Митрополит Йеротей: Предстоящият Събор е Събор на предстоятелите, а не Събор на Православните църкви

Публикуваме част от изказването на многоуважавания гръцки митрополит Йеротей Влахос за предстоящия Велик и  Свят събор:

Не съм достатъчно наясно как е по другите православни Църкви, но познавам отблизо как стоят нещата в нашата Църква. За решението за провеждане на Светия и велик събор, което бе взето през март 2014 г., за документите, които бяха подписани през януари 2016 г., не бе поискано мнението на Архиерейския събор на Еладската църква, те не бяха обсъдени на заседанията му. За другите неща, като посланието, което ще издаде Светият и велик събор, не зная дали ще има съгласие и решение на нашия Архиерейски събор.

Следователно, предстоящият Свещен Събор е Събор на предстоятелите, а не Свят и велик събор на православните Църкви.

В допълнение на това, трябва да отбележа, че уважавам напълно Негово Блаженство Атинския и на цяла Гърция архиепископ г-н Йероним, който ръководи Еладската църква, зачитайки синодалната система, изслушва мненията на архиереите и винаги приема решенията на Архиерейския събор, без да се стреми да го манипулира.
Обаче, има патриаршеско писмо, изпратено до Еладската църква на 30 септември 1999 г., съгласно което Еладската църква няма предстоятел, а предстоятелстващ е Светият Синод. Може ли това да се изтълкува като предоставяне правомощия на Синода или по друг начин?
В крайна сметка, каквито и последици да има този Свещен Събор, те ще са решения на предстоятелите на православните Църкви.
Този Събор е бил заплануван и подготвен като Вселенски събор, даже първата мисъл за него е била изразена през 1923 г., по повод 1600-та годишнина от Първия вселенски събор. Първоначално са били включени около 100 (сто) теми, които възникнали през целия период на второто хилядолетие, от откъсването на западната част на Римската империя (VIII-XI век), разделянето на западното християнство (XVI век), развитието на разнообразните идеологически течения, като Просвещението, Романтизма, немския идеализъм, екзистенциализма, но и на осветскостяването на самото християнство.
В крайна сметка, цялата тази мечта на „бащите“ на тази идея приключи с това да се проведе не Вселенски събор, а Свят и велик събор, който все още не може да открие своята идентичност, с едва шест теми– инертни, неактуални, без особена цел, като някои от тях нямат връзка с преданието на Отците.
Слушал съм и съм чел мнозина да твърдят, че Свят и велик събор не е бил свикван от около 1200 години и че за пръв път от толкова много време се провежда такъв. Подобни твърдения пораждат особена тревога у занимаващите се с богословска книжнина и с преданието на Църквата. С тези думи се създава представата за уж някаква църковна празнина след Седмия вселенски събор, която трябва да бъде запълнена, при положение, че са били свиквани големи и важни събори, като този по времето на патр. Фотий Велики (879-880 г.), на св. Григорий Палама (1341-1351 г.), както и значими събори, провели се между XV-XVIII век, с важни решения. Създава се впечатлението, че всички тези значими събори се прескачат и изтикват в периферията.

Смятам, че това е „обида“ от наша страна към светиите ни – Фотий Велики, св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама, светите Цариградски патриарси Калист и ФилотейКокин, св. Марк Евгеник (Ефески) и всички православни Източни патриарси от XV-XVIIIвек.

Естествено, тези светии не губят нищо, защото ученията им са придобили вселенски авторитет – решението на Деветия вселенски събор (1351 г.) е включено в Синодика на Православието, който се чете в първата неделя от Великия пост – но това е наша загуба и отпадане от православното предание.
Изглежда, че с този събор се цели да започне една нова епоха на църковното ни дистанциране от богословието и терминологията на Вселенските и Всеправославните събори след Седмия вселенски събор. По този начин се представя, че в Православната църква има „загуба на паметта“, „духовен Алцхаймер“. По друг начин не могат да бъдат обяснени някои моменти в подготвените документи, както и тълкувателният анализ на техните поддръжници.
Изглежда, че това е някаква лоша имитация на Втория ватикански събор. Светият и велик събор като идея започна с усилието за свикване на Втория ватикански събор. Но Вторият ватикански събор разви една „нова еклесиология“, която от понятието за „изключителност“ премина към богословието на „вместването“ или „кръщелното богословие“.По подобен начиннякои моменти в подготвените документи за Светия и велик събор навеждат на мисълта за „нова еклесиология“ и в Православната църква, след като се признават тайнства и извън Православната църква.

Ако разгледаме това, което се случва при нас, ще установим, че нашата Църква не се подготви достатъчно добре за този Събор. И това е една Църква със значителен богословски ресурс, живо монашество и добре организиран църковен живот. С всичко това,с богословските си школи, Църквата ни обучава богослови и клирици от други поместни Църкви, оказва благотворно влияние по целия свят с богословски и пастирски текстове и много други.

Обаче, заизготвянето на документите, които ще бъдат подписани на Светия и велик събор, нямаше достатъчно подготовка и съборни (синодални)2 решения.

През март 2014 г. на Срещата на предстоятелите на православните Църкви Истанбул бе решено Светият и велик събор да се състои през юни 2016 г., както и бе решено от комисия актуализирането на вече подготвените текстове (документи). Оттогава досега те трябваше да се обсъдят на заседания на Архиерейския събор, да се дадат насоки на представителите ни, които да изкристализират в окончателните текстове на документите, да има обсъждане по богословските школи, на събрания на клирици и миряни, така че да бъдат изложени предложенията на нашата Църква, за да намерят място в окончателния вариант на документите.

