следовници книжнина на старобългарски език вторият голям шавал напълно задоволително. Християнската проповед и богослужебната книжнина вече преставали да бъдат оръдия за чужда асимилация, а ставали начало за по-нататъшно развитие на старобългарската книжнина и на българския език.

Не по-малко трудно било обаче разреше­нието на въпроса за създаване на българска църковна йерархия, сиреч такава йерархия, която – ако и разпространител на новата вяра – да не бъде проводник на чужди духовни и политически тежнения, които можели да увреждат интересите на българския народ и на държавата. Като пряк резултат на своя­та мисионерска дейност византийското пра­вителство и заедно с него Цариградската пат­риаршия, която неизменно следвала провеж­даната от него политика, полагали усилия да установяват подчинена на Цариград църковна йерархия в новопокръстените страни и твърде често дори да налагат на челни места в тази йерархия лица от гръцки произход, които естествено щели да бъдат най-верни служители на империята.

Византийско-руските църковни отноше­ния през средновековието свидетелствуват особено ясно колко много е държала Визан­тийската империя за прокарване на тази своя политика даже по отношение на огромната и многолюдна руска земя, с която я свърз­вали широки политически и икономически връзки. Тази намеса на Патриаршията в но­вопокръстените и зависими от нея страни се чувствувала предимно в организирането на по-висшата църковна йерархия. По-нисшето духовенство и в частност монашеството оста­вали по-далеч от намесата на цариградската патриаршия и нейните поставеници.
Твърде малко се знае за организацията на християнската църква в българската държа­ва през десетилетията непосредствено след покръстването. Не сме в състояние да посо­чим с положителност имената и народностния произход на първите предстоятели на българ­ската църква. Несъмнено е обаче едно: Цариградската патриаршия и тук правела всич­ко, за да създаде подчинена на себе си цър­ковна йерархия, срещу което българите естествено се опитвали да окажат твърд отпор.

Появата на Кирило–Методиевите учени­ци в България през втората половина на 885 г. или началото на 886 г. изиграла огромна ро­ля в това отношение: тук идвали като орга­низатори на църковния живот просветители и книжовници лица от славянски произход и, както може да се предполага за някои от тях с голяма положителност, именно българ­ски славяни. Огнища на просветната и книжовната дейност били не толкова църквите, колкото манастирите, изникнали в български­те земи. Онова, което било от съдбоносно значение, било обстоятелството, че в тези пър­ви обители – бъдещи средища на просвет­ната и книжовна дейност, разсадници на славянската просвета и книжнина – още от самото начало се съсредоточили духовници от български произход.

Манастирските братства в новопокръсте­на България представлявали малка примам­ка за Цариградската патриаршия. В тях не прониквали представители на византийска църковна йерархия, лица от гръцки произ­ход. Съставът на тези първи манастирски общежития в българските земи се набирал от българи, управлявал се от българи. Това наистина били огнища на християнизаторска дейност, обаче носители на „побългареното“, невизантийското християнство, което не било проводник на чужди интереси от политичес­ки характер. Само по този начин новосъзда­дените обители ставали средища на българ­ската култура, откъсвали новата вяра от тес­ните и себични интереси на Цариградската патриаршия и примирявали приетото от Ви­зантия християнство с народностните инте­реси.

Един от първите и най-видни представите­ли на това българско монашество през епо­хата непосредствено след покръстването е ос­нователят на голямата обител в недрата на Рила – Иван Рилски. За неговия живот ние сме сравнително добре осведомени от богати­те исторически извори; осем жития на бъл­гарски език и едно на гръцки. Благодарение на това ние можем да проследим в големи подробности и точно отделни моменти от не­говия живот и дейността му, както и началната история на основаната от него обител.
Появата на няколко негови животоописания още през средновековието заслужава вни­мание: тя свидетелствува за твърде ранното зараждане на култ към него, а заедно с то­ва изразява ясно потребата да се изтъкнат животът и подвизите на един отшелник от български произход срещу тенденциите на Византийската патриаршия за налагане на агиографски цикъл на лица от гръцко по­текло, от западен произход или от Изтока, но не и славяни.

Въз основа на някакво старо, непознато днес житие, писано вероятно през X век, сле­дователно немного след смъртта на отшел­ника, както и въз основа на народни преда­ния през XI–XII век, било съставено от неиз­вестен български книжовник едно „народно житие“. Това е епохата на византийското владичество, когато цариградското правителство и Патриаршията полагали големи усилия за потъпкване на българската народност и заличаване спомена за нейното минало. Един от най-видните византийски книжовници от онова време, архиепископът на Охрид Теофилакт, грък от Евбея, написал житие на Кли­мент Охридски, чрез което вмъкнал този славянобългарски просветител и книжовник в пантеона на цариградската църква и го приобщил много тясно към византийската култура, като същевременно се постарал да премахне завинаги използуваните от него за това дело налични български първоизвори.

