Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Преди години питах един приятел какво ли ще си помислят хората, ако някой богат човек си раздаде цялото имущество и отиде в манастир. Той отговори, че най-вероятно ще го помислят за луд. Запомних думите му. По-късно дори ги преживях лично.
Когато дойде време да завършвам училище, родителите ми се поинтересуваха какво искам да правя в бъдеще. Обясних им, че единственото, за което мечтая, е да стана свещеник. Последва дълго и неловко мълчание, след което ме погледнаха укорително и почти в прав текст ми казаха, че нещо в мен не е наред, но до сега са не смеели да ми го кажат.
Като студент се наложи да се издържам сам и затова започнах работа в погребална агенция. Станах гробар. При всеки удобен случай четях заупокойни молитви за починалите. Един ден шефът ме попита какви са тези неща, които чета. Казах, че са молитви за упокоение на душите. И той не ме разбра. Заяви, че макар и да си върша добре работата като гробар, нещо в мен не било наред.
Наскоро един събрат ме спря на улицата и каза, че съм най-прецакания поп в града. Когато го попитах защо, ми отговори, че съм свещеник в болница, единият храм, в който служа, е бивша морга, а параклисът, за който се грижа, се намира до сегашната морга. По цял ден гледам болни и страдащи хора, пък на всичкото отгоре ходя пеш и ми се подиграват хората по улиците. И още примери даде. Когато му отвърнах, че не се оплаквам от нищо и харесвам служението си, той без да се замисли каза, че изобщо не съм наред.
Искам да споделя с вас нещо лично. Службите в болницата се посещават от една майка с много болно дете. Забелязах, че познава и богослужебните последования. Един ден тя ме заговори:
– Отче, нали знаеш, че християните сякаш имат повече изпитания от другите хора?
Погледнах я, погледнах и детето и казах:
– Да!
– Може и да е странно, но го приемам… – тихо промълви тя. – Вярвам, че така трябва да бъде. Това, че аз имам изпитания, показва, че съм на правилния път, който води към Бога. Иначе защо дяволът ще се занимава с мен? Ако бях като другите хора, нямаше изобщо да ме закача, защото щях да съм си негова… Знаеш ли, отче – продължи тя – детето ми ще умре! Тъжно ми е, но някак си ми е и спокойно. Поне знам, че ако не успея да отгледам човек, съм отгледала ангел. Всичко е в ръцете на Бога, ако е казал, че детето ще живее – ще живее, ако ли не – така да бъде. Приемам всичко без ропот. Искам само да Го следвам…
Да си призная, не очаквах подобни зрели думи от толкова млад човек. Особено от някой в нейното положение. Обикновено в такива случаи хората идват обидени, агресивни, искат да ми кажат колко жесток и несправедлив е Бог според тях.
– Недей да казваш това на мъжа си, послушай ме! – посъветвах я, стремейки се я предпазя.
– Повтарям му ги всеки ден! – смело и без колебание ми заяви.
– И той?
– Казва, че не съм наред!
Усмихнах се тъжно! После се заговорихме за болестта на детето й. Когато останах сам се замислих за силата на вярата. Учуди ме каква непоколебима вяра и абсолютно доверие в Бога имаше тази жена. Св. Никодим Светогорец казва, че първата крачка в духовния живот е пълното доверие в Бога. Мисля, че повечето хора се проваляме още тук. Още докато вдигаме крак…
Един свещеник преди време ми бе казал, че свещенството понякога е самотно занимание. Самотно е, защото е много трудно да намериш съмишленик. Някой, който да изповядва вярата като теб. И с когото заедно да вървите по тесния път, водещ до Бога. Това особено се забелязва в по-малките градове. В повечето случаи търпиш подигравки. Но когато Бог те срещне с такава вярваща душа, разбираш, че всичките ти усилия са си стрували. Даже и претърпяването на подигравките Всичко си е струвало заради тази майка.
Малко след разговора ни жената ми се обади, че детето е много зле и ако може да го причастя. Аз отидох, прочетох му молитва, причастих го. Когато си тръгвах ме спря лекуващата лекарка и каза, че детето умира и съм се разкарвал напразно. Обаче на другия ден майката ми се обади пак. Детето било по-добре…
Оттогава мина месец. Посещавам детето всеки ден. На Въведение Богородично, когато отивах към болничната стаята, лекарката, която каза, че съм се разкарвал напразно, ме спря отново. Започна да ми обяснява нещо с безброй медицински термини. Не разбирах какво ми говори. Прекъснах я и я попитах какво точно иска да ми каже. Тя пое някак дълбоко въздух и заяви, че от медицинска гледна точка това дете нямам как да е още живо в момента. Но то е! Усетих как ми се подкосяват краката.
В деня на св. Андрей сутринта майката пак ми звънна. Искаше да се похвали, че детето за пръв път се опитало да й каже МАМО…
А според лекарите, на това дете му липсва част от мозъка…
Кой от нас колко ще живее е Божия работа. А ти, приятелю, трябва само да имаш твърда вяра и упование в Него. Имаш ли ги – Бог ще ти прати своята утеха! Пък нека ти казват, че не си наред…
Автор: Свещеник Валери Василев, храм “Св. Василий Велики” при МБАЛ – Русе
Снимка: http://pemptousia.com/
