Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
На света има явления, за които като че ли всички хора добре знаят, и не са необходими никакви особени духовни знания, за да намерим подобаващото им място в живота си. Тук – вероятно – спада и съвестта.
Това, че трябва да имаме съвест и да постъпваме по съвест, знаят от детските си години не само тези, които са възпитавани в православна вяра. Но защо тогава в света се случват така много истински трагедии, които може да се избегнат, ако отговорните за тях се ръководеха от съвестта си? Може би не разбираме достатъчно добре какво всъщност е съвестта и какво става с душата ни, когато я пренебрегваме? За това, как хората стават съвестни, и как – безсъвестни, и как да се научим да слушаме съвестта си – размишлява игумен Hектарий (Морозов).
Божественият замисъл и естественият подбор
Всеки път, щом стане дума за това какво наричат теория за естествения подбор, си мисля, че вероятно главното свидетелство срещу нея е човешката съвест. Нали сама по себе си способността да правим нравствени оценки на своите състояния и постъпки е уникална и присъща само на човешкия род. И именно това би следвало да направи хуманните съвестни хора съвършено неконкурентоспособни в борбата за оцеляване, защото да се постъпва по нравствения закон често означава да се постъпва срещу собствената изгода, да се отстъпва своето “място под слънцето”. Но виждаме, че такива хора – въпреки всичко – не изчезват от лицето на земята, което значи, че нещо – освен естествения подбор – обуславя съществуването на човека на земята и неговото пребиваване на нея като венец на творението.
Какво всъщност е съвестта? Преподобният авва Доротей я назовава “Божествен замисъл”, заложен в сърцето на човека.
И действително: съвестта не друго, освен Божият глас, звучащ в сърцето ни.
Но способността да слушаме този глас и да изпълняваме това, което ни говори, за съжаление е различна у всекиго от нас.
Защо слушаме съвестта си нееднакво? Че нали първоначално на всички ни в равна степен е дадена свободна воля и възможност – ръководейки се от съвестта – без заблуди да постигаме спасение. За да се разбере това, си струва да се обърне внимание на една от молитвите, която се чете от свещеник по време на Божествена литургия. В нея има молба за избавление “от лукавата съвест”. Впрочем, безусловно съвестта не може да бъде лукава – но ние можем да бъдем лукави.
Как се става безсъвестен
В какво се заключава лукавството ни спрямо съвестта? В това, което в по-голяма или по-малка степен е известно на всички: съвестта изисква от нас нещо, а ние намираме “неоспорими” аргументи и струващи ни се рационални доводи да не изпълняваме изискването. И не само не го изпълняваме, но и се успокояваме – като че няма дилема, а просто ни се е счул гласът на съвестта. Но повтаряйки това, следва да имаме предвид един не толкова духовен, колкото природен закон:
ако се пренебрегват свойствата на коя да е способност в човека, тя постепенно угасва.
Човекът има слух, но ако той постоянно слуша силна музика, тъпанчетата на ушите му загубват чувствителност. Човек може да усвоява храна, но ако постоянно се изтезава с глад, ще му е много трудно да се върне към нормално хранене, а понякога – и невъзможно. И със съвестта се случва същото: когато ние се вслушваме какво ни говори, гласът й с всяка година звучи все по отчетливо и силно, а ако я слушаме само за да възразим, то неизбежно ще слушаме изобличенията й като все по-далечни, а след това ще спрем да ги чуваме въобще, защото душата ни ще се ожесточи до такава степен. В това ожесточение ние слизаме на следваща и по-ниска степен, когато пренебрегваме това, което уязвява с правда сърцето ни и го заставя да боледува.
Може ли напълно да се загуби съвест? Определено може да се каже, че няма човек, който би се лишил изцяло от съвест, тя не може да изчезне – като нещо, вложено от Твореца в самата човешка природа. Съществува обаче явлението, феноменът “нулева нравственост” – и това вече е психиатрия. За него ми е разказвал познат психиатър, комуто навремето се налагало да освидетелства особено опасни престъпници, които извършвали злодеяния с такава извратена жестокост, че първата версия – естествено – била, че имат психическо заболяване. И действително, понякога се оказвало, че човекът е болен и невменяем – но не винаги. И именно това било трудно да се осмисли и да се приеме – затова и, навярно, употребихме думата “феномен”: изяснило се, че обвиняемият няма никакви психически отклонения, той като и всеки здрав човек осъзнавал своите действия, и при това напълно отсъствала нравствена оценка на извършеното. Може да се каже, че по принцип всеки човек, деградирайки вътрешно, може да стигне до такова зад-пределно не-чувстване. Не е задължително при това той да убие някого – но може да се види например, че човекът си върви, към него се приближава с лай някакво дворно куче, и той раздразнено го отхвърля с крак така, че то отлита на няколко метра. И човекът си продължава напред, без да се обръща – сякаш нищо не се е случило. Формално погледнато, никому не би хрумнало да го сравнява с грабител, удушил собствената си баба за 10 000 рубли. Но ако говорим за вътрешното духовно състояние, всичко това има една основа – това, което апостол Павел нарича в свое послание “изгорена съвест” (ср.1 Тим.4,2).
