Начало / Uncategorized / Много ни е страх от пълничкото сирийско семейство

Много ни е страх от пълничкото сирийско семейство

В последните години у нас ни е страх от всичко. Страх ни е да пътуваме по пътищата ни, да не би някой идиот да ни утрепе. Страх ни е от храната ни, да не би да е отровена с ГМО. Страх ни е от кварталите ни, да не би да ни набият, убият, изядат кучета. Страх ни е от полицията, страх ни е от държавата, страх ни е от всички около нас, дори от приятелите ни. Станахме страхливци. Невротици, които подобно на хиперактивните деца, подскачаме постоянно. Но не защото сме преяли със сладки изделия, а защото сме преситени от дезинформация.

Скоро беше Трети март. Самата дата съдържа в себе си поезия, от която човек потреперва. Това е ода за смелостта, жертвоготовността, доверието, братството, родолюбието, дълга към семейството и вярата. Все качества, позабравени и презрени. Около този исторически ден се случи нещо друго, нещо страшно. В придунавския град Белене пристигна, при тамошния католически свещеник, едно сирийско семейство, четиричленно – баща, майка, син и дъщеря. Законно пребиваващи в България, с всички необходими документи и дори дошли у нас със самолет. И най-вероятно така и ще си тръгнат от тук след това, което се случи.

Местните „патриоти“, т.е. от разни патриотични организации, се накокържиха срещу четиримата бежанци и приютилия ги католически свещеник. Правиха митинги, подписки, та дори заплашвали свещеника, и семейството си тръгнало от Белене. Нека уточня, че не съм привърженик на режисираното арабско нашествие в Европа. На самотните млади, здрави мъже, нахлуващи нелегално в страната ни, онези, които изпотрошиха лагера в Харманли  и  заради които, както е обществена тайна, жените в София избягват да се разхождат вечер в района на джамията и Лъвов мост. И може би заради тези, местните ги е страх, че  след скромното семейство, ще дойдат още сирийци. Но може ли да ни е страх?

Ние сме християни, чада Божии. Всички хора на този свят са от Бога сътворени, независимо дали Го познават или не, дали са отстъпили от Него  и са Го заменили с човешки басни или пък са православни. Всеки един човек е образ Божий, а за подобието Му зависи от нас. Дали ще бъдем подобни на Създателя, зависи от това да се поучим от Него, защото Той Е кротък и смирен и ще намерим само в Него покой за душите си (срв. Мат. 11:29). А и Христос се разпна за всички ни, без оглед на пол, цвят на кожата и език.

Страхът е липса на вяра, но не общочовешка вяра, вяра в доброто или вяра в нещо си там, а ясна вяра в Бога, в Неговото Слово и Истина. И той, страхът, се поражда от малодушието, а това е именно безверието, неверието у Бога. 

Христос използва четири пъти думата „маловерец“ в Евангелието според Матей. Два от тях, са когато апостолите се усъмнили в Него, проявили малодушие и тогава Христос ги нарича маловерци. (вж. Мат. 8:23-26* и Мат. 14:28-31**) От нашите фобии, но  и филии, които са пък в другата крайност на фобиите, ще ни спаси само вярата ни в Бога, защото тя ни учи да не сме крайни, а да търсим умереност във всичко, както ни съветват и Светите Отци на Църквата. 

На площада в Белене имаше един човек с руското знаме, крещящ че Путин ще ни спаси. Но ние знаем, като християни, че само Христос ни спасява, когато имаме жива, действена вяра, т.е. вяра, подплътена с дела и дела, покрити с вяра. Путин, Тръмп, Меркел и т.н. не са в състояние да ни спасят, не могат. Това, което могат, е да разединяват. 

Когато казах „жива, действена вяра“, се сетих за онзи момент от Евангелието, където Христос казва: „Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен.“ (25:34-46) Тук Господ не дава някакви нравствени наставления, не ни завещава моралните устои на това как да бъдем по-добри. Всъщност, целият този момент от Евангелието според Матей е към края, в 25 глава, и тук Господ говори за това, че Царят,  Христос ще дойде като Праведен Съдия в края на дните, в свършека на света и как Той ще съди, и с каква мярка. Тук Христос ни дава дела, които да вършим, надявайки се на Неговата милост, но осъзнавайки своето недостойнство за нея. Тук Той говори за онзи Страшен Съд, след който идва вечността, а в нея всекиму според делата и вярата.

Едни ще бъдат отдясно на Царя, т.е. с Бога във вечността, а другите отляво – т.е. вечно проклети в нищетата на ада. И това са реалностите на Евангелието. Ще получат награда не похулилите, а послужилите. 

На „патриотите“ от Белене ще кажа ашколсун. Сега, в политическия контекст в страната ни, е модерно патриоти да си казват ашколсун с едни етнически партии. Ашколсун, господа и дами, че още едно семейство напусна България, макар и небългарско. Защото все така става, че изгонихме сумата и нашенци с простотията ни, породена от страх, безверие и малодушие. Породена от липсите на Бога в сърцата ни и  нравствения Му закон в умовете ни. А започнах с Трети март, който вече не заслужаваме. Не защото не съм българин, а защото днешният патриотизъм няма нищо общо с родолюбието на дедите ни, участвали в Априлското въстание, в Шипченската епопея и т.н. И защото всякакви –изми са чужди на Църквата и християните, но нито едно любие, свързано с другите и със света около не е чуждо. Най-паче – човеколюбието.  Бог да пази България и нас, че много ни е страх от възпълничките баща, майка, син и дъщеря, а не от Този, от Когото трябва да ни е.

Автор: Божин Дончев 

* „И когато влезе в кораба, последваха Го учениците Му. И ето, голяма буря настана в морето, тъй че корабът се покриваше от вълните, а Той спеше. Тогава учениците Му се приближиха до Него, събудиха Го и рекоха: Господи, спаси ни; загиваме! А Той им каза: защо сте толкова страхливи, маловерци? Тогава, като стана, запрети на ветровете и на морето, и настана голяма тишина.“

** „Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди. И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса; но, като видя силния вятър, уплаши се и, като взе да потъва, извика: Господи, избави ме! Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: маловерецо, защо се усъмни?“

За Божин Дончев

Виж още

Молитва, пост и милостиня

Самият Иисус е постел и е научил и учениците Си да постят. „Също, кога постите, ...