Срещу това неизвестен българин – който по своята образованост и по писателското си умение далеч не можел да се сравни с уче­ния византийски духовник – съставил жи­тие на отшелника от Рилската пустиня на народен език, достъпен и разбираем даже за най-простите негови събратя. Личността на рилския отшелник става за българите от епохата на византийското владичество символ на българщината. С тази своя черта „народното житие“ се отличава напълно от едно друго житие на Иван Рилски, съставено мал­ко по-късно от византийския книжовник Георги Скилица. През времето на император Мануил I Комнин (1143–1180) той бил в про­дължение на няколко години управител на град София и неговата област. Животът на рилския пустинник тук е изложен в твърде витиевата форма, но затова без онова искре­но преклонение пред неговата личност и дей­ността му, което долавяме в писанието на неизвестния български книжовник.

Измежду другите животописи, посветени на Иван Рилски, особено упоменание заслу­жава житието, написано от последния пат­риарх на средновековна България – големия български и общославянски книжовник Евти­мий Търновски, съставено вероятно след 1375 г. Към тези книжовни извори се доба­вят известен брой народни предания, запа­зени всред населението на югозападните български земи отчасти и до наши дни.
Иван Рилски се родил в малкото село Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина, на десния бряг на река Струма на около час път от голямото село Бобошево. Както показва самото име на селцето, съще­ствуващо и до днес, неговото население – пък и изобщо населението в цялата тамошна покрайнина – било чисто българско. Точната дата на рождението на бъдещия пустинник не е посочена в никой от нашите истори­чески извори, обаче с голяма вероятност мо­же да се приеме, че той се е родил към 876–880 г.

Роден през последните години от управ­лението на княз Борис, той бил съвременник на краткотрайното управление на неговия син Владимир (889–893), после на изпълнената с победоносни борби срещу Византийската им­перия и с кипяща културна дейност епоха на цар Симеон, както и на първата част от управлението на Симеоновия син Петър (927–969). Син на бедно семейство, младе­жът прекарал – както това изрично е раз­казано в някои от животописите – тежко нерадостно детство. Преданията разказват, че той трябвало да изкарва прехраната си като бедно пастирче. Ранната загуба на ро­дителите, тежестите на живота и множест­вото преживени огорчения събудили у мла­дия и чувствителен планинец желание да се „откъсне“ от света и да потърси убежище в някоя от възникналите по това време обите­ли. Там го влечела надеждата да намери облекчение от злините в своя живот; към тази стъпка го подтиквал и неговият нрав: „Той странеше от сборищата и празните разгово­ри и ненавиждаше празнословията“ – раз­казва за него един от неговите животописци. Наистина, покровителствувани от държав­ните и църковните власти, иноческите оби­тели представлявали за мнозина люде от онези времена по-безпечни убежища, откол­кото мирският живот.
След като напуснал своето родно село, младежът постъпил в един от близките мана­стири – вероятно в западналия днес мана­стир „Св. Димитрий“, разположен недалеч от село Скрино, под самия връх Руен. Постъп­ването в манастира разкривало за селския младеж възможност да получи по-голямо об­разование. Втората половина на IX в., особе­но след въвеждането на славянската писме­ност в българските земи, превърнала немногобройните обители в истински книжовни и просветни средища и школи. Тук можело да се научи четмо и писмо, тук можели да се придобият знания, свързани не само с вяра­та и богослуженето, но и за света и хората.

Колко време прекарал младежът от Скрино в споменатата обител, не може да се уста­нови с положителност. По неизвестни нам при­чини той напуснал манастира и се запътил за места, отдалечени от неговото родно село. Знаем само това, че сега той се уединил в една от близките планини или според думи­те на един от неговите животописци – в ед­на „висока и пуста планина“. Може да се предполага, че това ще да е било някое от планинските възвишения, които се издигат край река Струма и които по онова време били покрити с гъсти девствени гори. Но и тук животът му не протекъл спокойно. Кол­кото и беден да бил, колкото и скромно да било жилището, което си построил, отшелни­кът не бил пощаден от разбойници, върлува­щи из тази покрайнина. Животописецът раз­казва, че те го „нападнали нощем, набили го жестоко и го изгонили оттам“. Краткото све­дение на животописеца заслужава внимание, защото загатва за някои малко известни стра­ни в живота на тогавашните българи.

