Начало / Коментар / Православна игра…?

Православна игра…?

Макар и порастнали ние играем игри. Всякакви. С добър резултат, с лош. Нарушаваме правилата или се сърдим, когато някой ги наруши. Все търсим да печелим и това е нормално, никой не иска да губи, макар да има и такива, които се предават още преди да е започнала играта, стреснати от превъзходството на противника.

Все пак ние играем ли играем. Мъчим се, вардим, нападаме, забравяме за фланговете или там наблягаме най – много, играем по тъча.  Лъжем рефера. Падаме за дузпа или преиграваме. Изобщо правим всичко по силите си без значение колко сме добри в стратегията. Стараем се да стигнем поне до полуфинал. Поне на половина. Но каквото и да стане, какъвто и да  резултата не спираме да вярваме. Вярваме и вярваме, че ще спечелим, ще вземем купата, ще победим.

Играта на вярата, струва ми се, не е игра, в която като направиш фал целта е да ти бият пряк свободен.

Ако сриташ някой в наказателното да ти дадат картон и да ти бият дузпата. Тук целта е да спечелиш играта, дори да загубиш един или два мача. И вместо купа да извоюваш мястото си сред царството на благодатните.

От гледна точка на обикновен мирски играч нито имам какво да поуча, нито какво да проповядам за тая игра, макар и да си мисля, че познавам правилата. Само забравих едно нещо: как да стана след като ме спънат. Как да продължа играта.  Спънаха ли ме, аз ли стъпих накриво, но паднах и сега ме боли ужасно!

Ужасно, чак душата ми ме боли. Страх ме е.

Струва ми се че Реферът си мисли, че симулирам, Треньорът проявява ярост, че съм се конрузил, а съотборниците ми не вярват, че играя на 100%. Сгреших като паднах на терена… сега какво да правя. Публиката знае, че съм един от най – добрите, или поне аз така си мисля. Сега всички охкат, пъшкат повече от мен, страхуват се повече от мен, като чели не аз, а те са паднали. Измъченото им състрадание се превръща във воденичен камък затиснал душата ми, вместо успокояваща превръзка за раната ми.

Започвам да се кая, прекръствам се, самосъжалявам се. Докъде стигнах, за момент цялата ми кариета мина пред очите ми като филмова лента. Паднах духом, казах си „край, живота ми вече не струва, свършва тук, как ще продължа“.  Дори не събирам сили да се помоля за помощ, да повикам лекар, защото душата ми се парализира.

Само успявам да повторя у себе си, дано не умра, дано ми помогнат!

Ох, по – добре да не се бях раждал! До къде стигнах! Не трябва да се предавам! И мислите ми в тоя момент се сборват като материя срещу антиматерия.

Дотичва фелдшер, напръсква ме с нещо. Вярвам ли или не вярвам, че това ще помогне сам не знам. А в следващия момент кракът започва да ми минава. Първоначалната болка отстъпва мястото си на надеждата, че ще мога да стана, ще мога да продължа и не само да ходя, но и да играя отново. Просълзявам се, никой не го вижда но аз знам, че е така, защото сърцето ми се разкайва за грешаката от този фал, който направих. Опитвам да стана. Един от съотборниците ми ме придържа, включва се друг. Помагат ми. Окуражават ме. Ставам. Стъпвам, но пак се сривам, те ме задържат.

Дотичва Треньорът, загрижен, хваща ме за ръка, пита „ще можеш ли“? Аз мислех, че ми се сърди, че дори ме мрази и ми е страшно ядосан, а сега ме държи за ръката и виждам, че той всъщност вярва в мен, вярва в мен заради целият отбор, заради победата, заради истината, че не симулирам, не се правя, че наистина паднах и искам да се изправя, да победя, да довърша играта и да спечелим. Само той вижда сълзите ми. И в неговите очи, в неговата надежда виждам утешение, кураж, вяра. Аз ставам, преглъщам болката, тялото ми ми помага да прикрепя безстрашие към сърцето си и да стисна зъби.

Реферът придобива увереност и благоволение към мен, макар и в погледа му да се чете твърдост.

Дава ми знак, че ще ме пусне в играта. Аз преглъщам, поемам въздух и правя няколко крачки, затичвам се. Съотборниците ми ме надъхват, целият стадион избухва, радва се за мен, подкрепя ме, дори и невероятните звезди от същият този спорт са на крака и ме аплодират понеже вярват, че ще се справя, подкрепят ме, даже някои, с които се познавам  помолиха Треньора да не ме вади от играта, и заради техните молби Той се съгласи. Легендите на тоя спорт се застъпиха за мен! Най – големите легенди! Кой съм аз, че да го правят? Чудя се, не знам, но те го направиха! И ето: аз съм на крака, за доброто на целия отбор, за да идем при тях в царството на спечелилите.

Знам, че ще претърпя възстановяване. Но ще довърша мача. Понеже от православието съм научил, че стълбата на успеха е в това, когато паднеш да станеш!

Автор: Радослав Йорданов

За Ангел Карадаков

Виж още

Живите камъни

През последните месеци, когато управляващата сглобка започна да се разглобява, интензивно се заговори за държавните ...