В детските си години човек поради несъвършенството на своя разум не може да застави своя ум да ръководи чувствата и да ги насочва към духовно наслаждение.
И така чувствата, иначе подчинени на тялото, което от своя страна ги използва не само за жизненонеобходимото, но и за своите страсти, подчиняват и самия ум, несъвършен и несмислен, на чувствената наслада.
Примерно до петнадесетгодишна възраст, докато човек още не е достигнал зрелостта на пълното развитие, умът се ръководи от чувствата:
очите свикват пристрастно да гледат на физическата красота, ушите да се наслаждават на приятна мелодия, носът свиква да улавя сладостта на аромата, езикът и устата се стремят към изискани вкусове, кожата привиква с меките и приятни за тялото дрехи.
И как след всичко това да убедиш човека, че не в това се състои истинската радост, че това не е духовна наслада, а плътска, животинска. И какво би му помогнало да се избави от подобно заробване на чувствата? Може би умът? Макар и да разбира, че подобно състояние е свойствено на безсловесните животни, той самият, привикнал още в детските години да се намира под властта на чувствата и да приема подчинението си за благо, в зряла възраст се оказва скован от железните окови на тези пет чувства. Умът страда от това, че макар и сътворен да бъде цар на тялото, е станал негов роб и волно или неволно е склонявал да угажда на чувствата.
Какво може да убеди човека в необходимостта да излезе от това жалко състояние?
Може би въображението? Но и то така e изпълнено със страстните образи и идоли на чувствените наслаждения, които години наред са го занимавали, че фантазията по-скоро би възбудила в ума и чувствата сладостeн спомен за тях, отколкото да възпрепятства желанието да потъне отново в тях.
Може би сърцето? Уви, сърцето, изпълнено с чувствени похоти, склонява в някакъв смисъл и ума, и въображението, и тялото към удовлетворяването им.
Но това не е всичко. Самият сатана, който се явява господар на всички телесни похоти, притеснява и ума, и сърцето, и всички чувства…
След отминаването на детството, когато умът придобие зрелост и разбере от Свещеното Писание и от светите отци, че има нещо различно, сродно на него не плътско, а духовно наслаждение, то той, бидейки благолюбив по природа, не може да понесе това, че чувствата в тялото, което той обитава, са поробени от страстите и че той сам е поробен от тях и така от господар и цар е станал роб и пленник…
Затова те и моля, възлюбени, да разбереш от Свещеното Писание, че естествено за ума е духовното наслаждение, което е хранене с духовна храна, а чувственото наслаждение му е противоестествено. Според св. Калист духовната наслада е единствено достойна да се нарече наслада, доколкото, вкусвайки я и наслаждавайки й се, човек изпитва радост. Чувствената и телесна наслада не е истинско наслаждение, доколкото и по време на вкусването му и след него то предизвиква единствено сърдечна скръб. Плътската наслада е подобна на муха в мед, която, опитвайки сладостта на меда, се прилепва към повърхността му и потъва. Тя е подобна на отровата, която е сладка на вкус, но е смъртоносна, както говори за това Соломон: “защото мед тече от устата на чужда жена, и нейната реч е по-гладка от дървено масло; но сетнините от нея са горчиви като пелин, остри като двуостър меч”(Притчи 5:3,4).
Но ако твоите чувства в продължение на години са били поробени от телесните наслаждения и умът им се подчинява, изоставяйки естествената за него духовна храна, то какво трябва да направиш?
Необходимо е с особено внимание да се подвизаваш, за да можеш доколкото е възможно да овладееш своите пет чувства, като им предоставяш само необходимото за тялото и като отхвърляш всичко излишно и водещо до наслада. Така ти ще станеш господар на своите страсти, ще можеш да очистиш своите чувства от лъжливи сласти, да освободиш ума от плътските похоти и да го издигнеш към мечтаната духовна сладост.
Автор: Преп. Никодим Светогорец
Из “О хранении чувств”