Случката се отнася по всяка вероятност към края на IX в., т. е. първите години от управлението на княз Симеон. Ние познаваме тази епоха като време на политическа мощ на държавата и разцвет на българската кул­тура. Упоменанието на житиеписеца ни раз­крива обратната страна на медала. В страна­та върлувало разбойничество, а това показва, че покрай богатството и разкоша на столица­та – из българските земи се ширели и бедност, и недоволство.

Този случай представлява интерес и от друга гледна точка. Свещеничеството и мона­шеството се радвали на подкрепата и покро­вителството на царя и болярството. А ето в далечните югозападни краища на българска­та държава разбойници нападнали и подложили на мъчение един инок – отшелник. Били ли те привърженици на старата, отхвър­лена езическа вяра или пък просто били люде, които с безразличие се отнасяли към християнството? Трудно е да се даде задоволи­телен отговор на този въпрос. Несъмнено е обаче едно: новата вяра все още не била пус­нала дълбоки корени всред някои слоеве от народа и нейните проповедници не се радва­ли на всеобща почит.

След нападението отшелникът се прину­дил да дири другаде убежище. Може да се предполага, че за известно време той се прию­тил някъде по течението на река Струма, по някои от закътаните места и пустоши. Кога­то обаче бил прокуден оттам, отшелникът се отправил към горното течение на реката, где­то намерил временно покой. След като пре­карал в тази покрайнина известно време, младият отшелник напуснал и нея, може би пак гонен и преследван от злосторници и разбой­ници.

Сега той се запътил към Рила. Тогава планината се издигала много по-непристъпна и по-страховита, отколкото я познаваме днес. През онези времена тя била истинска „рилска пустиня“, както я нарече народният поет Иван Вазов. Тук и там, край потоци и реки се промъквали трудно проходими пътеки. Те пресичали вековни гори, всред които блуж­даели диви зверове. Въображението на сред­новековния човек ги изпълвало с видения и призраци. Пастири, ловци и разбойници били почти единствените, които дръзвали да нав­лизат в планинските дебри.

След като проникнал в рилските гори, отшелникът се настанил в хралупата на голя­мо дърво. Неизвестният съставител на „народното житие“ разказва, че отшелникът пре­карвал там, без да види човешко лице, са­мо с диви зверове, като се прехранвал с различни треви. Доколкото може да се раз­бере от сведенията на животописците, отшелникът се поселил първоначално в южните склонове на голямата планина. След като прекарал на това място, по думите на пат­риарх Евтимий, двадесет години, Иван Рил­ски се преселил в глъбините на планината близо до долината, гдето по-късно била из­градена основаната от него голяма обител. Тук той наскоро бил открит от планинските пастири.

Народът бързо разнесъл нашир и надлъж славата на отшелника, който пребивавал в недрата на планината, посрещал кротко па­стирите, наставлявал ги, лекувал техните не­дъзи и болки. Според сведенията на житиеписците слухът за Иван Рилски достигнал чак до българската столица Преслав, гдето вече управлявал Симеоновият син и прием­ник Петър. Оженен за византийската принцеса, внучка на император Роман I Лакапин, Петър – както често се изтъква – се нами­рал под силно византийско влияние и бил в най-добри отношения с империята. В рели­гиозно отношение той поддържал връзки с Цариградската патриаршия, гдето за дваде­сетина години, между 933 и 956 година, стоял начело неговият сродник по жена, Романовият син Теофилакт. Знае се освен това, че бил в преписка с прочутия на времето византийски отшелник Павел Латърски, комуто отправял „благосклонни и дори смирени писма“.

Тази религиозност обаче, която съответствувала на госнодствуващия през онази епо­ха дух, не означавала отказ от народността. Когато царят узнал за българския отшелник в Рила планина, той по думите на житиеписците, незабавно пожелал да се срещне с него. Патриарх Евтимий обстойно е разказал за усилията на владетеля да се срещне с Иван Рилски, като е преплел към преданията, кои­то достигнали до него, някои явно измислени подробности.

