Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Болката, притеснението, тревогата, душевната трагедия са резултат от грехопадението на човека, което се дължи на неговия егоизъм. Зловонията на егото пораждат в душата притеснение, докато нейното естествено състояние е радостта, защото Бог е мир, радост, а душата е вдъхната от Бога, тя е създадена от Него и върви към Него.
Следователно притеснението е чужно и неоправдано в човешкия живот. Въпреки това днес не можеш да срещнеш радостен човек, което означава, че никой не може да намери уравновесен, спокоен, естествен човек. Притеснението е ужасна болест, която бичува света, може би е най-голямото мъчение за човечеството, неговата най-голяма драма. То е не просто увертюра към ада, а преживяване на ада в настоящия живот.
Липсата на радост означава липса на Бога
докато радостта е доказателство за Неговото присъствие. Ако някой е светски човек и се наслаждава на преходното, радва се на насладите, на преходните и суетни неща, той навярно изпитва някаква наслада, някакво приятно чувство, но в действителност, ако човекобърне внимание, ще забележи, че в живота му има скръб и притеснение, както казва Свещеното Писание: „сръб и утеснение върху душата на всеки човек, който прави зло“ (Рим. 2:9). Не е възможно да съществува радост там, където има престъпване на Божията заповед, както не е възможно да съществува притеснение при изпълняването на Божия закон.
Радостта се среща рядко, но това не значи, че е нещо велико; тя е естествено нещо, както е естествено да виждам. Един сляп човек би могъл да ми каже: „Охо! Ти виждаш?“ Затова, когато някой е радостен, другите недоумяват и питат: „Ама ти изпитваш радост?“ Защото са свикнали с мизерията, с фалша, с греха, в подземията на подсъзнанието на човешкото битие, отхвърляйки Бога във всекидневния си живот. Следователно радостта не е нещо ново. Тя е нещо, което помага в духовния живот.
Но нека видим какво казват отците на Църквата за радостта. Нека започнем със св. Атанасий Велики, който в своето съчинение „За девството“, написано специално за девствениците, казва: „Недей да скърбиш за нещо трудно, нещо лошо, за нещо вредно, което може да ти се случи в този живот“ – дори да претърпиш щета или ако някой се отнесе грозно, егоистично, обидно и презрително към теб, пак не се наскърбявай. Защото „световната скръб докарва смърт“ – всяка една скръб, по каквато и да е причина, е инструмент на смъртта.
Тогава по естествен начин се поражда въпросът по коя причина може да скърби човек. Св. Атанасий Велики обяснява: „Скърби само за твоите грехове“. Същото казва и св. Йоан Златоуст:
Едно вредно и зло нещо съществува в света – грехът;
само за греха си скърби, който включва всички причини за скръбта. Очевидно обаче „скръбта“ има значението не на утеснение за това, че съм съгрешил, а на покаяние. Защото угнетението, притеснението поради греха не са скръб по Бога, а светска сръб (виж 2Кор. 7:10). Тя е последица от индивидуалистичното възприятие за живота, отделяне от Божията воля, нещо скръбно. Тук не става дума за такова нещо. Следователно всяка причина, поради която скърбиш, се смята за нещо маловажно, което те завлича и извежда от орбитата на Бога.
Нека сега се насочим към преп. Синклитикия, която казва, че когато някой за първи път пристъпва към Бога, той влага много борба и труд, впоследстие обаче започва „неизказана радост“. Единственото, което може да докаже, че принадлежим към чина на монашестващите, е неизказаната радост.
Радостта е характерният белег на монаха
и само чрез радостта може да се „разгори божественията огън със сълзи и болки“, казва преп. Синклитикия. Само когато имаш „неизказана радост“, можеш да затрогнеш сърцето си и да накараш в него да се разгори божественият огън на Божията любов „със сълзи и болки“. Това вече е Божий дар, не е човешка скръб. „Огънят със сълзи“ пък, това изпълнено с болки и сълзи състояние, което в действителност е божествено разгаряне, доставя най-голяата сладост на радващия се човек. Когато си притеснен, когато си опечален, когато си наранен, когато си нещастен, тогава създаваш болно състояние в душата си и никога няма да почувстваш божествения ерос. Винаги ще бъдеш едно скърбящо създание. Ще живееш едно състояние, завинаги различно от състоянието на духовния човек.
