Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Светата и Велика Четиридесетница – това е светло и благоприятно време, за да се упражняваме в добродетелите, които Църквата ни предлага в този период и ни открива своите двери, та да пристъпим в нея с радост и добро разположение на духа, и да приемем върху себе си особения подвиг през този период и да принесем нашето лично време в дар пред Бога.
“Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!”, – тези умилителни слова чуваме по време на вечерното богослужение. Ето, сега е благоприятно време да послужим на Бога, време за покаяние и време за спасение. Светата Четиридесетница се отличава с благодата на покаянието, което привлича в човешкото сърце благодатта на Светия Дух. Поради това още от първия ден на поста, нашата Майка – Църквата полага като основа на този период прошката и опрощаването на всичко, което сме извършили против другия. „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец;“ – казва Христос в Евангелието.
Когато човек се бори със страстите и немощите си, той се нуждае от присъствието на Божията благодат, защото това не е борба, която извършваме със собствени сили срещу самите нас, страстите, дявола или света (в негативен смисъл). Също така постът не е диета, която се спазва заради телесното ни здраве, по строго изготвена програма, надявайки се на собствените ни сили. Великият пост има съвсем друг смисъл и предназначение. Смисълът му е в човешкото сърце да се придобие Божията благодат, да се избягва греха, така че да се умъртвят страстите, умъртвяващи душите ни. Сърцето, очистено от страстите, Господ просвещава със Своята Божествена светлина и то става способно да види правилния път към Царството Небесно. Необходим са ни и телесния подвиг, и постните трудове, но за тях е нужна и помощ от Бога. Затова и просим прошка един от друг, смиряваме се един пред друг – за да може Светият Дух да освети душите ни и да просвети очите ни, та да можем да видим собствените си грехове и да се обърнем към Бога, та да изпросим прошка за нашите собствени грехове. А когато целият ни подвиг не се извършва, за да получим прощение на греховете и дара на покаянието, то тогава той, за съжаление, остава безплоден.
Отците на Църквата ни учат, че подвигът на покаянието очиства човешкото сърце. „Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг.“ (Пс. 50 – 9) – ето така казва божественият Давид в своя Псалтир. Самият път на покаянието е съпроводен със съкрушаване на сърцето, с душевна болка, сълзи и съжаление за изършените грехове. Само такова покаяние принася сладки плодове, защото само такова, истинско, покаяние „умива“ от нас петното на греха. Сърце, което преди е очистено от покянието, отново бива посетено от Божията благодат, която ни обновява, облекчава съвестта ни и възвръща у нас онова първо състояние на творението, както ни е създал Бог по Свой образ и подобие. Ето в това се заключава подвигът на Светата Четиридесетница.
Телесният подвиг, бденията, присъствитето на многото дълги богослужения, земните поклони – всичко това е част от подвига на Великия пост и тяхната цел е да приведат уязвенното от греха човешко сърце в умиление. Закоравяло, останало безчувствено към всичко духовно от множеството грехове, за човешкото сърце е непосилно да принесе покаен плач за своите грехове, задето се е отделило от Бога, затова и Църквата със своето аскетическо, покайно настроение и учение отначало го разкрива, после му връща чувствителността, а накрая „съкрушава“ неговата закоравялост. От това съкрушение, от тези методически „удари“ по човешкото сърце, то постепенно се умилява, а умилението, на свой ред, очиства нашата душа, обновява и я просвещава.
В самото му начало, можем да сравним подвигът на покаянието със запален огън, който изгаря у човека всичко старо, но оставя в душата някаква измъченост, но после, когато християнинът усърдно се упражнява в покаянието, този огън не се разгаря пак, но се превръща в светлина, която просвещава, услажда и известява християнина, че Иисус Христос Му е простил и , че Той е най-благата Светлина, пред Която всички светски блага избледняват.