Въпреки желанието и настояванията на владетеля, който пристигнал сам чак в Ри­ла, срещата не се състояла. Под благовиден предлог отшелникът отказал да се срещне с цар Петър. Патриарх Евтимий ни предава съдържанието на писма, разменени между владетеля и отшелника, очевидно измислени, обаче все пак твърде показателни за духа на времето и за господствуващите тогава схващания. В отговор на царското послание пу­стинникът съобщил, че срещата между два­мата не била възможна, тъй като тя не би­ла „полезна“ за него. От изпратените дарове той приел само плодовете: „Приемаме прочее постническата храна, а твоето злато – зад­ръж си го ти самият. Защото голяма е вре­дата от такива неща за иноците“. Напротив, той посъветвал цар Петър за това, как да употреби златото: „То трябва да бъде израз­ходвано в оръжие и войска, а още повече за убогите и за бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие“.
Несъмнено чрез тези съвети патриарх Ев­тимий напътствувал не другиго, а самия цар Иван Шишман, през чието време писал тези редове, като го подтиквал да засили от­браната на страната пред надвисналата тур­ска заплаха. Думите на житиеписеца обаче подхождали напълно и за времето на цар Петър: оставената от неговия баща цар Си­меон голяма и мощна българска държава трябвало да бъде защищавана и укрепвана. Втората част на посланието на Иван Рилски съдържа редица съвети към владетеля, чрез които отшелникът предпазливо, но твърде настойчиво набляга върху необходимостта да бъдат изправени злините в живота. Почти зад всеки съвет се крие посочване за някакво зло в тогавашния живот на българския народ, така щото отшелническото писание се превръща всъщност в остра критика срещу господствуващите порядки в държавата. „Не уповавай се на неправдата и не пожелавай грабителство – обръща се Иван Рилски към владетеля. – Бъди кротък, тих и благопристъпен към всички, обръщай очи към всички твои околни. Маслото на твоята милост нека се пролива над всички… Нека бедните да из­лизат радостни от твоя палат. Нека твоята багреница да сияе със светлостта на добро­детелите.“