Излиза, че съвестта може не само да бъде заглушена – тя може да бъде буквално изгорена.
И действително, случва се да си живее човек душевно потрошен, като криво и недодялано дърво, но дървото си е още живо – и ти се струва, че вече няма нищо, и че душата на човека е като черна мъртва главня. И все пак никога не бива да се забравя, че изгорялата главня не може да се разлисти, а човешката душа, обръщайки се към Бог, може да възлезе от всяка тъмна дълбочина. Божията благодат отвреме-навреме докосва дори човека с изгорена съвест, въобще не помислящ си нито за Страшния съд, нито за своя Творец – вероятно това се случва в мигове, когато човекът е по-способен да откликне. И в някои случаи става чудо – човекът все-някак се отзовава, в него се поражда духовен импулс – и тогава той, обръщайки се към покаяние, може да се съживи. Имаше такива случаи в моята свещеническа практика.
Съперникът, с който по-добре да не се спори
Във Великия покаен канон на преподобния Андрей Критски се казва, че съвестта е “най-необходимото на земята” – в смисъл, че тя повече от всички други неща може да тласне човек към действие.
Наистина, на света няма друга сила като съвестта.
Това е силата, в съюз с която човек може да се откаже буквално от всичко, което го изкушава – заради вечни, а не временни блага.
Най-удивителното е, че съвестта – бидейки глас Божий – действа и в тези хора, които не вярват в Бога. Повечето от нас имат познати, които не посещават храмове – и все пак, повече или по-малко слушат гласа на съвестта си и живеят като хора честни, порядъчни и милосърдни. Случва се и обратното – човекът ходи на църква, но няма как да си обърнеш езика да го наречеш честен, порядъчен или милосърден, а и отношенията му със съвестта му са много сложни. Не бива да се смяташ за съвестен човек само защото си религиозен. По-иначе стоят нещата: вярата изостря отношенията на човека със съвестта, засилва болката му всеки път, когато той в нещо-си се отклони от изискванията й. И вярващият може да стане съвестен, но само може – а не става сам по себе си.
В Евангелието съвестта се уподобява на съперник, с когото Господ ни съветва да се примирим докато все още сме на пътя (ср.Мф.5,25) – т.е. докато продължава земният ни живот.
Защо Спасителят говори за съвестта като за наш съперник?
От една страна, очевидно, затова, защото спорим със съвестта си цял живот. Но освен това, съвестта може да се окаже наш съперник, по-точно обвинител – и тава да стане на Страшния съд. Някои свети отци са имали такава мисъл – че не Бог съди човека, защото Бог е Любов, а ще ни съди собствената ни съвест. Ще застанем пред Бога, и в светлината на Неговата благодат ще се разкрие всичко тъмно и страшно вътре в нас – и тогава съдът над нас ще прозвучи вътре в нас самите, ще бъде изречен от същия тих глас на съвестта ни, който в течение на целия си земен живот не сме щели да слушаме.
В житието на светеца Максим Изповедник има епизод, който се е врязал силно в паметта ми още, когато го прочетох за първи път. Когато всички наоколо го убеждавали да приеме възцарилата се в онова време ерес на монотелитството, той казвал, че в никой случай няма да го стори – и не само защото ще му се наложи да отговаря за това на Страшния съд пред Бога, но и затова, че се страхува от мъките на съвестта, които непременно ще последват. Може да се каже, че мъките на съвестта са прототип на вечното мъчение – доколкото, естествено, в ада душата ще изпитва същото състояние на угризения на съвестта, но ще бъдат напълно безплодни и неизбежни.
Чуй Божия отговор
Безусловно, определен отпечатък на състоянието ни поставят и възпитанието, което сме получили, и обкръжението, в което живеем. Но все пак всеки от нас е способен да се абстрахира и от възпитанието, и от обкръжението, и потопявайки се в себе си, да започне да се вслушва в това, което с гласа на съвестта му говори Господ.
Ако ние, вярващите, правим това, то постепенно ще се научим да слушаме същия този Божи отговор, до който много често човек безуспешно се опитва да се домогне в молитва.
Тук е мястото да се каже, че един от най-честите въпроси към свещеника е: “Отче, какво да правя? Някаква си ситуация никак не се разрешава. Казахте, че е необходимо да се молим, аз вече толкова време се моля, а абсолютно нищо не се променя, и въобще не знам как ще я карам…” Най-често може да се отговори едно: необходимо е не само да се говори със самия Бог и да се чакат отговори на своите въпроси, но и да се слуша това, което Бог иска да ни каже, а на нас никак не ни се ще да говорим. Ако човек забравя за това, то молитвата му остава безплодна, и ще е добре не да вини Бога, а да проумее в някакъв момент, че в самия него нещо не е наред.
