Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В сайта „Задругата“ бе публикувано писмо на проф. Румен Ваташки от катедра „Теология“ при Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ и е по повод закриването на въпросната катедра.
Колегите от сайта отбелязват, че според проф. Ваташки истинската причина за закриването ѝ не са изтъкнатите чисто административни причини, като например, че постоянната комисия по хуманитарни науки и изкуства към Националната агенция по оценяване и акредитация е поставила оценка 4,63 от максимална 10 при програмната акредитация на професионално направление 2.4 „Религия и теология” за Образователно-квалификационна степен „Бакалавър” по специалността „Теология”. Както и че ръководството на катедра „Теология” в лицето на доц. Стефанов не е положило никакви усилия да изпълни пълноценно препоръките на НАОА и да укрепи катедрата и обучението по направление „Религия и теология” с хабилитиран състав на първи основен трудов договор.
Според проф. Ваташки закриването се дължи на безрезултатен опит за натиск от страна на митрополит Йоан в полза на близък до него кандидат, с цел заемане на академична позиция от последния. Според колегите ни още, ако това твърдение е вярно, то „свидетелства за цяла една политика в ущърб на висшето академично богословско образование от страна на висшия клир на БПЦ, който през миналия месец, в лицето на Светия Синод, отказа да подкрепи включването на теологията в списъка на защитените специалности“.
Потърсихме Варненския и Великопреславски митрополит Йоан да коментира изказването на проф. Румен Ваташки и изобщо създалата се ситуация около закриването на катедра „Теология“.
– Ваше Високопреосвещенство, оказали ли сте влияние по някакъв начин върху катедра „Теология”? И каква е създалата се ситуация около кандидатурата, която сте предложил?
– В Църквата всички са ученици, и то до края на живота си. Всъщност светата Литургия най-добре ни показва и доказва, че в Църквата съществува само един Учител – Господ Иисус Христос. Всички останали, независимо дали се учат, или учат другите, са ученици, и то през целия си живот и до последния си жизнен дъх. Затова никой не е достатъчно „учен”, за да може да бъде само учител. Успехът на неговото учителство зависи на първо място от това, доколко има развит дух и жар за учене, и в този смисъл, ние пристъпваме към тема, която е важна за богословското образование и за един факултет или една теологична специалност на Шуменския университет. И тук бихме казали, че доста години от нейното създаване, вече 25 години, се потрудиха много бележити учени-богослови, но в последните години се стигна до тази малцинственост на учените-богослови, които в края на краищата стигнаха до там да търсят виновния за закриването на тази теологическа специалност. В края на краищата тя няма да бъде закрита, а ще премине към историческия факултет към университета. Причините за това са различни, но във всеки случай, тези причини никога не са се коренили във Варненския и Великопреславски митрополит, който през всички години, независимо кой е бил митрополитът, се е стараел да има добри отношения с университета, както и с тази специалност. Друг е въпросът, че тези, които виждат нещата по друг начин, лишават един митрополит от възможността да изрази мнението си… Или ако го изрази, се счита, че това е намеса във вътрешните дела на Шуменския университет.
Шуменският университет се управлява от неговия ректор и от ректорското ръководство, само тези хора могат да определят едно или друго действие. А Варненският митрополит, който е и Великопреславски, когато бъде запитан за едно или друго, има право да изрази не само мнението си, но и да го отстоява. В тази връзка и в този аспект това, което сме сторили, ние сме го направили по съвест.
Учудващо е, че проф. Ваташки е споделил тези думи, но всъщност – нищо ново под слънцето. Той е верен на себе си и ярко свидетелства за самия себе си, както винаги. Професор Ваташки е човек, който трудно вижда себе си, той вижда само грешките на другите. Той не иска да познае себе си, защото това е по-трудното. Та, когато аз съм предложил една кандидатура, съм го сторил, първо – защото съм имал основания, и второ – защото като митрополит на Варненската и Великопреславска епархия имам пълното право да дам своето мнение по отношение на някои от кандидатите и да предложа такъв, особено когато е поискано моето мнение.
Така че аз не виждам да съм оказал натиск, нито да съм се намесил в делата на Шуменския университет, защото, убеден съм, че една или друга кандидатура, от когото и да е предложена тя, се утвърждава, приема или не се приема единствено и само от ректорското ръководство на Шуменския университет, в лицето на господин ректора. Решението за едно и друго е изцяло в ръководството на университета. Аз съм си позволил да предложа едно лице – отец Теодор Стойчев, който е специалист по Нов Завет и преподавател с докторска дисертация в тази област. Считам, че е добре и дори прекрасно, ако студентите имат преподавател, който е специалист в областта, и е духовно лице. За огромно съжаление, ние виждаме, че поради малкото преподаватели в теологичната специалност на Шуменския университет, мнозина от тях преподават по много дисциплини, а човек не може да бъде специалист по всичко. Така че в този фундамент, който е основа на православното богословие, а именно Свещеното Писание на Новия Завет, ние предложихме един достоен човек и в това не виждам нищо лошо. А този, който вижда натиск или някакво вмешателство, си е негов проблем. Това не е мой проблем.
– Според група богослови се води политика от страна на Светия Синод в дискредитиране на богословската специалност и висшето богословско образование. Светият Синод води ли политика в ущърб на богословието?
