Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Има моменти, когато ми е тежко. Чувствам се зле и съм потиснат. Говоря за това рядко. В такива случаи обичам да се разхождам и да се моля. Открих едно прекрасно място за тази цел. На брега на Дунава. На кея.
Вървя по алеята, моля сe и гледам водата. Много хора казват, че един софиянец не може никога да се раздели с Витоша. Е, аз съм софиянец, но мога уверено да кажа, че никога не бих се разделил с Дунава.
Една сутрин, беше още лято, ми позвъни телефона. Погледах го и видях, че ме търси енориашка, черкуваща се със семейството си в един от храмовете, в които служа. Натиснах зелената слушалка и отсреща чух един много разстроен глас:
-Отче, благослови! Помоли се за душата на съпругът ми. Днес почина…
-Ама, как… – отвърнах аз. – Нали беше по–добре…
-Болестта бе в напреднал стадий… накрая се предаде….
Краката ми се подкосиха. Починалият ми бе много близък. Почти на моя възраст. Със съпругата си бяха прекрасно семейство. Имаха и чудесно малко момче. Точно те бяха първите, които ме посрещнаха и ми казаха „Добре дошъл!“, когато с огромен трепет в сърцето прекрачвах прага на храма. Първият човек, който причастих беше техният син. С времето изградихме силно приятелство. Но скоро дойде и новината за болестта.
През цялото това време се опитвах да им бъда в помощ. Не можех да им предоставя кой знае какви финансови средства. По – скоро гледах да оказвам морална подкрепа. Те нямаха нищо против. Бях свидетел на цялата им мъка и агония. Виждах как имуществото им се топи. Как се разпродава всичко, за да може да се плати скъпото лечение. Нищо, че винаги са си плащали здравните осигуровки. Виждах, че този мой приятел става все по–блед. Наблюдавах как му опада косата и му става все по–трудно да стои на краката си. Почувствах цялата болка от това да не можеш да видиш собсветното си дете. Да ти се налага да общуваш с него по скайпа, защото трябва да си изолиран от всички. Помислих си какво ли е да наблюдаваш детето си месеци наред на един екран, да не можеш да го видиш и цялото време да стоиш затворен в стая, превивайки се от болка, причинена от растящия в теб тумор…
Един ден този мой познат ми се обади. Каза, че е в болницата и ме помоли да отида в отделението. За късмет и аз се намирах в болничния храм. Качих се в отделението. Намерих стаята му и влязох. Погледнах го. За първи път виждах човек с прозрачна кожа. Той се опита да се усмихне.
-Отче, гледаш ме със съжаление. Поне ти недей…
От служението си в болницата бях установил, че някои от болните ненавиждат състраданието.
-Не! Възхищавам се на борбеността и стоицизма ти.
-Мъчно ми е. Мъчно ми е за жена ми и детето. Имах толкова планове и амбиции. Аз ще умра! Много ми е тежко! Ти, отче, нямаш деца. Не можеш да си помислиш каква мъка е да знаеш, че няма да видиш детето си повече. Няма да го гледаш как расте… Още по-трудно е да гледаш жена си как не издържа на цялото напрежение, защото си станал бреме.
-Трудно й е. Но все пак тя те обича.
-Дано! Все пак е ужасно да се чувстваш като товар…
-Ти не си товар…
-Знаеш ли, често роптаех против Бога. Задавах си въпроса защо ме наказва. От дете ходя на църква. Стремял съм се да спазвам постите. Да се причастявам достойно. Да бъда християнин. И детето се опитвам да възпитам в християнски ценности. А виж ме сега…
Той ме погледна.
-После се сетих за теб!
-За мен ли?
-Да, за теб! Ти все говориш за надеждата, отче. Забелязал ли си? Мислех за Бога, за надеждата и започнах да се моля. Почти постоянно. Дълго време сърцето ми бе пълно с ропот и възражение. Сега е пълно с надежда и спокойствие. Чувствам благодат. Става ми добре. Вярвам, че Бог ще нареди нещата по най–добрия начин.
Говорихме дълго. След няколко дни разбрах, че са го изписали. По едно време казаха, че бил по–добре. После последва и телефонното обаждане с трагичната вест.
Съпругата му ме помоли аз да извърша погребението. Вървейки към храма се замислих за смъртта. Какво представляваше тя за мен. Бях я срещал толкова много пъти. От деветнадесетата си година, когато започнах работа в погребална агенция, та чак до сега. Всеки ден се сблъсквам с нея. Понякога и по няколко пъти. На колко ли погребения бях присъствал? Хиляда? Две хиляди? Отдавна вече съм загубил бройката. Все пак си мислех, че съм претръпнал. Сега усетих, че не съм. Влязох в храма. Покойникът беше положен в центъра. Погледнах най–близките. Стояха в един ъгъл. Повечето плачеха. Видях и синът му. Малко дете. На пет години. Облечено в черно. По бузата му се стичаше сълза. Никога до сега не съм плакал на погребение. Този път не можах да се сдържа. Изпях „Вечная памят“ с пресипнало гърло, докато вяло поклащах кадилницата. Слушах я как дрънчи. Последен звук преди царството на тишината. Исках да кажа няколко думи, но не успях. Едвам казах: „Бог да прости!“. Гледах как близките се прощават с покойника. Сълзи. Чувах майката на покойния как нарежда. Гледах съсипаната му съпруга. По–едно време към мен се приближи детето.
