Начало / Uncategorized / „Кръстът на Евгений беше в Сирия, в Донбас, в Крим…“

„Кръстът на Евгений беше в Сирия, в Донбас, в Крим…“

  • Интервю с Любов Василиевна Родионова – майка на войника-мъченик Евгений Родионов

    Преди двадесет години една мъченическа смърт бе претърпяна, от вече известният из цяла Русия и отвъд нейните предели войник Евгений Родионов: той бе убит на 23-ти май 1996г. в близост до селцето Бамут в Чечня, поради това, че отказал да свали кръстът, който носел на врата си и да приеме исляма. Преди главата му да бъде посечена, Евгений претърпял много  мъчения.

    На годишнината от смъртта на война Евгений Родионов, спомняйки си за него и за неговото издирване от майка му, ние разговорихме с нея на тема: отговорност, за безразличието на местните служители, войнишката чест и почитта и спомените за Евгений.

    — Любов Василиевна, героичната смърт на вашия син е успяла да обедини и сплоти десетки хиляди хора от всички краища на земята…

    Да, и това е доста странно за мен… Освен, ако някой не го очакваше? В армията на НАТО има организация в негова чест и два пъти в годината почитат неговото име и памет.  Как успя всичко това да се разпространи? Аз самата нямам никаква представа. Моят духовен наставник от манастира Св. Йоан Богослов ми каза, че това се случва по Божия воля. Ако цялата тази история бе измислица, тогава паметта на Женя бързо щеше да се забрави. А сега, двадесет години след всичко, което се случи се учудвам колко много неща, свързани със Женя, продължават да стават реалност. На рождения му ден се събраха поне хиляда души. Никой не им бе наредил да идват. Ростов, Украйна, Киев…св. Литургия бе отслужена на гроба на Женя. Някои от присъстващите се изповядаха и причастиха.

    — Бихте ли ни разказали какъв беше вашият син като дете?

     Той беше едно типично момче! Едно нещо обаче, бе необичайно в него – той не беше „отворена книга“… Той беше наблюдателен. Самият той никога не инициираше първият контакт с някого, но стоеше настрана и анализираше. Само когато разбираше човека и беше напълно готов да се приближи до него, само тогава правеше стъпка.

    Беше много отговорно дете. Бях разведена, но Женя знаеше, че вината не беше моя. Той беше такава упора в живота ми, че никога не ми трябваше никой друг. От 7 годишна възраст започнах да го считам за истински мъж. Взимаше отговорностите в свои ръце. Не мога даже да каже, че аз го отгледах – животът сам се погрижи за това – средата, в която се намираше. Той също така имаше две прекрасни баби, и двете носеха името Мария. Той много ги обичаше и те бяха тези, които го поведоха по Божия път.

    – Неговите баби ли му говореха за Бог ?

    Да, неговите баби, не аз. И сега се чувствам виновна за това. Кръстиха го когато беше на единайсет. Върна се у дома с едно кръстче, окачено на въженце, и като влезна у дома се прекръсти.

    – Как реагирахте когато получихте новината, че Евгений е „дезертирал“? Че е изчезнал без да оставя никаква следа след себе си?

    Животът ми се обърка и преобърна моментално. Знаех, че няма как да е дезертирал. Това значеше, че се е случило някое зло. Приятелите на Женя, съседите ни – никой не вярваше, че въобще е възможно такова нещо. Ако не бях отишла да го потърся, не знам как щяха да се развият нещата. Сигурно щеше да лежи под земята, с надпис „Дезертьор“ над главата му.

    Докато се приготвях за интервюто, очите ми се спряха върху следните думи: „Предадени от политиците и обградени от подигравките на бляскавата преса, Първата чеченска акция се оказа много по-трудна за войниците, отколкото Великата Патриотична война.“

    Това е вярно. Тук, историята е много по-различна. Тук сърбаха мърсотия и кръв, а там само се угояваха. Във филма на Ц. Говорукхин, много добър човек, „Проклетите и забравените“, всичко е показано много ясно […]

    – Освен майките, членове на семействата и приятели, никой не мислеше  за тях…

    Никой. Цялата преса беше срещу тях. Всички бяха срещу тях. Бяха боси и недобре облечени. Нямаха дори нормални оръжия. Не бяхме подготвени за никаква война. Най-страшното беше, че всички бяха против тях. Единствено тези, които ги мързеше не роптаеха против войниците. Беше толкова огорчаващо и болезнено. Всичко това ме накара да не спазя клетвата, която бях дала на онези бандити, и да кажа цялата истина, защото ми беше невъзможно да търпя. Знаех какво се случваше там.

    – Преди да поговорим за подвига на вашият син, бих искала да ми кажете нещо за вашия подвиг…

    Може ли да се нарече подвиг? За Бога, никакъв подвиг не съм извършила. Изпълних просто майчинското си задължение, никак не се мисля за герой.

    – Но за Бога, Любов Родионова, поради майчинските си задължения, както го наричате, вие сте влязла в Чечня и сте ходила по места, по които е могло да има мини…

    И коя майка не би го направила? Покажете ми една майка, която не би отишла там!

    – Един от бунтовниците ви е счупил гръбнака…

    Това е истина. С годините започвам да имам някои затруднения. Те също ми спукаха и главата. Но за това ли искате да говорим? Въпросът е друг. Надеждата ме държеше жива. Надявах се и вървях по минираните пътища, когато беше време да изравяме сина ми. Тогава вече нямах нищо повече за губене. Всичко ми беше безразлично.

    – Въпреки всичко, най-вероятно сте се сблъскала с безразличието на местните служители..

    Беше ужасно преживяване, а сега нищо не се е променило. Ще ви кажа един факт: никой от служителите, на които Женя беше подчинен, не е посетил гробът му. Сега идва Дима Саблин, “братята по оръжие“ идват, гранични пазачи, вътрешни отряди, парашутно-десанти, а никой представител на местните власти не е дошъл, въпреки че Женя е почетен гражданин на Подолския регион и носител на орден „За храброст“.

    Сигурна съм, че сред политиците има и хубави, добри хора. Поради някаква причина, обаче не съм сполучила с тях. Имах късмет с военните, но не и с по-висшите държавни служители.

    – Различни ли са военните? С какво се различават?

    Да, много са различни. Срещали са се със смъртта лице в лице. Те разбират. Имаше време, през което имаше много злонамерени хора между тях, но винаги бяха малцинство. Военният човек изпълнява служба. Високо поставеният държавен служител не служи, той работи за себе си. Тъжна история, наистина. Не е редно, не е правилно… Някой от Специалните части дойде и ми каза : „А местните органи и власти? Те помагат ли?“ А аз отговорих : „Не мога и не искам да ги накарам да идват тук.“

    Ако човек има желание за любов и съпричастност, желание да помогне, да подкрепи, то тогава той ще го сподели.  Ако ли пък не, то тогава той за мен е един нещастлив и недоволен от живота човек. Денят на майката, рожденият ден… Не получих дори и едно цвете. И все се опитват мен да изкарат виновна: не е от значение това, което е било казано, а точно това, неизказаното.

Продължава…..

Превод : Георги Германов

Източник : Pravoslavie.ru

За Николина Александрова

Виж още

Отец Красимир Капитанов: Да помогнем още едно сърце – църква да тупти в Шумен

По инициатива на местния бизнес започна благотворителна кампания за набиране на средства, които ще бъдат ...