– Вижте, Светият Синод няма как да е против богословските школи у нас, нито пък да не подкрепи своите си богослови. Безспорно е, че в средите на богословите има хора, някои от които, разбира се, имат задълбочен поглед върху Св. Синод, но други – не, и си позволяват години наред да говорят против Светия Синод и ръководството на Светата Църква. Безспорно, че подобни действия, подобно проявление на някои преподаватели, едва ли предизвиква радост сред синодалните архиереи. По-скоро това е едно действие, което беше от по-напред в разсъжденията в Св. Синод, че определени хора имат своето непоправимо, да кажем недостойно поведение, погледнато спрямо Църквата и спрямо Св. Синод. Някои от богословите си помислиха, че са напълно свободни, а и имат високата изключителна гордост да си мислят, че могат да кажат всичко, когато си искат и каквото си искат. И те го правят. Но няма тогава защо да изискват от Св. Синод подкрепа… Тогава, когато виждат и знаят много добре какво са казали някои от тях, какво са направили и какво правят.
Няма как да не кажем и за някои лекции пред студентите от страна на преподаватели. Това, че тези лекции всъщност представляват един изцяло превърнат в осъждане диалог, при който се осъжда един или друг архиерей от Св. Синод. Но кога ще видят себе си, аз не знам… Ако не беше Светата Църква и ако не беше Светият Синод, какво щяха да са самите те? Нали и те са чеда на Църквата? Ние не сме против православното богословие, никога против богословието – това е абсурд и да се говори. Но гордостта е в основата на всички тези отношения, които довеждат до не общуване. Гордост има в осъждането и критикуването на ръководството на Светата Църква. Това е една егоистична постъпка, едно чувство, което израства у някои богослови и те намират упованието си в критика на Светата ни Църква.
В края на краищата те можеха да насочат своите сили да понапишат нещо сериозно, да оформят своите лекционни курсове, които да текат нормално, да имат една много по-задълбочена богословска мисъл и до голяма степен да допринесат със своето писателско богословско творчество. На някои хора обаче това не им се удава особено и те намират лесния начин – да критикуват. Да критикуват, да сипят само и само критики и безкрайни, безсмислени разговори и безкрайно войнстващо, посредствено мнение. Това не може да се каже за всички, но…
Трябва да кажем и това, че българските богослови, ако си спомнят периода на 1989-1990 г. и малко след това, могат да се сетят за прекрасния ентусиазъм и голямата възродителна вълна на Светото Православие, когато ректор на Богословския факултет, тогава академия, беше Негово Светейшество патриарх Неофит, в битността си като Левкийски епископ. Тогава имаше толкова много присъстващи на богослужението в Богословския параклис, че опашката беше отвън на факултета. Двадесет-тридесет години по-късно ние имаме една друга действителност. Една действителност, когато се върна Богословският факултет към Софийския университет, разбира се, с цялото структуриране и възможност да се оформят програми, след като се съобразят с деканското ръководство. Това е добре, това е една практика, която през 1923 г. е била. Но това доведе до една секуларизация, до едно отсъствие от богослужение, до една разпуснатост на някои преподаватели, включително и това да подкрепят разкола в Църквата тогава. Така че винаги е имало хора, които в една или друга степен не са били най-изрядните и не са били най-добрият пример за студентите. Но от друга страна обаче – тези, които са били наши преподаватели, ние ги уважаваме.
Но тези, сегашните млади богослови, които стават авторитетни, те са точно учащи се в този период на деветдесетте и след деветдесетте години, следователно, тази приемственост, която я имаше, трябва да бъде запомнена добре и съответно деканите на богословските факултети да бъдат със своята отговорност, да бъдат със своята мисия в Църквата и пред богословските среди.
Не е нужно да създаваме пропаст между клира и богословските научни кръгове, в някои от богословските факултети. Напротив, ние искаме тази пропаст, това разделение да унищожим. Да седнем на една маса и да говорим безспорно и ясно какво можем да си помогнем в образованието и във възпитанието на младите ни хора, защото се стигна дотам, повярвайте ми, че някои православни богослови, които иначе се възползват от всичко в Църквата, стигнаха до мисълта да кажат, че православните богословски факултети не са православни.
Подобни мисли и подобни действия, подобно публикуване на критики, досиета и всякакви други тематики, което до голяма степен е смешно, но е жалко да се говори само за това. На някои хора им дава крила, дава им сили, те нищо друго сериозно не направиха освен да се занимават с това кой какво е направил и кой къде се е изказал, и кой кого е оклеветил. В това ако се намира упование и надежда за бъдещото ни богословие, то по-хубаво, да ви кажа честно, да няма подобно нещо. Това е безобразие, това е обърната ценностна система, това е обратна скаченост на всички неща и ние такова нещо няма как да приемем. Това е изопачаване на смисъла и действията на един православен богослов, който се превръща в един непрестанен хулител, търсещ единствено и само вината на своите ближни в Църквата. А той къде определя мястото си в тази Църква? Той има ли свое място в Църквата? Намира ли го?
Ето го парадокса – отдалечаването от Христос, създаването на един егоизъм, но ние не бива да ставаме представители на егоизма на съвременното българско общество. Тази съвременна култура на егоизма е обсебила много хора и в края на краищата това е едно печално и тъжно състояние.
В дните на Великия пост, които са най-благоприятни за покаяние и изповед на нашата греховност, призовавам всички да бъдем по-смирени. Това е призив към нас, скришното да разкрием от душите си, призив, който отправя към нас св. Андрей Критски. В тези дни погледът ни да бъде обърнат към нашата вътрешна духовност, да имаме строгост към себе си, а снизходителност към нашите близки. И друго, ще ми се да попитам проф. Ваташки – с какви очи, с каква съвест и с какво сърце извървява пътя към светата Чаша във времето на Великия пост? И друго, с какъв ум предложи доц. д-р Анна Маринова, която в момента принадлежи към Методистката църква в България, да заеме катедрата по Стар Завет, за да преподава на православните ни студенти? На тези въпроси ние имаме отговор… Това е със загриженост.