– Отче, много хубаво пяхте на тате… Той нали сега е в Рая?
Погледнах го. Видях как ме гледа с искрените си сини очи. Погалих го по главата. Влязох в олтара и се разплаках.
След погребението отидох на кея. Да погледам Дунава. „Колко труден е понякога животът“ – мислех си. Как ни сервира всичко ненадейно и изведнъж. За съжаление, много често не сме готови за това, което ни предлага. Мислех си и за съпругата на моя познат. Как ли ще се справя отсега нататък. И за детето си мислех. Искрено му съчувствах, че ще расте без баща. Знаех колко ще му е тежко. Нали и аз самият съм израснал без баща. Докато размишлявах за всичко това, към мен се приближи едно младо момче. Поздрави ме и ми каза:
-Отче, ще се женя. Много искам. Имам си и приятелка. Мисля, че като сме двама ще отстояваме трудностите в живота по – лесно. Така ли е?
-Да, така е… – в главата ми все още се разиграваше случката от погребението. – Ти как се реши на тази стъпка? Повечето млади не искат да сключват брак.
-Защото не им се поема отговорност! Бракът е отговорност, нали така?
-Да… отговорност. – отново се сетих за това семейство и за съпругата, която се грижеше за своя мъж.
-Искам да се оженя. Искрено се надявам и вярвам, че нещата ще са по–добре. Извинявай, че те спрях. Виждам, че често стоиш тук…
-Даже по – често, отколкото би ми се искало…
-Извинявай, не те разбрах…
-Нищо, ще ти обясня друг път. Щом си ме виждал тук, значи и ти като мен идваш редовно.
Сбогувахме се. След това се загледах в реката. По нея се носеше дънер. Един гълъб кацна върху него. Гълъбът е символ на надеждата. „Отче, ти все говориш за надеждата…“, спомних си думите на моя познат. „Сега сърцето ми е пълно с надежда и спокойствие…“.
Наистина, има ли нещо по–истинско от надеждата? Тя винаги съпътства нашия живот. Все си пожелаваме дълъг живот. Крепко здравe. Да ни вървят по–добре нещата. Да сме щастливи. Всеки човек търси надеждата.
И това момче, което искаше да сe венчае, се надяваше, че ще му провърви в брака. И детето на моя познат искрено вярваше, че баща му е в Рая. Дай Боже това да е така!
Отново се сетих за разговора ни в болницата. Колко ли е трудно това, да осъзнаваш, че умираш? Да чувстваш как тялото ти гасне като пламъка на изгаряща свещ. Да осмисляш всичко това и в същото време да не можеш да направиш нищо. Какво ли коства на човек, разкъсван от вътрешни противоречия, да достигне до надеждата и да е спокоен в момент, в който много малко хора биха били спокойни? Мисля си, че такова състояние може да го постигне само този, който има вяра в Бога. Който Го е познал поне веднъж в живота си, и който е отворил сърцето си за Него. Тогава и Бог милва този човек, успокоява го и му дава надежда. „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си… и ще намерите покой на душите си. Защото благо е името Ми и леко е бремето Ми“ (срв. Мат. 11 : 29:30). „Защото за Бога няма невъзможни неща…, защото Той е пътят, истината и животът“ (Йоан 14: 6).
Минаха доста месеци. Майката и синът продължават да идват в храма. Детето все ме пита кога ще започвам да пея. Постоянно искало да идва в храма. Преди време самото то ми каза, че желае да стане свещеник. Майка му ми се похвали, че са я повишили. За нея това било една „малка радост, след толкова тежки дни“, както се изрази тя самата. Явно Бог нарежда нещата най–добре.
Аз продължавам да ходя на кея. Сега там е студено и има сняг. По Дунава плуват боклуци. Замислих се.
Всъщност това е една река. Извира от планина, минава покрай различни градове и местности, и се влива в морето. Точно като нашия живот. Раждаме се и животът започва да тече. Понякога правим грехове и душата ни се пълни с непотребни неща, подобни на нещата, които сега плават в Дунава. Друг път се борим с греховете и ги изгонваме от себе си.
Така, както прави и реката, която често пъти гледам. Случва се тя да изтласква отломки и ненужни неща по бреговете си. Накрая се влива в морето. Както и животът на християнина се влива в безбрежното море на Божията благодат и в Царство Му.
Постоях още малко. След което се обърнах и се запътих към вкъщи. Направих няколко крачки и установих, че се усмихвам. За момент се поспрях. После продължих отново по пътя си казвайки си: Слава Богу!
Автор: свещеник Валери Василев – Русе, 2017
