Начало / Uncategorized / За Константин, когото Бог обичаше

За Константин, когото Бог обичаше

Велико нещо е човек да се кае за греховете си. Да придобие това дръзновение и желание – упорито да следва Христа, да Му се моли и да се надява на спасение. Велико нещо е човек да се покае, а още по-велико е да си отиде от този свят примирен със себе си, близките, враговете си и с Бога.

За един такъв човек, когото Бог обичаше ще ви разкажа. Днес беше погребението му. Петдесет години служене в Църквата. Първо като дякон, после като свещеник, а в края на живота си и като епископ. Дали сам някога младият семинарист Койчо Петров е очаквал точно такъв завършек на живота си, се съмнявам. Божият промисъл обаче е неизследим и в много пъти неразбираем за нас.

Оставени сами да преценим защо едно нещо е такова, често бъркаме и не знаем причината за него. 

Епископ Константин, можем спокойно вече да го кажем, беше емблематична личност. Той беше от онези епископи, които участваха на всички богослужения. Често бяха пренебрегвани. Причината за последното бе, че той и още няколко от епископите не бяха ръкоположени по каноничен път – бяха разколници. През 90-те години бяха ръкоположени от разколническия синод на Неврокопския митрополит Пимен. През 1998 г. на Всеправославния събор, състоял се у нас, някои от тези епископи се връщат в лоното на църквата. Покайват се и биват  приети като канонични архиереи. Такъв е и новопреставилия се дядо Константин. Той е приет в каноничната БПЦ с титлата „Маркианополски“ и до последния си дъх остава на разположение на Св. Синод. Често служеше в столичните храмове и помагаше на викарните епископи на Българския патриарх Максим, а след това и на Негово Светейшество Неофит. Като че ли обаче най-много обичаше да си служи в неговата си църква, тази на св. пророк Илия в столичния квартал „Княжево“. 

Там отслужи той и последната си служба. 

По време на богослужение, а и в честните си молитви, се молим за християнски завършек на живота ни. Молим се и се надяваме Бог да ни даде възможността да се причастим и изповядваме преди смъртта си. Това обаче не се дава на всички ни. Мнозина от нас си отиват без изповед, без причастие. Отиват си твърде бързо. Тези пък, които успеят да се покаят и причастят, а след това и да починат в мир и прошка, често смятаме за щастливци и хора, които явно са заслужили такъв завършек на живота си. 

Една от последните снимки на епископ константин в храм "Св. прор. Илия". Автор: Ивинела Самуилова
Една от последните снимки на епископ константин в храм „Св. прор. Илия“. Автор: Ивинела Самуилова

Епископ Константин е от онези щастливци, които успяха да отидат при Бога примирени със себе си и близките си. Той отслужи последната си литургия малко преди да почине.

Само два дена след литургията той се отиде ненадейно. През всичките тези почти двадесет години той показа своето покаяние.

Не беше претенциозен  в богослужението, не беше и многословен в проповедите. Говореше просто, леко, разбираемо и по човешки. Може би затова и Бог си го прибра така бързо.

Дядо Константин вече е при Бога. И навярно Бог го е приел при себе си, защото той си отиде причастен с Него. 

Бог да го прости!

Автор: Ангел Карадаков

За Ангел Карадаков

Виж още

1

Днес е ден на траур в Община Видин

На основание чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА и във връзка с отдаването на последна ...