Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Публикуваме втората част на интервюто с Любов Василиевна Родионова – майка на Евгений Родионов.
– Предполагам, че има и доста хора, които разбират всичко, което се е случило.
Да, има и такива хора. Срещала съм такива свещеници през годините! – Отец Димитри Смирнов, отец Владислав Провоторов. Черкувам се в църквата, която е в Павловская Слобода. Там имаме една неугасваща светлина, която непрестанно и неуморно пребивава. Имаме дълги листове, с различни имена на загинали войници, за душите на които много често отслужваме Панихиди. Направо тръпки ме побиват.
Много обичам и уважавам отец Михайл Василев, защото и той, като мен, е скачал с парашут.
Имам изключително много уважение към войниците. Пренебрегвайки своята воля, за това къде биха искали да прекарват дните си, те навеждат глава и ходят там, където ги праща майката Родина. Затова, наистина ги уважавам. С тях сме хора от една и съща кръв.
– Говорейки за местните служители на реда, знам, че си мила подът на болницата Кханкала…
Не, не, не, не беше болница. Беше хотел.
– Хотел?
Да, главният хотел в Кханкала. Генерал Трошев и Шаманов са живели там. Тях всички ги знам, а и те ме познават. Лебед живееше там. Това е хотел, предназначен единствено за генералския състав.
– И правеше това, за да събереш пари за да можеш да продължиш да следиш дирята на сина си?
Да. С изкараните пари можех да си позволя да шофирам, а не само да ходя пеш. Пукната пара нямах. Девет месеца. Толкова месеца работех и свивах всяка стотинка, за да мога да открия сина си.
– Помните ли срещата си с бунтовникът, който ви показа къде се намира тялото на синът ви?
Да. Не беше толкова лесно. За да пътувам чак до Бамут, трябваше да се срещна с Руслан Кхайкхороев седемнайсет пъти.
– Той ли е убил вашият син?
Да. За да се организира изкопаването на тялото на синът ми и да се изпълнят поставените от тях условия, за това се срещах с Кхайкхороев. Трябваше да бъдат изпълнeни куп условия. Много хора бяха освободени от затвора. Седемнайсет пъти пътувах сама, а във вечерта, в която изкопахме трупът на сина ми, с мен беше и Вячеслав Пелепенко.
– И просто започнахте да изкопавате труповете?
Да. Изпълнихме всички условия, но най-трудното беше, че докато изравяхме труповете, трябваше да се държим и действаме все едно ги крадяхме. Постоянно ни поставяше различни и допълнителни условия. […]
– Самият бунтовник ли ви каза, че вашият син е бил убит?
Да. Това не беше за никому тайна. Същото бе казано и пред Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Така че, както виждате, това не беше въобще тайна за когото и да било. Местните ми казваха : „Не го отравяй. Нека това си му остане гробът.“
След като се отказахме от Чечня за 3 години, там настана пълен хаос и анархия. Всичко беше хаос и разруха. Разбира се, всеки също беше въоръжен.
– А този бунтовник сподели ли с вас, какви мъчения са преживяли вашите деца? Казвам „вашите деца“, защото вие наистина сте се превърнала в майчина фигура за много войници.
Да, те са моите деца. Има 4 плочи издигнати до тази на Женя, защото заедно с него се намираха други 4-има измъчени деца. Никога не ги отделям един от друг. Всички ги считам за мои деца. Просто се случи така, че единствено Женя носеше кръст, а останалите носеха медальончета. Всички обаче бяха кръстени чрез пролятата им кръв. Дори излезе обща приказка : „Евгени Родионов и тези, посечени заедно с него“.
Бунтовникът ми каза: „Никой от тях неискаше да ни се подчини. Или ни се подчиняваха и приемаха исляма или ги колехме. Нямахме друг избор, ни начин на действие.“
– Значи са заповядали на Женя да си свали кръста?
Разбира се. След това са били разпитвани от ФСБ (Федерална служба за сигурност на Руската Федерация). На всеки, който имаше кръст на врата си, му е било заповядано да го свали. Сега се говори пък за ИДИЛ. Тогава, през 1995, ИДИЛ беше вече установена в Кавказ. Женя е жертва на ИДИЛ. Воюваха в Кавказ, след което се преселиха в Сирия.
– В крайна сметка, знам че сте направила общо шейсет пътувания до местата, на които са настанени войници, носейки им топла храна, топли дрехи и т.н..
Да. Толкова много се радвах, когато пътувах до там. Всеки даваше, каквото можеше и малко по малко даровете се събираха. Аз само ги носех до там. Просто се опитвах да бъда полезна. Бог ни е дарил с такива възможности. Изпитвах такава радост, такива емоции. Не сме ненужни; винаги можем да направим нещо добро и полезно за другия. Във всеки един от войниците, с които се срещах, виждам отражението и някои отличителни черти на моя син. Много хора и организации помагаха за събирането на даровете, а именно епархиите на отец Димитри Смирнов и отец Александър Шаргунов, някои войници и дори пенсионери се включваха в дейността.
За известно време, кръста на Женя бе съхраняван от отец Александър Шаргунов. После го взех обратно, защото някои войници, връщайки се от войната, искаха да го видят и докоснат. В църквите има правила. Донасяха кръста единствено в недела, като реликва. Не мислех, че това е редно, защото хора се връщаха от фронта и искаха веднага да отидат да го видят. Неговият кръст е бил в Сирия, Донбас, Крим, в болници.
– Живяла сте с различни семейства в Чечня, говорили сте с местни, обикновени чеченци, с цивилни…
Те са различни. Ако влезнех в някое разрушено от войната село се хвърляха пръчки по мен и бях унижавана, а те самите ридаеха неутешимо. Техните близки и роднини също бяха убивани. Ако пък тяхното село не бе (все още) разрушено, ме разбираха и ме канеха на по чаша чай и късче хляб. Чрез помощта на обикновени хора успях да стигна до главатаря на бунтовниците. Една жена ми сподели : „Не всички от нас са лоши, но не и всички от нас са добри.“ Старците, колкото и странно да звучи, се държаха с мен изключително уважително. Настаняваха ме даже зад масата, което нещо в Кавказ е виждано като голям знак на уважение. В мен те виждаха просто една изгубена майка.
– Какво мислите за днешната младеж, която има своите собствени проблеми? Какви съвети бихте дали на днешните момчета и момичета?
Разговарям с много млади хора. Искам само едно нещо : да бъдем готови да поемем отговорността, която идва с всяка стъпка, която предприемаме. Не мислете само и единствено за себе си, мислете и за своите майки. Майката ви е родила и ви е отгледала. Ако едно дете стане истински добър човек и успее в живота, то това се дължи в голяма степен на упоритостта на майката. Нека най-вече бъдем отговорни за своите постъпки.
Превод : Георги Германов
Източник : Pravoslavie.ru
