Начало / Uncategorized / Религията преди всичко е един нов живот, а не информация

Религията преди всичко е един нов живот, а не информация

rafail_karelin
архим. Рафаил (Карелин)

Вече споменахме, че интелигенцията обърква две напълно различни явления – молитвата и медитацията – обръщането към Бога и обръщането към самия себе си. Но сред интелигенцията се среща и едно особено мнение за молитвата. А именно, че молитвата е енергията на душата. Пред нас се изправя скрит материализъм под вид на енергетизъм.

От такава гледна точка молещият се човек прилича на динамо, което изработва особен „психичен ток“. В такава обща молитва се създава целенасочен енергетичен поток. Но тази молитва не е насочена към Бога, в нея няма чувство за Бога като Жива Личност, в нея липсва главното – покаянието. Човек просто направлява своята „енергетика“ за постигане на определена цел, като я съединява с „енергетиката“ на подобни на самия него човеци, които се молят синхронно. Тук изчезва напълно всяка разлика на вероизповядването. И мюсюлманинът, и езичникът, и юдеинът – всеки в своята мислена концентрация „изработва“ някаква психическа енергия. Като „възли“ на тази енергия еднакво могат да служат и християнският храм, и будистката пагода, и ислямската джамия. Това е вече не икуменическа, а теософска молитва, при това молитва без Бога. Тъй като съвременният интелигент в църква не се чувства уютно, той обикновено стига до мисълта, че е по-добре да се събере заедно с приятели и в тишина и спокойствие да се предаде на психични опити за изработване на енергия с помощта на думите. Понякога, по мълчаливо предположение, се решава, че събирането не е задължително – просто нека всеки в указания час изпрати своята психическа енергия към определен обект. Това вече напомня за „Църквата на атеистите“, която, между другото, съществува в Европа. В такава молитва думата Бог се употребява като синоним на космическа енергия, но по-скоро тази дума въобще избягват да я произнасят. Затова ние мислим, че единственият път на интелигента към Църквата е да направи себе си по-опростен. Не обединение, а опростяване.

Интелигентът трябва да отхвърли от себе си илюзиите за могъществото на своя ум, за своите интелектуални привилегии и своята мнима порядъчност. В Откровението е казано: „Защото казваш: богат съм…ти си злочест, клет и сиромах.” (Откр. З:17).

Съвременният човек обича за всичко да употребява думата култура. Но

ако говорим за истинска култура, тя започва с умението да видиш своята некултурност, да познаеш ограничеността на своя ум, безсрамието и безобразието на своите страсти – тази скрита болест на душата. Истинската култура е да станеш раб на Христа и послушник на Църквата, за да можеш чрез такова робство да получиш истинската свобода.

Нашата интелигенция постоянно обърква два аспекта, в които действа човешката душа – духовен и чувствено-душевен. Явленията, които се отнасят до духовния аспект, се пренасят към душевния и обратно. Така критериите за истинската и за лъжливата религия изчезват. В контекста на душевния аспект определянето и различаването на духовните явления е невъзможно. Затова религиите в техните външни проявления започват да изглеждат на интелигента вътрешно малко различаващи се традиции, с близко съдържание помежду си.

Значителна част от интелигенцията искрено не разбира защо Православието толкова рязко отделя себе си от другите конфесии. Мнозина считат това за дефицит на любов и тесногръдо мислене, като дори не си представят, че пренасянето на духовното на нивото на душевното означава да погасиш и умъртвиш духа. Пред нас е едно напълно закономерно явление – човек, неизлязъл от областта на душевното и страстното не може да познае какво представлява духът. А тъй като към това неразбиране обикновено се добавя и интелектуалната гордост, такъв човек започва да негодува – как може такъв образован и умен като него да не може да разбере нещо. Нима за простите вярващи е достъпно това, което се оказва недостъпно за неговия просветен от науката ум и облагородено от изкуството сърце? Дори интелигентът да осъзнае, че неговите дипломи не могат да се превърнат в „билетчета“ за страната на истината, той въпреки това ще търси тази истина в привичния му душевен аспект, а в него, директно казано,  религиозна истина няма. Истината – това е Бог и пътя на душата към Бога. Бог се разкрива на човека в духовен аспект чрез Своите Божествени сили и енергии, наричани „благодат”. Чрез пробудената и образно казано възкръснала душа, духът се очиства и така усъвършенства душата — тя става подобна на духа и причастна на благодатта. Чрез душата благодатта освещава и тялото, настъпва преобразяване на цялото човешко същество. Ако главното звено в тази йерархична верига е разрушено, или липсва, то душата не може да види Божествената светлина, тя се мята и трепери като сляпа, пребивавайки в тъмата на своите интелектуални мръсотии и представи. С непробудения си дух, лишената от виждане и разбиране на нетварната и незрима светлина природа на интелигента, по привичния за нея дискурсивен (разсъдъчен) метод гради свои понятия за религията като за неизвестни острови. Прието единствено в душевен аспект, без пробуждане на духа, а най-вече без търсене на благодатта, Православието не дава на човека вътрешно да почувства неговата достовореност. То бива възприемано или емоционално, или формално, и затова се различава от истинското Православие, което е в общението с благодатта. Тази разлика наподобява разликата между сянката на човека и самия човек.

