Ето, днес предсиява светлината на господския празник, ето, днес предхожда проповедта за тържеството на Владиката, ето, днес предваря славата на Христовото възкресение! Елате да се възрадваме Господу, да възкликнем към Бога, нашия Спасител (по Пс. 94:1). Да се явим пред лицето му с изповядване [на вярата] и с псалми да се обърнем към него, защото благоволи да спаси човешкия род, защото идва да победи смъртта, защото идва да опразни адовите домове, защото реши днес да възседне яремник, за да низвергне скотското [в човека]. Когато Той срази дяволската тирания, незлобивите деца го посрещнаха с вейки в ръка и с думите: „Осанна във висините“ (по Мт. 21:9; Мк.11:9-10; Лк. 19:38; Ин. 12:13). Нека и ние, братя, да извикаме: „Въздаваме ти хвала, спаси ни! Днес видяхме Божието величие, днес се наслаждаваме на небесния глас!“ Затова днес и ние като приемем лика на победата над греха, да чуем, [пояснени] от този отец, думите на евангелиста.
„Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите“ (по Ин. 12:1) и прочее. Евангелистът, като искаше да разкрие знамението на чистото Лазареве възкресение, рече: „А Лазар беше един от седналите с него на трапезата“, а с думите „Марта прислужваше“ (Ин. 12:2) яви, че Христос бе вечерял в нейния дом.
Мария не прислужва на всички, а само на Христос оказва почит, защото пристъпва към него не като към човек, а като към Бог. Затова възля миро и го избърса с косите си (Ин. 12:3), понеже не се съмняваше, както мнозина други, че е обикновен човек, но знаеше, че е Владика и Господ.
Иуда пък, негодуващ срещу такава проява на благоговение, казва за станалото: „Защо не беше продадено това миро за триста динария и [парите] да се раздадат на сиромаси“ (Ин. 12:5). Но както рече друг евангелист, всички ученици казаха това (по Мк. 14:4-5). Да, всички! Обаче думите си Иуда изрече по различна, особена причина. Христос искаше да го засрами, затова не го изобличи веднага, нито му спомена това, що евангелистът написа – [а именно], че Иуда укоряваше жената заради своята кражба (Ин. 12:6).
Защо, въпреки че [Иуда] е крадец, [Иисус] му повери раклата, ковчежето за бедните и въпреки че е сребролюбец, му заповяда да се грижи за парите? За да пресече всякакво възражение, да не би някой да рече, че го предаде заради богатството. Но не, предаде го поради голямата си злоба, която Христос искаше да укроти и затова се отнасяше с голямо смирение към него.
Иисус споменава и погребението си с думите: „направила е това за деня на погребението ми“ (Ин. 12:7). Стори това, понеже искаше да засрами предателя, та да го подбуди да се поправи. Последвалите му слова бяха достатъчни да внушат съжаление у Иуда, защото рече: „Сиромасите всякога имате при себе си, а мене не всякога“ (Ин. 12:8). Сякаш рече: „В тежест съм ви, но почакай малко и ще си отида“. Това имаше предвид, когато издума: „Мене не всякога имате.“
Като искаше да покаже, че се увеличава множеството на добрите иудеи, рече: „Много народ от евреите разбра, че възкреси Лазара от мъртвите“ (Ин. 12:9) и така, видели чудо, мнозина повярваха. А нравът фарисейски бе толкова кръвожаден, че решиха да убият не само Иисуса, но и Лазар. Дори когато получаваха добрини, поради завистта си фарисеите бяха такива. С настъпването на празника, когато всички се стичаха във Витания, те извънредно много се разгневиха [срещу Иисус], а той угаси яростта им чрез оттеглянето си в пустинята. А после пак се върна с дръзновение (по Ин. 12:10).
Тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Иерусалим, взеха палмови клончета и излязоха да го посрещнат. Така правеха, ча да покажат по-голямата си почит към него, отколкото към някой пророк. И затова говореха: „Осанна! Благословен идещият в име Господне, Царят Израилев“, а този възглас бе знамение за вярващите, че не е противник на Бога, а дойде, изпратен от Отца (по Ин. 12:12-13).
Как така другите евангелисти рекоха, че изпрати [двама ученици], като им каза: „Отвържете ослицата и жребчето“ (Мт. 21:1-2; Мк. 11:1-2; Лк. 19:29-30). Напротив, нищо такова не рече. Когато намери ослето, възседна го (Ин. 12:14), а преди това двамата [ученици] го развързаха.
Така изпълняваше пророчества – едно започваше, друго завършваше; на едно бе началото, на друго – краят. „Радвай се! Ето, твоят Цар иде“ (Ин. 12:15) бе край на пророчество, а дето седна на осле, предсказваше бъдещето, защото бе съдено да има под властта си род безчестен сред народите.
Какво значи: „Не бой се, дъще Сионова“ (Ин. 12:16)? Всички техни царе бяха неправедни и алчни, развращаваха народа и го предаваха на праговете. Сиреч – дерзай, този не е такъв, но е кротък и смирен – ето, язди магаре, не влезе начело на победна войска, а възседнал осле.