Илюстрация: Убиването на св. първомъченик Стефан
Гласът на съвестта може да бъде не само вътрешен, понякога може да бъде чут физически – глас на съвестта бива и гласът на други хора към нас. Но и в този случай понякога го заглушаваме така, както и вътрешния глас, макар това да е още по-сложно. В Деянията на апостолите има такъв епизод: първомъченикът архидякон Стефан се обръща със слово към тези, които се канят да го убият с камъни, а те си запушват ушите и започват да викат – само и само да не чуват какво им говори (ср. Деян.7,57). Така – буквално или подобно – понякога постъпваме и ние, когато към нас се обръщат наши ближни.
Преподобният Пайсии Светогорец говори за това, че има и хора с прекомерно чувствителна съвест. И такъв човек се нуждае понякога от подкрепа и успокоение.
Но според мен много по-често се среща друго, което може да се нарече псевдочувствителност. Нерядко на изповеди се налага да се сблъсквам със ситуации, при които човек преживява заради дреболии, кае се за тях с подробности, а същевременно не забелязва истински сериозното в живота си. И човек може да се струва сам на себе си много раним, съвестен, а всъщност да живее как-да-е; да преживява това, което му е приятно да преживява – защото това според него го представя благочестив. Случва се и иначе: човекът действително е силно потиснат защото – например – веднъж забравил за постния ден, защото за него това ядене-неядене на скромна храна е единствената вътрешна основа на неговото християнство. Освен това, за прекомерно чувствителна съвест може да се приеме боязливостта на човека, малодушието му. Но си струва да се помни едно: когато следваме повелите на съвестта, в изпълнение на това, което тя повелява, ни се открива необикновена лекота, радост, свежест – защото ние най-сетне сме престанали да се съпротивляваме на Бога. А когато мислим, че се ръководим от съвестта, а постъпваме така от страх, малодушие, гордост, на нас все ни е трудно – дори състоянието ни се утежнява.
Да пазим и не предаваме
В святоотеческата литература често се среща изразът “опазване на съвестта”. Какво означава то? Вероятно можем да си спомним какво казва за това преподобният авва Доротей: той твърди, че е необходимо да пазим съвестта си по отношение на Бога, хората, вещите, и дава пояснения. Житейски погледнато, е най-понятно какво значи да пазиш съвестта си по отношение на хората: това значи да постъпваме така, както искаме да постъпват с нас. Но в живота ни има моменти, за които хората никога няма да узнаят – които вижда само Господ. И именно по тези въпроси можем да пазим съвестта си по отношение на Бога. И още, колкото и да е удивително, трябва да пазим съвестта си по отношение на неодушевени предмети – да ги ползваме разумно, както подобава на венеца на творението, нищо да не разваляме и с нищо да не злоупотребяваме.
Всеки от нас е длъжен не просто отвреме-навреме, а редовно – най-добре всяка вечер преди сън – да разглежда живота си и да определя изобличава ли го в нещо съвестта му. Това изглежда просто, банално предложение, но всъщност е леко да се живее с такова настроение – “аз така и така постоянно се вслушвам в своята съвест” – докато нещо сериозно не ни е изкарало вън от себе си. Но ето че се е случило нещо, разстроили сме се, не сме забелязали, че е настъпила вечерта, и без да побеседваме безпристрастно със съвестта си, сме легнали да спим. На следващото утро сме се събудили в същото смутно душевно състояние, но вече е настъпил новият ден – с други събития и грижи, а вечерта на този ден вече имаме други поводи за преживявания.
И така преживяваме ден за ден, и нашите разногласия със съвестта се отлагат нанякъде си, натрупват се и губят за нас тази яснота, която е необходима за поправяне на собствения живот. И когато след някакво време все пак решим да се саморазгледаме, можем да видим, че това е много трудно, защото присъдата на сърцето ни вече носи някакъв съвершено глобален характер.
Когато човек върши това самоизпитване всекидневно, той има възможност да бъде самия себе си в най-добрия смисъл на думата – да не отстъпва от себе си и да не се отклонява от себе си. Защото често при свещеник идват хора със страшна фраза: “Напълно се загубих сам себе си”. А какво значи да не се изгубваш? Това значи да си такъв, какъвто те е замислил Господ и какъвто иска да те вижда. И е необходимо да се връщаш постоянно към самия себе си – чрез всекидневно покаяние за това, в което сме сторили крачка встрани – защото следващата крачка може да стане начало на движение по безкраен лабиринт, от който вече е трудно да се излезе на евангелски-тесния, но за сметка на това прост и ясен път.
Автор: Игумен Нектарий (Морозов)
Превод: Димитър Банков
Източник: pravoslavie.ru