Случи се обаче точно обратното – всички ние, архиереите, бяхме в неведение и получихме окончателния вариант на документите, след като те вече бяха подписани от предстоятелите на православните автокефални Църкви през януари в Шамбези, Женева и бяха препратени към Светия и велик събор. Събираме се сега да обсъдим тези документи, когато има малко възможности те да бъдат коригирани.

Разполагам с докладите на представителите на нашата Църква в Специалната междуправославна комисия по ревизия на предсъборните документи, представени на Постоянния Свети Синод през 2014-1015 г., а също имам и извлечения на протоколите от заседанията на Постоянния Свети Синод.

В докладите си нашите представители ни уверяват, че в документите няма проблеми. Също и Постоянният Свети Синод раздаде докладите и документите на архиереите за тяхно сведение, без обаче да личи от протоколите да е имало разисквания или да са били давани указания за евентуални изменения или допълнения, освен веднъж, когато е взето решение за някои езикови корекции…

Трябваше да чуем мнението и на богословските факултети и църковните академии, както и на свещениците, монасите и миряните. Сериозността на всеки събор стои във връзка със сериозността, с която се разглеждат темите. За жалост, ние, епископите, се задоволяваме само с едно пастирско служение със социален характер, като сме оставили богословските въпроси на някои, които се правят на „специалисти“.

Поне в този „последен час“, „дванайсети“, нека проявим високо чувство на отговорност от гледна точка на църковния разум и богословската терминология, да се дистанцираме от емоционални „сантименталности“ и прояви на църковен опортюнизъм.

Няма значение кой ще представлява Църквата ни на този Събор, а какво нашата Църква ще подкрепи с позициите, които ще представи.

Трябва да осъзнаем, че не са само документите по шестте теми, а основно значение има посланието, което ще бъде изготвено и прочетено при началото на Светия и велик събор. Бе казано, че дори и Светият и велик събор да не обсъди и не вземе решение по различни теми, най-основното е посланието, което ще отправи към целия свят.

Така, избрали сме един митрополит да ни представлява при съставяне на посланието. Би трябвало днес да знаем съдържанието му или поне основните и централни моменти, които ще включва то, за да вземем съответното решение. Доколкото зная, този документ вече се подготвя, ще бъде завършен от специалната комисия, която ще заседава на о. Крит една седмица преди началото на Светия и велик събор, ще бъде подписан от предстоятелите на православните автокефални Църкви и ще бъде основното послание на този Събор.

Въпросът, който възниква, е: ще бъде ли Архиерейският събор на Еладската църква в неведение относно този текст, няма ли да знае съдържанието му, щом като е толкова важен?

Когато човек чете някои от тези документи, забелязва, че те са пропити с един дух на двуезичие[4]. Има една неясна и конкретна практика по много църковни въпроси, които се прикриват зад думите на документите, които говорят за други Църкви.

Ще спомена три примера от досегашната практика.

Първият е въпросът за събитията от 1965 г., случили се в Истанбул и Ватикана – това, което обикновено се пише, че тогава е станаловдигането на анатемите.

Да припомня, че Цариградският патриарх Сергий I, племенник на Фотий Велики, със синодално решение от 1009 г. зачеркнал от диптисите на Църквата името на Римския папа Сергий IV, който в посланието по повод възкачването си на престола включил в Символа на вярата „и от Сина“ (filioque); оттогава в диптисите не е било вписвано името на нито един папа, така че е било налице прекъсване на евхаристийното общение.

По-късно, през 1054 г., кардинал Хумберт анатемосал патриарх Кируларий и двама други, който, на свой ред, също го анатемосал. Това означава, че прекъсването на евхаристийното общение съществувало и преди анатемите и, естествено, вдигането на анатемите не премахнало акта на прекъсване на общение.

Въпросът, който се поражда, е: през 1965 г. е станало вдигане на анатемите или вдигане на забраната за евхаристийно общение? Въпросът е уместен, защото в Акта на Вселенската патриаршия от 7 декември 1965 г. пише, че са били вдигнати анатемите, следователно прекъсването на общение все още съществува, докато в декларация, подписана на френски език от Вселенския патриарх и папата, която папата прочел в последния ден (7 декември) и акт на Втория ватикански събор, пише, че е била вдигната забраната за евхаристийно общение. Разполагам с текста на френски и английски език.

Второто е продължение от предходното – че, за жалост, в църковната практика инославните не само се признават за Църкви, но има и църковно и евхаристийно общение! Следователно, налице е едно църковно двуезичие, двусмислие и объркване.

Позовавам се на текст на една Църква, който е определен като „Изповедание“ и е официално одобрен и в който във висша степен е налице двуезичие и объркване. Макар да се говори за Една Църква, същевременносе определят като Църквии други изповедания, които „съставляват Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква“. Също така, става дума дори за божествено причастяване от един и същи свети потир на всички християни „поради нужда и християнско светотайнствено (сакраментално) гостоприемство“, както и за това, че „всички християни сме станали с едно и също кръщение членове на тялото Христово, което е Църквата“.

Третият пример е, че наскоро прочетох книгата на проф. Андониос Пападопулос със заглавие „Богословски диалог между православни и римокатолици (история-документи-проблеми)“ и за пореден път установих, че в диалога, декларациите и общите документи между Вселенския патриарх и папата, както и между техните представители, господства един език, един дух на „братство, което възниква от единственото кръщение и от участието в свещените тайнства“ и че „нашите Църкви се признават взаимно за Църкви сестри, които са съотговорни за запазването на вярата на единствената Христова Църква в божествения план и съвсем специална с оглед на единството“.

Двуезичието в официални църковни документи е една болезнена действителност, която показва отдалечаването от официалните църковни документи от предишните две хилядолетия. Това не бива да става в документите на Светия и велик събор…

Публикувано със съкращения.

Източник: Православен свят