Начало / Uncategorized / Кога да се караме на детето и кога да го хвалим

Кога да се караме на детето и кога да го хвалим

Родителите трябва много да внимават да не се карат на децата си вечер, защото вечерта децата няма по какъв начин да разсеят огорчението си и чернотата на нощта го прави още по-черно. Започват да мислят как да отвърнат, търсят различни решения, намесва се също и дяволът, и така може да стигнат до отчаяние. През деня дори и детето да си каже: “Ще направя това и това”, после ще излезе навън, ще се унесе в игра и така ще се разсее огорчението му.

– Отче, боят помага ли за поправянето на децата?

– Колкото е възможно, нека родителите го избягват. Нека се опитват с добро и с търпение да дадат на детето да разбере, че това, което прави, не е правилно. Само когато детето е малко и не разбира, че това, което иска да направи е опасно, получава полза, ако изяде някоя плесница, за да внимава следващия път. Страхът да не би пак да изяде шамар, се превръща в спирачка и го пази. Когато аз бях малък, получавах по-голяма полза от майка ми, отколкото от баща ми. И двамата ме обичаха и ми мислеха доброто. Всеки от тях обаче ме възпитаваше по своя си начин. Баща ми беше строг. Когато като деца направехме някоя беля, ни раздаваше плесници. Мен ме болеше малко от боя, укротявах се за известно време, но когато болката отминеше, забравях и болката, и съветите му. Не че баща ми не ме обичаше – от обич ме биеше. Спомням си веднъж – бях на три години, когато ми удари такъв шамар, че ме хвърли на другия край! Какво беше станало? До нашата къща имаше една изоставена къща. Собствениците ѝ бяха заминали за Америка и тя беше запустяла. В двора имаше една смокиня, чиито клони излизаха на пътя. Беше лято и беше родила много смокини. Както си играех с другите деца, дойде един съсед и ме повдигна, за да му откъсна няколко смокини, защото не можеше сам да ги достигне. Откъснах му пет-шест и ми даде две от тях. Когато баща ми научи това, много се разгневи. Удари ми един шамар!… Аз се разплаках. Майка ми, която беше отстрани, се обърна и му каза: “Защо биеш детето? Какво знае то? Малко дете е. Как можеш да го слушаш да плаче?” “Ако се беше разплакал тогава, когато оня го е вдигнал да къса смокините, нямаше да плаче сега, каза баща ми. Но явно и той е искал да си хапне смокини. Нека си поплаче сега”. Къде ти да се осмеля да го направя отново! Майка ми също виждаше белите ми и се притесняваше, но имаше душевно благородство. Когато правех някоя беля, обръщаше главата си на другата страна и се правеше, че не ме вижда, за да не ме смути. Обаче на мен това нейно държание ми разкъсваше сърцето. “Гледай, казвах си, аз направих такава беля, а майка ми не само че не ме бие, но се прави, че не ме вижда! Повече няма да го правя! Как да я огорча отново?” По този начин ползата от държанието на майка ми беше по-голяма, отколкото ако ми удряше плесница. И аз обаче не злоупотребявах с това, казвайки си: “А, сега не ме гледа, нека направя по-голяма пакост”. Докато баща ми, щом направех нещо, так, шамар. Виждате ли, и двамата ме обичаха, но това, което повече ме изправяше, беше благородното държание на майка ми.

 – Но някои деца, отче, са много непослушни; викат, тичат, правят бели. Как родителите да избегнат боя?

 – Виж, децата нямат вина. За да пораснат по естествен начин, децата имат нужда от двор, за да могат да играят. Сега горките са затворени в апартаментите и това ги потиска. Не могат свободно да тичат, да играят, да се радват. Родителите не бива да се притесняват, когато детето е палаво. Едно палаво дете има сили в себе си и може да постигне голям успех в живота си, ако ги използва.

Насилието не помага на децата

Някои родители ограничават прекалено строго децата си, и още повече пред чужди хора. Като че ли имат някое муле и с тоягата го водят да върви право напред, държат юздата в ръка и му казват: “Върви си свободно!” После се стига до там и децата да бият родителите. Днес дойде една майка с детето си – един момък, ей толкова висок, който беше болен. “Отче, какво да правя, пита ме, детето ми не се храни, не иска дори да ни види”. Казах ѝ какво да прави, а тя ме пита отново: “Сега какво да правя?”

