По-горе билото, майстори

ТОВА Е ЗАГЛАВИЕТО НА НОВЕЛА ОТ ЦИКЪЛА ЗА СЕМЕЙСТВО ГЛАС НА ДЖЕРЪМ ДЕЙВИД СЕЛИНДЖЪР, ПИСАНА ПРЕЗ 1955Г. ПОВЕЧЕ ОТ 60 ГОДИНИ ПО-КЪСНО БЛИЗО 200 МАЙСТОРИ-БОГОМОЛЦИ ИЗВЪРВЯХА БИЛАТА НА 3 БЪЛГАРСКИ ПЛАНИНИ. ПОКЛОННИЧЕСКИ ПЪТ,  ИЗВЕСТЕН КАТО “МАЛКИЯ КАМИНО”. КАКВО Е ОБЩОТО МЕЖДУ ТЯХ И ГЕРОИНЯТА ОТ ПОРЕДИЦАТА ФРАНИ? ВСИЧКИ ТЕ УПРАЖНЯВАТ ИИСУСОВАТА МОЛИТВА. ТОВА Е ДНЕВНИК ЗА СЪБИТИЯТА НА ЕДИН ОТ ПОКЛОННИЦИТЕ.

Понеделник, 1 август, около 19:00 часа. Параклисът Св. Йоан Рилски” над хижа Кумата”, Витоша планина.

Около малкото здание се е събрала голяма група богомолци. Днес е започнал Богородичният пост (1-15 август). Отец Ангел води богослужението. Хората са притихнали и съучастват молитвено.

Няколко часа по-рано разпъваме палатки в тревата и боровата гора до хижа “Боерица”. В далечината през няколко глави и шумящи платнища виждам позната физиономия – Борко. Отивам при него и се прегръщаме братски, глухо и заветно. Щяхме да се намерим тук, знаех. Всъщност, Бог ни намери – преди и сега.

– Тръгваме, а?

– Тръгваме, я!

На другата сутрин тръгнахме на най-големия поклоннически път у нас – “Рилският Чудотворец”. Преходът живее своя живот вече седма поредна година. Всяко лято започва на 1 август и проследява завръщането на мощите на най-големия български светец – Св. Йоан Рилски – от Велико Търново в Рилската пустиня (в частта от София). Събитие, случило се преди повече от половин хилядолетие (1469г.) Настоящото издание е знаменателно, защото се случва на кръгла годишнина – 1070 години от Успението на Светеца (18 август).

13995513_1756120484677693_4179218672852930263_oИнициативата е на Магистърска програма “Християнско поклонничество” на Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” и се провежда с благословението на Софийската Света митрополия. Столична община помага с логистиката – транспорт за багажа и уморените/пострадали  участници между различните точки от маршрута.

Шестдневното пътуване започва с лития между две от най-старите църкви в България – базиликата “Св. София” и ротондата “Св. Георги” – и продължава към Витоша.

А още на 21 юли малка, но ударна група, предвождана от иподякон Паскал Пиперков, тръгва от Търновско, за да възпроизведе, доколкото е възможно, автентичния път на мощите, който не е изцяло известен. Дружината преминава последователно през Мъглиж, Кръстец, Бъзовец, Плачковци, Трявна, Килифаревски манастир, Присовски манастир, Велико Търново, Самоводене, Горна Оряховица, Никопол, Бистрецки манастир, Враца и Черепишки манастир, преди да се слее със софийската част от поклонниците.

Вторник, 2 август, около 19:30 часа, село Ярлово

 

Влизаме не като освободители, а като освободени от клетвата. Късаме по някоя джанка от издадените клони, за да залъжем напиращия глад. Вървим по селския асфалт и поздравяваме хората по къщите. Те са излезли на двора или на портата и махат я с ръка, я с бастун, я с бебе на ръце. Млади и стари, които всяка година посрещат поклонниците. Особено се радват на Отците, високи гости, шептят оживено, че са ги виждали по телевизора на големи празници с Патриарха. Споделеният миг е кратък – разменени погледи и усмивки, няколко думи в крачка и продължаваме натататък със старческите очи в ума. Ходим по планините, но и сред хората. Покланяме им се дори, защото и те са образ Божий.

