Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Всеки има приятели, може би няма човек, който не общува. Понякога в живота ни обаче (някои казват, че това е дар Божи) идва човек, който ти става най-добър приятел. На него можеш да кажеш всичко, можеш да споделиш всичко.
С най-добрия си приятел човек се държи свойски, не треатралничи и не се преструва. И обикновено това приятелство е толкова здраво, че дори смъртта трудно би го победила. Е, за едно такова приятелство ще ви разкажа.
Преди всичко обаче нека кажем, че приятеството е грижата на Бога за нас. Господ ни показва, че ние все още не сме сами в този безмилостен свят, и затова истинското приятелство е наистина съкровище. В живота често се случва роднинските връзки между братя и сестри да са силни, докато родителите са все още живи. Когато ги няма обаче, роднините се забравят едни други и често се случва, че всъщност здравите и силни връзки са именно приятелските.
А според църковните учители и отци дружбата между хората винаги е била извор на ободряващи сили сред многото скърби, които ни сполетяват. Способните за това благородно чувство хора винаги са черпили от приятеството достатъчни сили за общото извисяване към достойната цел – спасението на душата. И казвам способните, защото има хора, които не могат да оценят дружбата и приятелството, мнителни към хората те остават затворени и за вярата. Не веднъж сме говорили за приятелството, случвало се е даже прекалено да се говори, но пък за дружбата са говорили и много от отците на Църквата, а не рядко помежду им е имала истинска такава дружба.
От живота на светиите има много примери на дружба с благодатно отражение, какъвто бил случаят със св. Василий Велики и св. Григорий Богослов, например.
Обаче не само те са били толкова близки приятели. Ще ви разкажа за Полиевкт и Неарх. Приятелите, които и смъртта не раздели.
И двата са римски войници живяли по времето на римския император Валериан (253-260 г.). Императорът ненавиждал християните и започнал неочаквано и жестоко гонение против тях. Един от двамата войници обаче бил християнин. Това бил Неарх, който без да се притеснява често разговарял с приятеля си за Христос, за спасителната жертва и за живота на християните – живот изпълнен от смирение, жертвоготовност и любов.
Християнските истини не били безразлични на разумния и благороден Полиевкт, но все пак християнският войн твърде много се безпокоял при засилването на гонението след втория едикт на Валериан през юли 258 г., да не би неговият приятел да се отрече от него, когато го предадат на мъчения и дружбата им да загине. Но не само от отричане се боял Неарх, а и от раздяла със своя другар във вечността, защото ако Неарх приемел мъченичество, то той несъмнено щял да отиде при Бога, а Полиевкт щял да умре като езичник.
Бог обаче имал друг промисъл и може би и заради молитвата и любовта на Неарх, Той дал на Полиевкт да разбере, че всъщност той дълбоко е споделял убежденията на християнина и колко много се бил поддал на неговото въздействие. За най-голяма радост на своя приятел той възкликнал:
– Неарх, от какво се опасяваш ти? Нима аз не познавам твоя Христос? Не гореше ли моето сърце, когато ти ми говореше за Него и ми четеше Евангелието? Само името християнин ми е липсвало. Аз се гнуся от идолите и всякога съм изпитвал вяра в Христа, Сина на единия и истински Бог…
– Слава на Божието милосърдие! – възкликнал възторжено Неарх. Но ти обичаш ли така силно Бога, че да оставиш заради Него жена, деца и богатство?
– От нищо не се нуждая, освен от истинския Бог! И от този час аз се отричам от света и ще служа само на Него Единия…
При тези думи, обхванат от неудържимо чувство и безпределна решимост, Полиевкт скочил и се затичал към градския площад. Там прочел на всеослушание Валериановия едикт, като го и разкъсал на парчета и го захвърлил под нозете на минувачите. Разбира се, веднага го заловили и предали на изтезания. Напразно съпругата му го умолявала да не погубва себе си и щастието на техния дом. Той отвръщал на нейните жалби само с една молба – всичките да познаят истинския Бог и да се убедят колко нищожни са езическите богове. Като видели неговата непоколебима твърдост при изтезанията, палачите му го осъдили на смърт. С любов и нескривано тържество св. мъченик Полиевкт оглеждал множеството, струпано около лобното му място. Като съзрял приятеля си Неарх, той отправил към него последните си думи:
– Бъди мъжествен, приятелю! Помни завета на любовта, който е сключен между нас!
Той привел главата си под меча и предал духа си на Бога, кръстен в собствената си кръв (Църквата приема, че тези, които не са кръстени, но умрат за Христос се кръщават в собствената си кръв и са също мъченици за вярата). Не след дълго при Бога отишъл и Неарх. Днес и двамата са при Бога, а дружбата им надживя смъртта, та не само, ами я и победи…
Много се е писало, а и може би още много ще се изпише за приятелството, защото то си е Божия тайна. Тайна на това как Бог събира и прави единомишленици хора колкото различни, толкова и еднакви, и светите мъченици Полиевкт и Неарх го доказаха.
Да имаме техните молитви и да укрепяват у нас дружбата, та да не сме сами ни тук, ни на небето.
Автор: Ангел Карадаков