Така че, нека пристъпим към този подвиг с голяма ревност, а не малодушно и страхливо. Страхливият човек няма да успее по този път, тъй като той не е причастен на Царството Небесно, понеже се осланя на своите собствени сили. Той забравя за Божието Всемогъщество, забравя за това, което говори и апостол Павел: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява.“ (Филип. 4:13) и още: „ защото силата Ми се в немощ напълно проявява“ (2 Кор. 12:9). Всичко мога, но разбира се не сам по себе си и не със собствените си сили, но със силата Христова, която ме укрепява. С такива мисли и с такова радостно настроение трябва да пристъпим към този благословен подвиг; Св. Йоан Златоуст пише за това следното: Ние, подобно на лъва, който се кани да скочи, даже не трябва да си и помисляме, че няма да издържим подвига на Великия пост.
“С нами Бог“, се пее на Великото повечерие, а ако Той е с нас, няма да ни остави, но ще ни даде сили. Дай на Бога своето добро разположение на духа и ще получиш от Него сили да извършиш делото на спасението на своята душа, а не само да преминеш през времето на Великия пост.
Ако пък по телесна немощ не можем да постим, така както го предписва Уставът на Църквата, то сме длъжни да вземем благословение от духовника да изкараме по-лек пост, без да се смущаваме, тъй като в Църквата съществува понятието икономия (т.е. снизхождение).
Кой, освен нас самите, ни пречи да се смирим и да се покаем? За да се смири човек, не е нужно той да бъде млад и физически здрав. Нему е нужно да има скромно мнение за себе си, с всички сили да страни от греха и постоянно да съкрушава своето сърце. Всички ние, и младите и старите, и здравите и болните можем да привлечем в сърцата си благодатта, която идва чрез смирението. Това, което Господ иска от нас е просто нашето сърце: всичките му желания и цялата му любов трябва да бъдат насочени към Бога – „Сине, дай Ми сърцето си“. Това ще ни се удаде, само като се освободим от самите себе си и от страстите, които са ни оковали. И по тази лествица, постът е първото, но най-важно стъпало, което ни води към мъжествеността на духа, с която ще отрежем всички вериги на страстите. И тогава с още по-голямо дръзновение в духовната бран ще можем да се избавим от злобата, лукавството и всичко това, което очерня образа Божий – т.е. човека. Но, пак и пак ще повторя, че на всички нас първо ни е необходимо да се смирим. А за това, как да се смирим има достатъчно изписано в аскетическата литература.
Лесно е за смирения човек да се покае за греховете си, да върне здравото състояние на душата и тялото си. А гордият не може да се покае. Той не може да прецени трезво нещата, да разбере, че се нуждае от Божията помощ и подкрепа. Гордият никога не изпитва чувство на вина. Той винаги е прав, никога няма да каже „Прости“, винаги ще намери начин да се оправдае. А най-страшното е, че в неговия живот отсъства Христос. Христос е в сърцата на ония, които смирено се признават за грешници и се каят, но за Него няма място в сърце, изпълнено с гордост. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (Иак. 4:6), – така е казано в Свещеното Писание.
Нека решим така, че през този благословен период от време, заедно с телесния подвиг на поста, да обърнем и повече внимание на покаянието ни. Да помислим над това, каква жертва принесе заради нас Христос, над това колко Той ни обича и колко далеч сме ние от Него. Да видим разстоянието, което ни дели от Бога, да се съкрушим, да Го молим да ни прости греховете, да се прижи Той до нас и да влезе в нашето сърце.
И да бъдем уверени, че Господ, виждайки такова смирение от нас, ще влезе в сърцата ни, ще ни утеши и подкрепи, и ще ни засвидетелства и за Своята любов, и за нашето спасение.
В Църквата не живеем с някакви лъжливи утопии, нито пък по някаква нравствена набожност, а живеем с личния ни опит от общението ни с Бога. Бог винаги „обръща Своето Лице“ към нас, Той е винаги с нас, тук, и човек е призван да намери своя личен опит в общението с Бога, който да стане за човека най-значимия, най-важния опит в неговия живот. Пример за това са светиите, в чиито животи е явно присъствието на Бога.
Ако живеем така, с времето ще станем истински християни. А изпълнението на евангелските заповеди, ако ги следваме постоянно, с времето си ще принесе достоен плод, ще преобрази нашата същност, правейки я храм на Светия дух и благословен съсъд Божий.
Автор: Митрополит Атанасий Лимасолски
Превод: Божин Дончев
Източник: pravoslavie.ru