Както древните египтяни разнасяли пред пируващите първенци мумия, за да им при­помнят, че са „смъртни“ и така да ги пред­пазят от високомерие и самозабравяне, така и отшелникът съветва българския владетел: „Споменът за смъртта да посещава винаги твоя ум“. А за средновековните люде смърт­та била онази велика сила, която осъществя­вала жадуваното равенство в живота: тя покосява безпощадно всички, богати и бедни, потиснати и потисници.
Приблизително към това време, сиреч към последните години от царуването на Симеон, около отшелника се събирали някои местни жители, които желаели да пребивават с не­го и да подражават на неговия живот. Така на мястото на днешната стара постница на­скоро възникнало иноческо общежитие, чия­то глава бил Иван Рилски. Според едно пре­дание тук се събрали няколко десетки души, което показва, че бъдещият Рилски мана­стир още в началото на своето съществуване имал значително братство.
Много малко знаем обаче за историята на манастира през онези най-далечни времена. През 941 г., следователно десетина години след възникването на обителта, нейният ос­новател – който вече бил достигнал преклон­на възраст – решил да се оттегли и да за­живее в пълно усамотение. Ръководенето на манастирското братство, вече твърде нарас­нало на брой, очевидно не било по силите на човека, който прекарал по-голямата част от живота си в самота из гори и планини. Пре­ди да напусне своите ученици и следовници, Иван Рилски им оставил – както това било обичайно за повечето от обителите през ранното средновековие – свой „завет“, ще рече, правила за живот и управление.
Ако и да е запазен единствено в твърде късни преписи, този „завет“ трябва да се смя­та автентичен. Той ни разказва извънредно важни подробности от живота и разбиранията на отшелника, както и някои черти в живо­та на младата иноческа обител. След като разказва накратко за първите времена на отшелничеството си в Рилската пустиня, осно­вателят на манастира се обръща към своите ученици с наставления и съвети в духа на иноческия живот. Като най-голяма доброде­тел той сочи отсъствието на сребролюбие всред монасите и затова съветва учениците си: „А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини“.
Друго негово наставление засяга отноше­нията между светската и духовната власт. Това напътствие ни разкрива причините за поведението на отшелника спрямо самия цар Петър при опита за среща между двамата. „Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надя­вайте на тях“. В цялата наша средновековна книжнина това е несъмнено най-ясно изра­зеното свидетелство за противопоставяне на духовната спрямо светската власт. Кои са причините за този разрив по времето на цар Петър? Дали те не се крият в твърде визан­тийската политика на владетеля и неговите приближени от една страна и тежненията на един отшелник, излязъл от самите недра на народа, от друга? Ако тези предположения са верни, пристигането на цар Петър в Рила пла­нина и стремежът му да се срещне с Иван Рилски трябва да се тълкуват като опит за изглаждане на появилото се раздвоение меж­ду политическата власт и представителите на народното духовенство у нас. Но желанието на цар Петър може да се тълкува и като поя­вило се поради искрена религиозност. Свиде­телствата на нашите писмени извори за съжаление са твърде оскъдни, за да се даде от­говор на тези важни въпроси.
По-малко от век бил изминал от времето на официалното покръстване на страната и всред българския народ все още били живи множество остатъци от отреченото езичество. Ето защо Иван Рилски отправя към свои­те последователи съвета: „Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвържда­вайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат. Но това те вършат поради простота и заради това се нуждаят от вразумение“.
Ако и да е написан с удивителна просто­та, Заветът на Иван Рилски издава начете­ност и писателско умение. Изложението е стройно и ясно. Авторът му познава някои от най-видните древнохристиянски писатели и привежда извадки от техните писания. За отбелязване е също обстоятелството, че той държи особено много за просветата – към своите ученици отправя наставление да заля­гат непрестанно, ден и нощ, за своята духов- на просвета.
Всичко това дава основание да се приеме, че самият основател на Рилския манастир е бил широко начетен и притежавал добро пи­сателско перо. Новооснованият манастир още в началото на своето съществуване се превър­нал в оживено просветно и книжовно среди­ще. Днес обаче за съжаление можем да ка­жем твърде малко за книжовния живот в манастира по ония времена. От съставените или преписани тук книжовни творби до днес не е достигнало нищо друго освен Заветът на Иван Рилски. Най-старинният книжовен па­метник от манастира са разкъсаните листи с глаголическо писмо от края на X или нача­лото на XI век, намерени в манастира и съ­държащи откъси от „Паренезиса“ (сиреч „На­ставленията“) на църковния писател сириеца Ефрем (около 306–378 г.), един от старохристиянските автори, които отшелникът е привел в своя Завет. Прочее, когато на 18 август 946 г. основателят на манастира починал, обителта била не само здраво утвърде­на, но и представлявала едно от огнищата на тогавашната българска книжнина.
Иван Рилски е първият и най-изявен представител на отшелничеството у нас. Това явление в тогавашното българско общество – своеобразен израз на явно недоволство – би­ло породено както от острите социални про­тиворечия, очертали се с особена яркост през X век, така и от упадъка на българското духовенство. Може би покварата, която тол­кова бързо намерила място всред него, е най-добре обрисувана от ревнителя на чистотата на вярата Христова презвитер Козма. И ся­каш за да реагира на цялата нерадостна действителност, да изрази своя мълчалив про­тест срещу нея, Иван Рилски е потърсил при­стан в безмълвното уединение на отшелни­ческия живот. По този начин той изразил от­рицанието към съществуващия социален ред. Но неговото отшелничество е било бягство от живота – то не могло да бъде идеал за едно обезверено общество. Рилският пустин­ник с праведния си живот още приживе си създал ореола на светец и спечелил сърцата на населението. Обаче достатъчен ли е този пасивен протест, за да може да се промени безрадостната действителност? Той отказал да се срещне с българския цар и по този начин красноречиво показал отношението си към властта на земните властелини. Но този акт, колкото и знаменателен да е бил, отново подчертал неговото съзнателно бягство от живота.
Отшелничеството не е бил пътят на истин­ската борба срещу съществуващите неправ­ди. И затова именно официалната църква не се поколебала да включи в списъка на бъл­гарските светци Иван Рилски, за да превърне името и деянията му в свое знаме, за да го измъкне от местната известност и го направи популярен в цялата земя българска. Това, както се вижда от по-нататъшната ни исто­рия, има и своето огромно положително зна­чение – името на Иван Рилски става непо­клатим стълб на българщината, опора в го­дините на чуждоземни владичества, светлик от надежди в непрогледен мрак.
Може би значимостта на Иван Рилски в на­шата история придобива своята сила предим­но чрез обителта, която той създал и направил пазител на книжовността и българщината. Тя преживяла годините на византийското вла­дичество, станала един от най-крупните ма­настири в България през XIII–XIV век. даряван богато от българските царе, изпитал ужаса на опостушителното османско завоевание. Отново рилската обител възкръснала от пепелищата под грижливите ръце на ро­долюбивите българи, за да играе огромна роля по време на османското владичество и като най-големия наш книжовен център, и като огнище на просвета, и като ревностен пазител на българщината.
Публ. в Ив. Дуйчев, Страници от миналото. Очерци. София, 1983, с. 185-204.

За Николина Александрова

Виж още

„Първом търсете Църството Божие“ – тема в седмичния подкаст на сайта „Добротолюбие“

Уважаеми сушатели, в брй 34 на подкаста „Духовни полета“ Ангел Карадаков, доц. д-р Костадин Нушев ...