Не се срамува премъдрият евангелист да покаже по-раншната неразумност на апостолите. „Учениците му изпървом не разбраха това; но, когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за него“ (Ин. 12:16). Знаеха, че беше писано, но не се досетиха, че е за него, бяха се съблазнили и [не допускаха], че този, който е цар, ще приеме такива неща.
А дето „свидетелствуваше народът, че възкреси Лазаря от мъртвите“ (Ин. 12:17) и прочее, разкрива колко много люде внезапно се обърнаха [към вярата], понеже бяха повярвали в това знамение.
И друго трябва да се знае – евреите, които рекоха помежду си: „Видите ли, че нищо не помага? Ето, цял свят тръгна подире му“ (Ин, 12:19)също бяха от повярвалите, но не смееха да се явят. Тук нарича народа свят – знае Светото Писание да назове света и Твореца – както когато говори за живеещите неправедно, пак казва: „Светът вас не може да мрази, а мене мрази“ (Ин. 7:7).
Чухме, възлюбени, за такива чудеса, станали чрез Господа, нека станем достойни да ни възкреси от греховните гробове и да ни освободи от мрежите на беззаконието, та и ние заедно с мъдрите младенци да го посрещнем, като държим клонките на добродетелта и като възкликнем към него: Осанна, спаси ни, нас – принасящите ти хвала! Затова, братя, завършили това дело, да пристъпим към него и да го прославим. [И както е в евангелската притча,] (по Мт. 20:1-14) нека работилият от първия час да бъде весел и да приеме своята плата, трудилият се от третия час да не се срами да вземе своето, повиканият в шестия час – и той без смущение да получи обещаното, дошлият в деветия час да пристъпи за своята медна пара, а нека и последният, от дванадесетия час, като възхвали даващия, да вземе своя оброк. Защото [Бог] е човеколюбец, а не завистник. Смилява се както над трудилия се отначало, така и не ще отхвърли дошлия най-накрая. Каква е наградата, каква е отплатата, какво се въздава? Не е ли причастието към светите Тайни! Затова достойно да се причестим и да му станем съобщници. Видима е трапезата, но духовната жертва се разбира с разума, ако и да виждаме хляб, то той е тялото на Сина и Агнеца Божи, поел греховете на целия свят. И когато виждаш простряна ръката на епископа или на попа, не мисли, че той освещава лежащото пред него. Не той, а самият Христос, който раздаде хляб на учениците и своите апостоли и им рече: „Вземете, яжте и пийте, това е моето тяло разломено и моята кръв, проливана за вас за опрощаване на греховете“ (по Мт. 26:26-18; Мк. 14:24-28; Лк. 22:19-20; 1К. 11:24-25). Братя, не бива да пристъпваме към жертвата като псета, дето се хапят помежду си, не бива да се уязвяваме един друг с клевети и завист, обзети от гняв и възгордяване, не бива, когато знаем какви са греховете ни, да пристъпваме към тази трапеза. Да не изядем и изпием греха си – апостол Павел казва: „Който яде и пие недостойно, яде и пие своя грях“ (по 1 К. 11:29). Не е място за вражди тази трапеза, а е мирна. Виж, лежи не агне-добиче, но Синът Божи. Погледни, заклано е не агънце, а този, който взе на рамото си своето [загубено] агънце и го отнесе на Отца си. Не пристъпвай към него обхванат от гняв, той самият казва: „Ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там и иди първом се помири с брата си, и тогава принеси дара си“ (Мт. 5:23).
Кой видя или пък чу за такава милост към хората, кой е слушал подобно учение? Виждаш ли как той не иска да живеем в незнание, виждаш ли го как седи, протегнал ръце – защото той е, който прие и прегърна разкаялия се блуден син (по Лк. 15:11-32), той е, който обеща рая на разбойника, дето го умоляваше да си спомни за него (по Лк. 23:40-44), той е, който рече: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Мт. 9:13; Мк. 2:17; Лк. 5:32). Към него да пристъпим, без да се съмняваме, за да ни помилва, защото е нашият Бог, изстрадал разпятието заради целия свят, възкръснал от мъртвите, дал живот и вечност на всичко. Нему подобава слава, власт, чест и поклонение с Отца и със Светия Дух, сега и винаги, и в безконечните векове. Амин!
Беседата е върху евангелското четиво на литургията (Иоан 12:1-18). Цветница е един от най-големите празници в цикъла на подвижния календар и е посветен на тържественото влизане на Иисус Христос в Иерусалим. За първи път е установен в Иерусалим през IV в. Независимо, че предхожда Великден, той е празнично-тьржествен, защото предвестява Възкресната неделя. На този ден в памет на тържественото влизане на Спасителя в Иерусалим са правени процесии с палмови клони. При пренасянето на празника в Цариград през V в. палмовите клони са заменени с върбови и оттам другото название на неделята – Връбница.
Бeседа 51 от Учително Евангелие на Константин Преславски
Превод от Ренета Александрова по изданието на архиепископ Антоний. Номерацията е по реда на беседите в Синодалния препис.