На влизане в църквата “Св. Великомъченица Неделя” ни посреща възрастна жена с по патерица във всяка ръка. Едва-едва се движи, но има топло посрещане за всеки и ни сочи към двата огромни казана с боб чорба. В контраст на нея, те са като неподвижни и безмълвни гвардейци досами входа. Но първо е службата в храма. Когато цял ден си вървял, тя е сладка и благодатна спирка. Не е спирка, тя е всичко, заради което си вървял. Тя е натрупаният въздух в гърдите, който ще освободиш с въздишка и молитва. Влизаме в църквата, освободени от клетвата.

А бобът наистина е един път, макар да го ядем всеки път по време на пост. Поръсваме белия хляб с чубрица, ловим по една люта чушка (внимавай с червените!) и сядаме на скованите маси в двора на храма. Благодарим за Насъщния. Лъжиците потъват в купичките.

13987363_1756120388011036_9082385751509837006_oТака се хранехме цяла седмица. Местните в Белчин и Клисура ни посрещаха отново просто – със залък и любов. И още – чай, маслини, шайби лук, шарена сол, сладко от боровинки. Планината и Небето изискват прямо отношение. Между тях няма място и желание за претенции и формалности. Няколко неща са нужни, предимно залък и любов.

През нощта в Ярлово спахме в спасителния кораб на храма. Това е изключително. Мнозина се възползваха от възможността. На пода са наредени шалтета, а върху им спални чували, току-до аналоите, свещниците, троновете и певниците. Чуват се само вярващите сърца и някое далечно похъркване, сякаш вдясно пред иконостаса. Будиш се в полумрака, а насреща ти – Светите образи. Разбираш, че наистина си в Църквата, не само под физическия й покрив, но й под покрова на Богородица. Че си част от Тялото Христово. Припомняш си как посред нощ Давид е напоявал възглавницата си с покайни сълзи. Поглеждаш и виждаш твоята – е, не е съвсем възглавница, а топка събрани дрехи, опряна на стената. Но и вярата ти не е като тази на Светия Цар, но ето, в Църквата си …

По Пътя си.

Ето как вървим. Най-отпред е хоругвата с лика на Светеца. Някъде там е и дървеното клепало. Бодрият фронт на децата носи Кръста и иконите. Понякога и някой от възрастните взима за малко по една, да поноси и изпроси, но по небесно установление редът и светините принадлежат на тези малките. И така трябва да бъде. Те ни водят, защото знаят къде отиваме.

Зад тях е къде компактна, къде разпокъсана нишка от поклонници. Всеки се труди и крачи на тази нива според мярата и силите си. Смълчани гледаме с надежда синьото отгоре и с внимание пътеката долу, за да не се пребием по камънаците. Носим броеници или икони в ръцете и горещи молитви в сърцата. Вървим и се молим. Това не е туризъм, а молитва, която продължава 6 дни. По билата тя е особено усилна, защото е отправена възможно най-близо до селенията на Твореца.

Няколко пъти на ден четем акатиста на Рилския пустинножител и чудотворец – сутрин край хижата или палатковия лагер, вече събран по раниците, а после или в някой параклис край пътя, или направо сред гората, обърнати на Изток, към Слънцето на правдата.

Изхождаме и измолваме повече от 100 км и 3 планини – Витоша, Верила и Рила. Навсякъде с песнопения. Дори и да не знаеш тропара на Св.Иван, от продължителното повторение дни наред, все го научаваш и сам подемаш:

“Основа на покаяние, пример на умиление,

образец на утешение и на духовно съвършенство

бе твоят равноангелски живот, преподобни.

Като си пребивавал в молитва, постничество и сълзи, отче Йоане,

моли Христа Бога за нашите души.”

Пеем разбира се и похвалната песен в чест на Божията майка:

“Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марийо, Господ е с тебе! Благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба, защото роди Спасителя на нашите души.”

И много други песнопения.

13975332_1756118731344535_5980873005111108868_o

Какви хора бяха поклонниците? Всякакви: българи и чужденци (италианци, германци и етиопецът Абай); столичани и провинциалисти; черкуващи се в най-различни енории; свещенослужители, църковнослужители и миряни; по-издръжливи и по-лабилни физически,  но всички обединени от любовта към хребетите и Христос.

Тук е Паскал. Иподяконът от Търново. Организатор на дългото пътуване, което брои цели 17 дни. Проучил в детайли историческите извори за пътя на мощите. Пълничък мъж с добри очи. Всяка вечер си водеше бележки в малък тефтер. Вървеше бавно, винаги далече назад, но несломимо като мъдър параход в ледовете на Световния океан.

