Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Христос Воскресе!
Това е случката, която е най-актуална за нашата световна действителност. Тъкмо тук, когато чета за този случай, си задавам някои въпроси и един много особен такъв е: към кого да е насочена помощта ни? Толкова генерално казано е дори леко неразбираемо.
Дали можем да разделяме хората по някакви признаци или да помагаме на всички, дори на тези, които са най-окаяни и най-далечни от нас? Въпросът ми звучи леко нелогично, защото чисто теоретично всички знаем, че най-окаяните най-много се нуждаят от помощ и че Бог ни дари възможността за спасение чрез Своята кръстна смърт и последвалото Възкресение отново заради нас грешните. Това е теоретичната част! Практическата реална част е леко по-различна. Ако се захванем с тези, които най-много се нуждаят от истинното Слово Божие (независимо дали го осъзнават или не), ще се получат доста стресиращи моменти. Ето един прост пример: какво ще стане, ако някой духовник мине през нощта и срещне проститутка, а тя поиска духовен съвет и той остане да беседва с нея? Още първият минувач ще си помисли, че се уговарят за цената на услугата й! Някой ще каже, че грехът е негов, защото осъжда, без да знае.
Това сигурно е така, но, честно да си призная, тази мисъл много не ме топли. Един грях отгоре на някой човек няма как да ми е успокоение, колкото и да знам, че съм прав, а той не е. Всъщност и най-лесната теория е сложна практическа реалност, когато говорим за духовност. И всичко идва от сърцето. Другият въпрос е да помагаме ли на тези, които принципно са от другата страна на барикадата? Това е леко нелесно! Трудно е, не защото не искаме, а защото ще се сблъскаме с различни нови, но познати реалности. Също толкова нелесно е било и положението на Спасителя при разговора Му със Самарянката. Юдея и Самария са били противопоставени, но това не пречи на Христос да говори с любов на тази, която е била от другия край на бариерата. Тези бариери сами си ги поставяме и после се учудваме безкрайно, че нещата между нас не вървят. Странно е, нали? Зидаме стени, които да ни разделят, и после се питаме защо не можем да се видим! Най-трудно се вижда през стените, които сами сме издигнали, защото сме предвидили как да замажем всяка пролука без шанс за контакт с другия. Не осъзнаваме, че всъщност може би затваряме вратите пред нашите ближни, т.е. пред нашия шанс за спасение. Хората сме колкото разумни, толкова и нелогични същества. Правим някоя беля, гледаме след това умно с примес на тъга и накрая обвиняваме Бога! То е лесно даже.
Бог е свикнал с нашите обвинения още от времето на Адам и Ева, но щеше да е хубаво да Го изненадаме и с малко покаяние и призив за прошка и помощ. Слава Богу, че има много светли примери за това, как трябва да се живее, и най-яркият пример за отношението, което трябва да имаме към хората, независимо дали са от нашата или от другата страна, е именно поведението на Спасителя спрямо Самарянката. Човекът е човек само, когато зачита човешкото у другия, независимо от всичко. Бог не иска от нас друга жертва, освен „дух съкрушен”(Пс. 50). Често забравяме, че всички сме носители на Божия образ, ама ние самите сме безподобни по отношение на другите хора. Колкото крив и грешен да е един човек, винаги е по-достойно да не го осъдим и унижим публично, отколкото да го смачкаме под тежестта на собственото ни чувство за справедливост.
То е най-тежко, когато е обвързано с Божествената правда. Лесно я цитираме, ама трудно я познаваме. Не само можем да не дадем от „живата вода” на Словото Божие, но и съвсем смирено можем да разлеем водата на Самарянката, защото е от другата страна на собствените ни разбирания. Да имаме силите да вдигнем личните ни духовни прегради е едно от най-големите изпитания на живота ни. Да молим Бог да ни даде правилна насока на собствените сили и смирение, с което да ги ръководим! Амин!
Автор: свещеник Стефан Паликаров