– Отче, може би не е разбрала какво сте ѝ казали?

 – Как да не е разбрала! Казах ѝ: “Аз и един час не мога да стоя с теб, как да стои детето? Подлудила си го!” “Не, казва ми, обичам го”. “Как го обичаш, щом като не му е приятно до теб? Иска да се махне от къщи, защото иска да е в друга среда. Когато се намира далече от вас, си е много добре. За да не ви иска, явно и вие сте виновни. Не го дразнете; осакатяваш детето, като се държиш по този начин с него. Отнасяй се с добро, с търпение”. След като ѝ казах всичко това, отново ме пита! “Какво да правя? Детето не ни иска”. Как да се разбереш с такъв човек? Детето си е съвсем наред, а те го изкарват ненормално.Те самите не са наред.

Децата нямат полза от родителската принуда – така се задушават. Постоянно “не прави това, не прави онова, направи това така”… Трябва да дърпат юздите дотолкова, че да не ги скъсат. Да контролират децата си и да ги вразумяват по такъв начин, че да не отварят пропаст в отношенията си с тях. Да правят това, което прави добрият градинар, когато засажда едно дръвче: връзва го леко за едно колче, за да не се изкриви и да не се нарани, когато вятърът го духа ту на ляво, ту на дясно. Дори го огражда и същевременно го полива, грижи се за него, докато му пораснат клоните, за да не го унищожат козите. Защото ако козите го осакатят – край, загива. Едно осакатено дърво нито може да даде плод, нито може да прави сянка. Когато му пораснат клоните, тогава градинарят маха оградката, така че дървото дава и плод, а и под сянката му могат да застанат и кози, и овце, и хора.

Родителите обаче, често пъти от прекалена загриженост искат да вържат детето с тел, а трябва да го връзват леко, за да не го наранят. Да се стремят да помагат на децата по един благороден начин, който развива любочестието в душите им, така че да почувстват доброто като необходимост. Да им обясняват доброто, доколкото е възможно по добър начин, с любов и състрадание. Спомням си една майка, която като видеше дечицата да вършат някоя беля, очите ѝ се пълнеха със сълзи и с болка казваше: “Недей, дете мое златно”. И с личния си пример ги учеше да се борят с радост, за да избягват изкушенията на живота, да не се поколебават лесно пред някоя трудност, а да я преодоляват с молитва и доверие в Бога.

Днес малки и големи живеят в света като в лудница, затова е необходимо много търпение и много молитва. Толкова много деца получават мозъчни удари. Часовникът е малко развален, а родителите го навиват малко свръх мярата и ето, че му се скъсва пружинката. Нужна е разсъдливост. Едно дете иска повече навиване, друго по-малко. Горките деца, изложени са на всякакви течения. Когато навън в различни компании чуват: “Не уважавайте родителите, не зачитайте нищо”, а майките от своя страна ги задушават, тогава реагират още по-лошо.

Затова казвам на майките да насилват себе си за молитва, а не да насилват децата. Ако постоянно повтарят “недей, недей” на детето дори за най-малки неща, а понякога и несправедливо, тогава щом стане въпрос за нещо сериозно, да речем, когато детето отива да налее бензин в огъня, не слуша и го прави, тъй че може много да пострада. Детето не разбира, че в това “недей” се съдържа любов. А когато поотрасне малко, нараства и егоизмът му и ако му направят някоя забележка, се възпротивява, защото си казва: “Да не съм малък, че да се държат така с мен?” Родителите трябва да дадат на детето да разбере, че както са го пазели, когато е било по-малко, да не се опари, така и сега, когато е пораснало, съществува друг огън. Затова трябва да внимава, да не дава права на изкусителя над себе си, за да опази благодатта на светото Кръщение.

Старецът Паисий Светогорец

Из книгата: За семейния живот: Слова Том 4.“Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон.

За Николина Александрова

Виж още

Отбелязваме паметта на св. Неделя

Днес отбелязваме паметта на св. мъченица Неделя-Кириакия, която е родена в Мала Азия, навярно в ...