Тук е Георгий, който също не знае умора. Човек с два бели дроба и няколко сърца. Когато спирахме целодневния поход, вечер край огньовете пръв се хващаше на хорото. Всъщност той го захващаше. Бях го виждал в Руската цьрква, като безупречен четец, а малко преди тръгването се запознахме на едно всенощно бдение във Владая. Знаехме се, но пътят ни сближи още повече.

Тук е Анна, от търновската група на Паскал. Ако Георгий играеше хората, тя пееше народните песни, а за някои от тях си акомпанираше и на китара (!?). Повече от 2 седмици вървеше усмихната и пееща с характерно “р”, което и Планината обикна.

Тук е Цветан, който познавам от предния ми офис на “Шипка“. На обяд излизах и си взимах бургер или хотдог от неговата количка на ъгъла със “Сан Стефано“. Помня, че зимата стоеше на топло в паркираната наблизо Хонда. Само човек, който има любов към другите, може да прави толкова хубави сандвичи.

Тук е актрисата Елена. По едно време, в началото на стръмно изкачване, изостанахме сами назад и се заговорихме. Бях я гледал и в театъра, и в киното. В някакъв момент съвсем небрежно спомена за бременността си. Аз заковах на място и се обърнах назад към нея: “Бременна си?!?”. Тя беше по-учудена и от мен: “Да, не си ли личи?!”, и си погледна корема. Аз също свалих поглед към него и видях, че е значително издут на фона на стройната й фигура на сценичен артист. Извиних се и споделих, че още в началото съм я забелязал, но като красива жена в цялост, която и без друго съм виждал и преди, но точно в тези дни упорито избягвам да гледам в детайли както нея, така и известния брой момичета в клинчета. Тя се усмихна и прояви разбиране. Елена, бременна в петия месец (5!), измина целия шестдневен поклоннически път.

Тук е и Найден от Перник, както впрочем всяка година. Суров на вид, с типично граовско лице, но душа човек. Точно преди водосвета на Бъбрека организира турнир по лицеви опори. Чинно и шумно броеше на всеки. Но любимата история с него е от Черни връх. Тъкмо сме направили първото сериозно катерене и влизаме в постройката горе за по боб чорба. Нареждаме се на опашка и в дъното неизменно се чува едно и също: “Един боб с две филийки хляб … Два боба, един чай с мед и люта чушка … Три боба, шест филии и да ми напълните това шише с вода.” Идва ред на Найден, той се навежда към процепа и поръчва: “Един чай с коняк!” Кратка пауза, след което добавя: “И една бира …”. Неловкото мълчание и разменените усмихнати погледи помежду ни преминават в истински усмивки и дори смях. Найден,  страшен образ …

13995471_1756120278011047_4248953013563588414_oИ разбира се, Борко. С него се знаем отдавна. Казвах му Боркина Фасо. Оправдавали сме прозвището му заедно неведнъж. Разбивали сме се къде ли не. Веднъж, с малка компания, три дена не излязохме от квартирата. Гледахме английското първенство и злоупотребявахме пребогато. Беше вокалист на група “Нова крайност”, която сам създаде и сам разпусна съвсем скоро. Когато нямахме кинти (почти всеки ден), ходехме да ядем в Мензата на СУ. Помня го с дълга мазна коса, все имаше някакви трохи в нея, с пълна с яхния уста, напушен и нахилен, със скъсани сини джапанки, оцапани с машинно масло, с черно под ноктите, целеше преминаващите първокурсници с граx …

А аз – тогава и сега –  уж угледен на външност, но с чернилка в душата, която все чистя  …

Днес, години по-късно, сме заедно по билото, а той е в прилежен вид, подстриган късо. Понякога кривваме от правия път и се завръщаме на утъпканата пътека сред другите. Проваляме се всеки ден и всеки ден се изправяме. Продължаваме с упование. Последният ден си предавахме иконата на Светеца през половин час.

Сряда, 3 август, около 22:30 часа, крепостта Цари Мали град

 

Около огъня са насядали хора. Пламъкът хвърля светлини и сенки по лицата. Има усещане за съборност. Четат се езерните молитви на Св. Николай Велимирович. Чете се от Псалтира. Пее се Псалом 135:

“Славете Господа, защото Той е благ, защото е вечна милостта Му.

