Начало / история / Българската църква по време на Освободителната война

Българската църква по време на Освободителната война

14813724_1310079592349324_118598324_nНа 24 април (12 по стар стил) 1877г., избухва десетата поред Руско-турска война, която довежда до Освобождението на българския народ от почти пет вековното турско иго.

Във войната, освен православните руски и български войни, участие взимат и сръбски, румънски и фински войници. Тази освободителна за нашия народ война, завършва със Сан-Стефанския мирен договор от 3 март (19 февруари по стар стил), който поставя началото на свободна България. Но малцина са наясно с огромното значение, което тази война има за младата Българска Екзархия, както и за значението на Екзархийското дело относно границите на Сан-Стефанския мир.

В десетилетието на Руско-турската освободителна война, още в 1870 година, със султански ферман е узаконено началото на създаването на Българската екзархия, която през 1872 година, след изработения Екзархийски устав е призната за независимо църковно тяло и представител на българите в Османската империя. На 12 февруари 1872 г., пък е избран за първи български екзарх митрополит Иларион Ловчански, чиито избор не е одобрен от Високата Порта и на негово място, на 16 февруари е избран митрополит Антим Видински, който и пръв встъпва в длъжността на български екзарх.

Именно той, след зверствата извършени от турците по време на Априлското въстание,  пише писмо писмо до Руския император Александър Втори, в чиито текст четем: „Ако Русия не се застъпи за жестоката съдба на българския народ, нека тогава българите да бъдат заличени от числото на славяните и православните.“ Отговорът на императора бил еднозначен: „Да се освободи България!“ Но именно проруската ориентация на първия български екзарх довела до подозрението на турските власти в навечерието на Освободителната война. Османското правителство нямало доверие на българския екзарх, който неведнъж се е опълчвал на турското правителство в мрачните часове на Априлското въстание и неговото кърваво потушаване. Веднъж, когато Екзарха трябвало да изпрати под натиска на турския външен министър Сафвет паша, благодарствено писмо до султана за свиканата през 1876 година, след априлските събития, Цариградска мирна конференция, той останал непоколебим в любовта си към своето паство и неподдавайки се на натиска, отговорил: „Не можем дa блaгодaрим нa прaвителство, което коли, беси и угнетявa нaродa!“ Турските власти, осъзнавайки нежеланието на екзарх Антим да им сътрудничи, и то в навечерието на война с православна Русия, подели яростна кампания за отстраняването му от екзархийския трон. Настроили част от екзархийските дейци и митрополити срещу него, които му поискали оставката. След ожесточени спорове в самата Екзархия, точно в деня на обявяването на войната, 12 април, екзарх Антим Първи подал своята оставка. На негово място бил избран 37-годишният възпитаник на Сорбоната в Париж митрополит Йосиф Ловчански. С голямата си дипломатичност и харизма, той трябвало да лавира между турското правителство, руските дипломати и българския народ. На 15 май новоизбраният екзарх пристигнал от Ловеч в Истанбул, но поради турските военни неуспехи не бил посрещнат с почести. Докато руската армия побеждавала в Северна България и освобождавала ежедневно нови и нови български градове и села, където духовенството приветствало руските войски и отслужвало молебени, то отстъпващата турска армия опожарявала и разорявала всичко пред очите си. Новините за зверствата на отстъпващата турска войска достигнали и до Екзарха, който на 7 август 1877 година записал в своя дневник: „ Разболях се от 3-4 дена от тия лоши известия за изколването на българите на толкова места.“ Турското правителство останало враждебно настроено към българското духовенство и в частност екзарха, когото упреквали, че не върши достатъчно за да подкрепя турската власт и да се противопоставя на московците. На екзарх Йосиф дори се наложило да напише окръжно послание да епархиите на Екзархията, в което ги приканва да живеят в „единомислие и любов“ с мюсюлманите и да се подчиняват на местната власт. Въпреки това и ежедневните му визити до Високата порта, турците продължили да питаят подозрение и неприязън към Българския Екзарх. На 17 юли 1877 година бил изпратен на заточение в Анкара предният български екзарх – Антим, заедно с някои свои сътрудници. Първоначалната му присъда била смърт за държавна измяна, но впоследствие била заменена с доживотно заточение.

Руската армия в това време печелела победа след победа на Балканския фронт. Силната плевенска крепост паднала на 28 ноември 1877 година, а на 28 декември последната турска съпротива преди Цариград била разгромена в битката при Шейново. На 14 януари 1878 година генерал Гурко влязъл в Одрин, а следващия месец на 19 февруари (стар стил) бил подписан мирът в Сан Стефано. На 19 март Екзархът, заедно с други български архиереи,  отишли в руското посолство в Цариград, където били представени на Великия княз Николай Николаевич, командващ Дунавската армия и брат на император Александър Втори. Екзархът му благодарил на български в едно свое пламенно слово, а Великият княз го посъветвал да пише на своите пасоми да не нападат турците в местата, където живеят.
В заключение можем да кажем, че Българската Екзархия е била поставена между чука и наковалнята преди и по време на Руско-турската освободителна война. От една страна била постоянната подозрителност на турското правителство, което не вярвало в лоялността на Българските екзарси  и църковни дейци, а от друга били симпатиите на българското духовенство към православния руски народ. Докато Екзарх Антим отстоявал своята проруска политика, Екзарх Йосиф, по времето на войната, успявал да лавира в отношенията си с турското правителство, надявайки се по този начин то да смекчи отношението си към все още неосвободените българи. И въпреки че българският народ получил така желаната свобода със Санстефанския мир, това не бил краят на национално-освободителните борби, тъй като още същата година, преди мастилото по документите от Сан Стефано да изсъхне, той ще бъде отменен от Берлинския конгрес, който ще разкъса България и българския народ, като ще прати голяма част от него отново в обятията на турското владичество. И тук Българската Църква отново ще се прояви като силен защитник на нашия народ, грижейки се за нашите деди, изпратени отново в робство, оставайки единствен стожер на българския език, култура и съзнание в Македония и Тракия.

Автор: Божин Дончев

За Ангел Карадаков

Виж още

kuhfdyv jop

Неврокопски митрополит Борис. Характеристика, Живот и Дейност

След смъртта на блаженопочившия Митрополит Макарий в 1935 година, временно управлението на Неврокопската епархия биде ...