Как се постига излизане от душевното в областта на духа?
– Чрез борба със страстите, въображението и чувствеността. След това с послушание, с подчинение на своя незначителен разум на великия разум на Църквата, както и отказ от съблазънта да се води от дискурсивното мислене като инструмент за анализ в областта на вярата. За вярата е нужна жертва, и такава жертва преди всичко трябва да стане интелектуалната гордост.

Простият човек, който има правилен духовен опит, стои по-високо на стълбата на духовната мъдрост в сравнение с ерудирания интелигент, прелистил цяла библиотека, но не очистил своя ум от бъркотиите на представите и хаоса на помислите, както и сърцето си от страстите. Интелектуалецът, който се старае да обхване истината чрез мрежата на своите логически съждения, дори ако счита себе си за вярващ и си позволява понякога да посещава храма – знае за Православието толкова малко, колкото знае за меда този, който само е виждал пчелни кошери.

Икуменическите симпатии на нашата интелигенция са израз на нейната душевност и индиферентност, израз на вероизповядването на хуманистичния мироглед. От аспекта на душевността е трудно да бъдат разбрани различията между конфесиите и да бъде доказана истинността на Православието. В духовен аспект обаче това се просветлява и става забележимо. „Дойди и виж” (Иоан 1:46), казва на Натанаил апостол Филип, който видял светлината на Христа.

Последвай учението на Църквата не само с ум и чувство, но и със сърце, очиствай сърцето си с усилие на волята, както учат аскетите. Оставай дете по отношение мъдростта и тайните на Църквата, бори се с гордостта си като със смъртен враг. Тогава в тварната светлина на твоя дух ще видиш вечната светлина на Христа или по-точно – светлината на Христа ще озари и оживотвори твоя дух.

Смирението, това велико тайнство, представлява откритост на душата за Бога. Тази откритост не може да бъде заменена от никоя добродетел, дори от всички добродетели, взети заедно. Смирението открива сърцето за Бога и бездната на човешкото сърце се изпълва с пълнотата на „Божествената бездна“. Казано по друг начин, образно, лъчът на благодатта освещава бездънните дълбини на сърцето и капката на благодатта изпълва вълнуващото се море на сърцето с радост, като дава на човека и неземен покой.

Понякога може да се чуе как някакъв интелигент казва: „На мен ми е хубаво в храма, но какво може да ми даде свещеникът? Готов съм да го приема като изпълнител на Тайнствата, но извън това, какво общо мога да имам с него?“. С тези думи се изразява или обичайното интелигентско пренебрежение към свещенството, или нашият интелигент изхожда от собствен случаен опит. Възможно е интелигентът да е отишъл при свещеника с въпрос, отговор на който може да се даде само на нивото на информираността или на дискурсивното мислене, в това число и казуистически-схоластично. В този случай интелигентът е поискал от свещеника това, което той е могъл и да няма. Резултаът е същият, както ако попиташ лекаря за електронната техника. Свещеникът не е философ, не е схоласт, не е историк и дори не е богослов-ерудит (макар едното да не изключва другото). От гледна точна на ерудита отговорите на свещеника могат да изглеждат наивни, а понякога могат действително да бъдат и погрешни. Но ако той би отишъл при православния свещеник не като при събеседник, а като при духовен ръководител и би го попитал за съвет как, той, интелигентът, да се спаси, в повечето случаи би получил правилен отговор. Свещеникът, който дълги години служи Литургия, който възнася молитви и ектении, който приема светото Причастие, т.е. влиза в съприкосновение с Божествената светлина, не може да няма определено духовно просвещение. Затова е способен да даде отговори на гласа на душата, която желае да се доближи до Бога, а не на любознателния и скептичен разсъдък. Има още една характерна интелигентска черта – слабото познаване на себе си, което колкото и странно да звучи, може да се съчетава със способност за тънка психоанализа. Това е разбираемо, защото проникването в дълбините на душата е възможно само в светлината на благодатта. Анализът на нивото на рефлексията представлява картината на сменящи се една с друга вълни. Интелигентът обикновено боледува от гордост и иска навсякде да изглежда значим. Ако не идеализира себе си, той е готов да изглежда както в чуждите, така и в своите очи като истински демон, само не и някакъв незначителен и дрипав бяс. По правило свещеникът интуитивно чувства вътрешното състояние на своите духовни чеда и вижда главната болест, от която трябва да се започне лечението. Затова думите на свещеника могат на пръв поглед да изглеждат несъотвестващи на въпроса, но те ще съдържат необходимото за питащия. Това е проверено от опит. Впрочем, и тук се изискват определени условия – любов от страна на свещеника към питащия, и доверие на питащия към свещеника. Тогава се появява вътрешната връзка, тогава благодатта може да открие на свещеника това, което остава скрито под непроницаемо покривало за всеки психолог.