Славете Бога на боговете, защото е вечна милостта Му.

Славете Господа на господарите, защото е вечна милостта Му … “

Наблизо в крепостния комплекс е църквата “Възнесение Христово“, строена именно след средата на 15 век. Във Великия панегирик на Рилския манастир дякон Владислав Граматик споменава името на презвитер Йоан от Белчин. Предполага се, че тъкмо той е построил храма, който да посрещне тук мощите на Светеца по пътя им към Рилската Света обител.

Отец Сава надува гайда. Присъединява се тъпан. Време е за народни песни. Оформя се крило от най-добрите църковни певици в столичните храмове. Изглежда, че и фолклорът им е добре познат. С ръце отмерват отривисто неравноделния такт във въздуха, който трепери от огъня, тактуването и гласовете: “Изгряла е месечинка. АЛЯНА-ГАЛЯНА-ПОРТОКАЛЯНА!”. Подхваща се хоро, мистиката на народното творчество пука с цепениците, още свещена светлина облъчва лицата …

И това не е всичко. Отнякъде се появява китара. Слушаме Бах и Паганини. Сетне “Синева” и “Богатство”, “Бийтълс” и “Енимълс”. Очевидно става дума за “джем сешън”, който разчупва религиозното преживяване. Всъщност не го разчупва, а го допълва. Духовното начало прелива в чувствено. Тук са хора с богата  музикална и обща култура. Представители на различни професии. Личности, които търсят и намират смисъла в Православието, но търсенето ги е обогатило. Не някакви строги зилоти, а пълноценни християни.

Малко след полунощ е време да се запътим с фенерчетата към поляната и палатките. Мнозина обаче изваждаме спалните чували навън, защото е сравнително топло. В Ярлово спахме в храма, а тук ще спим под звездното небе. Всъщност, вселената е най-големият храм. Вярно, вероятно ще се събудим със студени крака, но точно сега, когато Творението се е отворила пред теб, от огъня долитат последните акорди на китарата и краката ти са все още топли, та точно сега се чувстваш наистина добре: сладостно уморен, готов за сън, благодарен и щастлив, че утре пътят продължава.

Четвъртък, 4 август, около 15:30, някъде в Лакатишка Рила

 

Време е да се разделим на две групи. Тези, които имат сили и ще продължат пеша по стръмната пътека, известна като “Душевадката”, и онези (предимно деца и възрастни), които ще се качат с лифта от Паничище. С други думи, вляво “дивите кози”, които самонадеяно ще рипат нагоре, а вдясно – “кротките овци”, които ще се сгушат по двойки на седалките. Усмихваме се на тази библейска препратка. Срещата ни е горе, на новата хижа на езерата, където ще пренощуваме.

Макар наложеното прозвище на пътеката да вика в съзнанието представата за Св. Архангел Михаил, който върви с теб и ей сега ще извади душата ти с нож, каквото е поверието, всъщност не е толкова тежко. Може би защото Светият Архистратиг е мой именен и небесен покровител. Та той “вади душата” сякаш с памук от облаци – пълно е с красиви гледки и кътчета, встрани от пътеката: водопад и вир (пръските благодатно хладят потното лице или направо топваш глава чак до  гладките камъни на дъното); подходящи полегати скали, на които да поседнеш, за да отмориш и погледаш застиналото зрелище на планината; и не на последно място – компания от хубави Христови хора.

В тази отсечка сме се събрали младите дихатели – Кирил, Георги, Крум и Марина. Когато на някой му дотегне от качването, поспре и се наведе с шумна въздишка, знаменателно покрай нас минава друг измежду Паскал, Светлина, Румяна, Анна и Николай от Търновската група, за да ни припомни, че нашият четвърти ден ходене е техен четиринайсети.

Кое ми направи най-силно впечатление в общуването с  тези хора? Безспорно липсата на всякакъв цинизъм в отношенията помежду им. И нямам предвид само обидни думи и празнодумство. В разговорите нямаше втори план, нямаше неискреност и притворство. Нямаше себеизтъкване и пошлост. Видях ги непосредствени и дори наивни. Добротата им не беше догматична, а чисто човешка. Гледаш, че редичката с децата е далеч напред, но си даваш сметка, че около теб отново са деца, макар и на зряла възраст.

