Начало / Uncategorized / Винаги има надежда

Винаги има надежда

Много хора ме питат кой е първият ми спомен, свързан с Църквата. Да си призная честно, отначало не се замислих върху този въпрос, но в един момент реших да се разровя из прашните спомени. Бях още дете, когато отидохме с моята майка в болницата на свиждане при баба ми. В съзнанието ми изплува моментът, в който мама ме въведе в болничната стая. Видях баба, която лежеше на легло. На пръв поглед това е спомен, който би предизвикал силни чувства в едно малко дете. Много по-ярко впечатление, обаче, ми направи една фигура с черни дрехи и брада, която стоеше до болния на съседното легло и четеше с тих глас нещо от книгата си. Образът се запечата трайно в съзнанието ми. Там е и до днес. Малко по-късно попитах майка какъв е този човек с черната „рокля“. Отговори ми, че това е поп, който си няма друга работа и ходи да досажда на болните. По някакъв странен начин запомних тези две думички – „поп“ и „болни“, за които по-късно щях често да се сещам.

Когато станах по-голям и започнах да се обръщам по-осъзнато към вярата, някак си случайно ми попадна едно кратко животоописание на св. Лука Войно-Ясенецки. Спомням си, че след като го прочетох се разплаках. За първи път ми се случваше да се разплача от нещо, което съм чел. Тогава, може би воден от по-идеалистични представи, си казах нещо от рода на: „Бре, каква личност, какъв човек! Дали наистина е съществувал? Как ми се ще и аз да стана свещеник и да помагам на хората и болните…“ Оттогава минаха повече от 15 години. Както казват хората извън Църквата: „ С тези думи си предизвикал съдбата си.“ В момента, по Божия милост, изпълнявам дълга си на болничен свещеник. Сега вече все по-често се сещам и за думите, останали и като спомен от детството – „поп“ и „болни“.

Свикнах вече с подигравателните погледи на хора, които виждат вървящ по улицата поп. Но да си призная, в болницата се наслушах на всякакви сравнения. Понякога искрено се забавлявам, а друг път ми става мъчно. Особено ярък пример за това е един лекар от кардиологичното отделение. Още щом ме види и на лицето му цъфва усмивка. След това започва една поредица от бисери и вицове за попове. Възможно ли е да си мисли, че докато се забавлява на чужд гръб, ще си докара още един пациент в мое лице? Кой знае… Все пак от моя вид ясно се разбира, че не винаги ми е забавно от „невинните шегички“.

Един ден ми се обади клисарката и ми каза, че болна жена в кардиологията искала да ме види. Тогава си помислих: Ха, сега ще пада смях. Представих си подигравателната усмивка на лекаря. Отидох до болничния параклис, взех епитрахила и се качих в отделението. Още с влизането си чух думите: „Ооо, дядо попе, носиш се като ладия! Такова младо момче, а ходи с рокля…. Поне си смени цвета на полата, че да те загледа някоя. Може и да те вземе. Ако искаш си избръсни и брадата – ще имаш по-големи шансове…“ Измрънках нещо, не ми се занимаваше с него и влязох при жената, която ме търсела. Прочетох й молитва. Поговорихме. Утеших я, доколкото успях. На излизане лекарят ме спря: „Вие поповете само лъжете хората. Давате напразни надежди, а за някои надежда отдавна вече няма. Обирате парите на хората, без изобщо да ви мигне окото. Аз не вярвам! Така ми е по-добре! Не мога да си представя, че някакво същество, което наричаш Бог, е по-силно от мен, от медицината и науката“. Изведнъж се сетих за думите на майка ми: „Някакъв поп, който си няма друга работа и ходи да досажда на болните.“ Усмихнах се тъжно, казах нещо заучено, за да се измъкна по-лесно от неудобната ситуация и се върнах в моето убежище.

Когато слязох в параклиса, настроението ми буквално се бе сринало. Не знаех какво да направя. В такива случаи се чувствам безсилен и реших да си прочета акатиста към св. Лука Войно-Ясенецки. Четенето на акатисти действа като милувка. Утешава и дава сили. Докато чета винаги споменавам имената на болните, които съм посетил. Този път, обаче, докато се молех на светеца, казах и името лекаря.

В параклиса отслужваме всеки четвъртък Молебен към св. вмчк Пантелеймон. На болните им е трудно да напускат отделенията и да слизат долу, затова само записват имената си. Доста често единственият човек, който присъства на молитвата, е клисарката. Веднъж се случи така, че докато четях богослужебния текст, усетих зад гърба си присъствие и на друг човек. След като свърших се обърнах и с изненада видях онзи лекар от кардиологията. Той ме гледаше изпитателно:

– О, дядо попе!

– Здравейте, докторе! – казах му аз. – Не очаквах да ви видя тук!

– И аз не мислех да идвам, но дойдох да потърся надежда…

– Надежда? Вие? Надеждата не е ли в медицинското оборудване? – отвърнах леко троснато.

– Само донякъде. Има моменти, в които техниката не помага… Остава само надеждата, която е възможно да донесе… онова същество, което ти наричаш Бог.

За моя изненада лекарят се прекръсти, наведе се и целуна една икона. После ме погледна пак, но този път без насмешка и си тръгна. Когато се обърнах към иконата, която беше целунал, видях, че беше на св. Лука Войно-Ясенецки. Със своя привидно строг, но в същото време изключително благ поглед, сякаш чух светецът да казва: „Макар понякога всичко да изглежда абсолютно безнадеждно, има нещо, което е по-силно от човека и винаги е готово да му помогне. Стига самият той да го пожелае. Това нещо е Бог, Който дава истинския смисъл и надежда.“

Свещеник Валери Василев, храм „Св. Василий Велики“ при МБАЛ – Русе

Снимка: http://www.pemptousia.ru/

За Николина Александрова

Виж още

Изправени пред несигурното си бъдеще

Какво ни очаква в нашето бъдеще? Пандемията от коронавирус продължава и несигурността преобладава в много ...