Но св. Василий Велики казва много хубаво, че когато душата веднъж се прилепи към копнежа по Твореца, повече не се смущава и не се притеснява от външни неща, защото за нея имат значение духовните красоти, духовния живот, Христовата красота. Плътският живот, душевните ни страсти, които ни владеят, покоряват ни и могат да ни захвърлят в един абсурден, неуместен, понякога и греховен живот, не променят и не премахват „радостното настроение“ на нашата душа. И така, нито нещо доброволно, нито нещо чуждо, нито дори нещата, които по необходимост се случват в нашата природа, в нашия душевен свят, могат да променят „ликуването и радостното настроение“ на нашето сърце.
Монахът винаги е весел човек.
Дори тези неща, които другите хора смятат за „скръбни“ и са свързани с тялото на човека, за душата, която се е прилепила към копнежа по Господа, са толкова незначителни, толкова безразлични, че тя ги побеждава и това й носи „допълнително веселие“. Дори нещата, които се случват в нашия душевен свят и които не можем да понесем, и страдаме и се мъчим, „прилепилата се“ към Господа душа ги разпознава, разбира, тълкува, приема, възприема Божията любов, преодолява ги и получава допълнителна радост.
Затова ви казвам: видите ли някой човек, който не е ведър, което е притеснен, чието лице е намръщено, да знаете, че той непременно е оставил своя Господ Бог. Но не казва ли апостол Павел, че трябва да плачем „с ония, които плачат“ (вж. Рим.12:15)? Ето, веднага едно възражение, което някой може да изтъкне. Например на твоята сестра се случва нещо и ти се притесняваш; сестрати съгрешава – и ти се притесняваш. Това е оправдание! „И тъй, апостолът разрешава да плачев с ония, които плачат, понеже тези сълзи стават като че семе и залог за вечната радост“, казва св. Василий Велики.
Християнството означава лична връзка с Христа, общение между божествената и човешката природа. Следователно любовта и даването, милостинята и жертвата, която ще извърша заради другия, в крайна сметка нямат за цел другия. Защото това би било хуманизъм, социално дело. Това би могъл да направи и един хуманист. Няма голямо значение. Напротив, милостинята има за цел общението на човека с Бога.
С други думи, милостинята има значение не толкова защото задоволявам нуждите на другия, а защото, от една страна, се опрощават греховете ми, преодолямав страстта към парите, към придобиване и се съединявам с Христа по още по-духовен начин, а от друга страна, помагам на другия като Христов член и така се свързвам с Христа, а не с човека.
Именно поради това нито една мисионерска дейност, нито една милостиня, нито едно дело на любов не може да се постави като критерий и цел на някой манастир. Това е чисто човешка добродетел. Милостинята, която е толкова велика добродетел за миряните, за монаха е мерзост , както казват отите на Църквата. Също така мисионерството, което обществото смята за голяма добродетел, за монаха, както казват отците, е егоизъм. Защото монашеството е живот в пълнота, живот в съвършенство и има за цел обожението, а не нещо маловажно, което е цел на социалния живот.
Затова в света, когато нямаме Христа, Който да живее и да вика в нашия живот, в нашето битие, а преживяваме отсъствието на Христа, трябва да показваме любов към ближния, да даваме милостиня, за да можем донякъде да подкрепяме живота си.
Чрез тези добродетели ние се отричаме частично от себе си и живеем за Христа. Но в манастира не живеем за Христа, а живеем Христа, живеем в Христа. Затова нашата Църква казва на миряните: „Имаш ли – давай“. Докато на монасите казва: „Недея да имаш нищо“.
Автор: Старецът Емилиян Симонопетритски
Източник: Църковен Вестник, брой 12, юни 2016 г.