Петък, 5 август, около 20:00 часа, слизане към Рилската Света обител

Срещата със Светинята е съвсем близо. Трудно е да се изкачваш, но е трудно и да слизаш.  Тежестта отива към колената и те болят. На големите склонове се налага да вървиш настрани, за да стъпваш с по-голяма повърхност, с целите ходила. Тежко е, но и някак леко.

13988055_1756118844677857_6772270036538641415_oМинаваме през входа, целуваме масивните врати и се прекръстваме. Мястото, на което съм кръстен преди 25 лета – Българският Йерусалим. Всяко отпътуване е всъщност завръщане. Животът е Път към Истината.

В храма се случва истинското поклонение. В един кратък миг се осмислят всичките извървени дни и километри и повечето сякаш не осъзнаваме това. Колената вече не болят, когато ги опираш в пода пред раклата. Челото също среща студената твърд. С гореща молитва целуваш нетленните мощи и отминаваш.

Вече се свечерява. Въглените в дъното на хоризонта изтляват. Храмът е затворен. Васко ни събира пред вратата, на изписаната стена, с благодарствения акатист на Митрополит Трифон (Туркестанов) – “Слава Богу за всичко!“. Тук сме със Стоян и  Борката. Четиримата се редуваме в четене и всеки намира по нещо за себе си в частта – по кондак и икос – която му се дава. Но всички преди всичко благодарим, за всичко. Има един такъв пасаж:

“Когато на земята се спуска залезът, когато се възцарява покоят на вечния сън и тишината на угасващия ден, аз виждам Твоя чертог като огнена палата в сияйните куполи на облаците. Огън и пурпур, злато и лазур пророчески говорят за неизречената красота на Твоите селения и тържествено заявяват: да идем при Отца!”

Лягаме за сън по отредените от Йеродякон Нектарий туристически стаи. В една от тях сме близо двайсет мъжаги. Спим като младенци.

Събота, 6 август, около 08:00 часа, отново в Храма

Рано сутринта влизаме на Утреня, а после е Празничната Света Литургия за Преображение, отслужена от Негово Преосвещенство игумена на ставропигията – Адрианополския Епископ Евлогий. В края й мнозина взимат Причастие. Едва ли има по-добра подготовка за него от поклонническия преход. Да извървиш и изстрадаш Причастието си звучи като благословение. Прекарваме близо 4 часа в Богослужение.

На обяд ядем най-вкусната рибена чорба, поднесена от домакините. Подкрепяме се и с прочутите мекици, обилно поръсени с пудра захар, от близкия павилион. И поемаме за последно нагоре. Към гроба на Преподния и Богоносен наш Отец; към пещерата, в която е живял; към скалата, на която се е молил. Тръгваме към местата, на които се е подвизавал, затичваме се за тях, както елен по жетва за водни извори (Пс. 41:2). С надеждата на братовия му син Лука (и просим благодатна среща), на пастирите (и търсим духовен сланутък), на бесноватия (и търсим изцерение на телесните и душевни недъзи), на деветимата опитни ловци (и търсим Хляба на Живота). И се надяваме и вярваме, че думите на Св. Йоан към пратениците на Цар Петър са думи и към нас, поклонниците:

Положеният труд и решителност са принесени на Бога като благоуханно кадило и са приети.“

***

Времето ще покаже дали този поклоннически път ще се установи като нещо устойчиво в живота на Православна България. Факт е, че всяка година участват все повече хора. Константин, един от онези, дали идеята за него преди години, сполучливо го нарича Духовния гръбнак на нацията. Разгърнатата му идентичност може да бъде многостранна – развитие на районите и селския туризъм (селищата, през които преминава), превръщането ни в ярка поклонническа дестинация, привличане на чуждестранни туристи. Но отвъд икономическото, е благовестието на душеспасителната истина на Православието. Би било излишно да се насилват обстоятелствата около това случване, можем само да бъдем Божии съработници и да оставим всичко на Неговия промисъл.

Автор: Ангел Иванов

Източник: „Дневник“

Снимки: Иван Шишиев,  Етюд-и-те на София

Публикувания тук текст е в пълния си вариант.

За Ангел Карадаков

Виж още

Направих любовно заклинание. Какво да правя сега?

Въпрос на читател: Здравейте, направих бяло любовно заклинание у дома, но след това разбрах, че ...