Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
…Забравен от хората, Плаковският манастир „Св. Илия“ се намира на 18 км южно от В. Търново, в северните склонове на Еленските височини от Средния Предбалкан. Манастирът е в близост до селата Плаково и Велчево. До него води път, който излиза от старопрестолния град и се отклонява вляво от първокласния за Ст. Загора към с. Присово. На около 3 километра след селото се завива надясно към с. Велчево.
Разбира се, по пътя няма и помен от указателна табела къде е Плаковският манастир. Ако човек не носи в колата подробна пътна карта, никога не би го открил.
Самият път е десетина километра, но тесен и с такава броеница от завои, пред които проходът Шипка изглежда като идеално място за обучение на шофьори любители. А от двете му страни се редят прекрасни картини, подредени в една невероятна предбалканска изложба.
До Плаковския манастир „Св. Илия“ се стига изведнъж. Както си караш едва-едва и се радваш на природата, отпред изведнъж се изправят огромните манастирски порти, над които стърчи висока камбанария.
Още с влизането в двора настроението се сменя. Отвсякъде лъха на разруха. Висока гъста трева е превзела иначе широкия манастирски двор. Няма жива душа. Часът е 17,30 – време за молитва. Отправяш се към църквата с надежда поне там да срещнеш монаси и миряни. Към нея води тясна пътека от бетон, силно изровен от дъждовете. В двете миниатюрни градинки край нея клюмат няколко хербаризирани от сушата цветя. Десетина струпясали бездомни кучета допълват картината, заградена от жилищни и стопански сгради, върху които чернилката на времето е дамгосала своя отпечатък.
Стара волга и зил самосвал показват, че тук може би има живот. Само че манастирската черква се оказва пуста като всичко наоколо. Над църковната врата блести св. Илия в колесница с четири буйни коня, теглещи я към четирите посоки на света. Вътре на очи се набива олющеният покрив, от който дъждовете и снеговете са свалили не само боята, но и самата мазилка, изпод която на много места червенеят тухлите. Липсват стенописи, но това може би се компенсира от красивата дърворезба на иконостаса. Липсва дори и една горяща свещ, добре, че поне някой се е сетил да остави кибрит. Влизаш и действаш в църквата на пълно самообслужване.
Излизаме отегчени. Изведнъж ушите ни долавят непривичния за екстериора шум на чалга, който долита от една от жилищните сгради. Оттам излиза висок, зле облечен мъж, който леко се клати и дъха на нискокачествен алкохол. Отчето го няма и не се знае кога ще дойде, уведомява той с тон на човек, на когото внезапно са нарушили спокойствието. На опита да разберем нещо за историята на манастира отговаря: „Отчето знае всичко, но го няма“. Между думкането на чалгата успяваме да разберем само, че в Плаковския манастир „отчето“ е и игумен, и монах, и послушник – всичко. И може би точно затова липсва. След малко чуваме и любезната покана да посетим намиращия се само на 2 километра Къпиновски манастир, който бил много по-голям, красив и дори много по-добре поддържан. Което преведено ще рече – да напуснем Плаковския манастир по-скоро. Което, щем-не щем, правим…
Вестник „Стандарт“, 12 октомври 2004 година, със съкращения
