Доц. Павел Павлов: Съборът е преди всичко събитие на общението в Църквата

Съборът е преди всичко едно събитие на общение в Църквата, той не е над Църквата. Дори и да има нюанс в документите, че едва ли не съборът стои над Църквата и всички трябва да се подчиняваме на каквото и да било решение, от историята знаем, че това не е така.

Десетки събори в историята на Църквата, едни са определяни от Църквата като вселенски, други като поместни, трети – като съборчета, накои като разбойнически събори. Така че Църквата ще каже на следващ събор, след като се случи едно такова събиране, какво е било всъщност то. Може би ние като поколение няма да сме свидетели на това последващо определение, но така или иначе съборът, акцентирам на това, е преди всичко събитие в живота на Църквата, а не някаква висша институция, която трябва да спуска някакви дерективи.

Самата среща е основното събитие и дори толкова години подготовка за мен това е нещо като чудо, че въобще е възможно да се случи, и то в състава, в който по протокол е предвидено да се събере  Съборът. Настоящият събор няма догматически теми и това е много важно да се каже.

В историята на Църквата обикновено съборите се случват спонтанно и по волята на императорите.

Те се свикват като тържество на съборността и универсалността на Църквата, но не в католичния смисъл на определението за Църква, в която са и починалите, и светците, а по-скоро като едно тържество на географията, да се покаже, този римски универсализъм, който е навлязъл в Църквата и това е много очевидно пир Първия вселенски събор. Св. Константин Велики прави събор, който е демонстрация, тържество на универсалността на Християнската църква. Това е важен елемент, който остава от първите времена – изключителна характеристика за всеки един голям събор е да се съберат много епископи от всички юрисдикции и географски региони, в които има християни и които са в общение. В случая става дума за православни християни. Случва се спонтанно, често дори не е замислено да бъде оборена някаква ерес. Но на самия събор, когато започва общуването между различните епископи, става ясно, че някъде има проблем, поставя се въпросът за обсъждане, всеки споделя вярата на своята местна църква и се взимат решения, които не винаги са богословски подготвяни, няма подготвителни документи. Но самата воля на събора, и това винаги е по волята на Св. Дух и на нас, следвайки св. отци, каквато е формулата на съборите, това е съборният дух.

причините за свикването на тези събори са по-често канонични, дисциплинарни въпроси и въпроси за уеднаквяване на практики – за честване на празници, примерно, или уеднаквяване на литургичната традиция. Съборите изиграват много голяма роля в утвърждаването на единна богослужебна практика. Днес знаем какво се случва в другите църкви, но във време, в което има по-малко комуникации, съборите имат много важна и по-широка функция от събирането на едни хора, които ще отслужат няколко тържествени литургии и ще приемат няколко документа.

Самото общение по време на събора събира.

Цялото интервю на доц. Павел Павлов, може да прочетете в новия брой на списание „Християнство и култура“.