Религията преди всичко е един нов живот, а не информация. За този нов живот е необходима жестока, и в повечето случаи, продължителна борба със самия себе си. В тази борба не помагат нито блестящите идеи, нито цитирането на Светите Отци и собствените изобретения. В случая е необходим волеви контрол над собствения живот, и нещо повече – контрол над сърцето, което е източник на живота.

Някои интелигенти, след като прочетат нещо за Иисусовата молитва, решават, че теоретически достатъчно са овладели метода и успехът им изглежда обезпечен. В действителност Иисусовата молитва е неотделима от евангелските заповеди, от начина на живот на човека. Тя не може да бъде изолирана от литургичния живот на Църквата, нито да бъде разглеждана отделно от цялостната християнска аскетика, подобно на цитат, изваден от контекста. Молитвата е сърцето на духовния живот – затова животът на човека трябва да стане подготовка за молитвата. Извън живота според евангелските заповеди Иисусовата молитва или замира и угасва, като кандило без масло, или се превръща в механично и повърхностно повторение на думи. В някои случаи, при явни плътски грехове, може да доведе и до душевно разстройство. Борбата със страстите прилича на лечение на хронична, закоравяла болест. За тази борба са нужни време и настойчивост, а нашата интелигенция иска да получи всичко лесно и бързо. Съвременният интелигент, още не умил калта на страстите си, счита, че още като пристъпи прага на Църквата, вече е готов да се срещне с Бога. И се чувства измамен, ако тази среща не е станала…

За да имаме критериите за различаване на душевното от духовното, трябва да се обърнем към учението на св. Григорий Палама, който най-общо казано, е догматизирал източната мистика – учението за нетварната светлина. Според неговото учение, а по-точно казано, според православните мистици-исихасти, съществуват три вида светлина. Първият е сетивната (чувствената) светлина, която се възприема с телесните очи не само от хората, но и от другите обитатели на земята. Това са космически (физически) еманации с веществена природа. Вторият вид светлина е свойствен само за човека. Това е светлината на интелекта, способността да се разсъждава и въобразява, да се извикват в паметта картини от миналото, да се правят планове за бъдещето, да се откриват закономерностите между явленията. Тази светлина достига значителна интензивност у философите, поетите, учените – хора, на които светът се възхищава, като често бърка това с духовността. Образно казано, тази светлина блещука в лабораториите, залива театралните рампи, осветява залите на библиотеките. Но тази светлина, като една чувствена светлина, принадлежи на земята, за нея небето е недостъпно. Накрая, има и трети вид светлина – това е несътворената светлина на благодатта, Таворската светлина. Тази светлина човек може да види единствено чрез подвига на вярата и очистване на душата от страстите. Това е светлината на Тиваида и Синай, това е светлината на преображението, тайните на вярата, дълбините на Евангелието. В тази светлина се разкрива мистичната среща на душата с Бога и живота в бъдещия век.

Който иска да види Бога чрез интелектуалната светлина – очаква го поражение. Той може да види само призраците на своето собствено въображение или по-точно казано – синергията на своята фантазия и дяволската лъжа.

Католицизмът отхвърли учението за нетварната светлина, като я нарече „ереста на Палама“. По същия начин го отхвърлиха протестантството и другите християнски конфесии, точно затова, че те самите са душевни. В това отношение паламизмът се превърна в своеобразна граница между Православието и инославието – затова за Православието икуменизмът е невъзможен. Ние говорим с инославните на различни езици. Ап. Павел казва направо: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно.” (Кор.2:14) Платформата на икуменизма – това е душевността… Ние не отъждествяваме душевността с някакво негативно начало и не приписваме на душата и духа дуалистическо противостоене. Само казваме, че душевното не може да постигне духовното, така както и във физическата светлина не може да се види интелектуална светлина. Но когато се нарушава йерархията на човешката личност и душата узурпира областта на духа, тогава самата религия се демонизира. Ако душата е подчинена на пробудения дух, тогава настъпва възобновяване на хармонията на човешкото същество и възниква ново разбиране за света. Например, красотата на природата и човека могат да служат не като обект за страстите, а като средство за въздигане на ума към Бога, като сенки и подобия на Божествената красота. Самият естетизъм, като влюбеност в космоса, по своята природа е атеистичен, той е откъснат от вечността. Относителната красота на творението, когато тя е свързана със смъртта му изглежда ценна сама по себе си. Затова естетизмът завършва с декадентство.

Архимандрит Рафаил (Карелин)
из „Църквата и интелигенцията“

48fb
М. Нестеров. Философи, Третяковска галерия

За Нели Иванова

Виж още

Отбелязваме паметта на св. Неделя

Днес отбелязваме паметта на св. мъченица Неделя-Кириакия, която е родена в Мала Азия, навярно в ...