Начало / Uncategorized / Разказът за св. Йоан Рилски от Димитър Талев

Разказът за св. Йоан Рилски от Димитър Талев

343583През 1937 г. обичаният български писател Димитър Талев издава книга със заглавие Великият цар“, произ- веденията от която, въпреки качествата си, не добиват популярността на по-късните романи на твореца. Малко известно е, че Талев е написал разказ за св. Йоан Рилски:

Йоан

Той знаеше, че от няколко дни из планината се скитаха деветмина ловци. Старият пустинник ги видя още първия ден, когато се появиха те в планината, но не им се обади. Щом ги видя, сърцето му се изпълни с тъга за птиците и за всички други божи твари из планината, които можеха да загинат от копията на стрелите на тия ловци. А и със страх се изпълни сърцето на Йоана – той позна, че деветмината ловци бяха люде на някой болярин или войвода и такива люде сега не излизаха за добро от крепостите и дворците на своите господари. Страхуваше се пустинникът за беззащитните селяни от околните села. От години вече, откакто в Преслав стана цар Симеоновият син Петър, боляри, войводи, владици и техните люде ограбваха безмилостно селския народ, своя български народ, ограбените селяни превръщаха в клети парици, в свои роби. Отдавна бе умрял светият княз Борис, умрял бе и неговият син, великият Симеон – първият български цар, и сега в Преслав сякаш нямаше български цар, господари на българската земя бяха развратни и хищни боляри и владици.
Минаха още няколко дни и Йоан отново видя деветмината ловци. Видя ги той сега окъсани и немощни, прималели от умора и глад. Видя пустинникът, че те страдаха и реши да им се обади, да им помогне. Ловците слизаха един след друг по стръмна, криволичеща пътека и пустинякът неочаквано се изпречи пред първия от тях, който се спря на пътеката, изненадан и изплашен. Йоан мълчаливо го гледаше и той, като се съвзе от уплахата си, дигна ръка към него и викна:
– Ето го!
Другарите му веднага се струпаха зад него и гледаха стареца с учудени, плахи погледи.
– Той е! Той е! – мърмореха те помежду си, но, изведнъж, един от тях ги разбута на тясната пътека, излезе напред, спря се съвсем близо пред пустинника и започна да го разглежда дръзко, със зли очи. Йоан го гледаше кротко и търпеливо, но той едвам сдържаше гнева си и най-сетне избухна:
– Светец! Чудотворец! А защо ни оставяш да се скитаме гладни, загубени из тая пустиня?!
Старият пустинник нищо не отговори, направи знак на ловците да го последват и ги поведе към колибата си. Когато стигнаха до колибата, която беше притисната между две канари, ловците насядаха наоколо, а Йоан влезна вътре, изнесе оттам един изсъхнал, черен хляб, разчупи го на девет равни части и го раздаде на гладните си гости. После той протегна ръце, веднага долетяха от околните храсталаци няколко птички, които изкълваха останалите в шепите му трохи и пак отлетяха, чуруликайки весело.
Ловците лакомо ръфаха и дъвчеха сухия хляб. Йоан отиде да им донесе и вода, след това седна между тях и започна тихо да говори:
Гладът, страданията и недоволството пробуждат див звяр в нашите души. Блажен е тоя, който победи глада, страданията и недоволството си: такъв човек се издига до Бога. Никой няма да умре от глад и жажда – Бог е благословил земята да ражда в изобилие всякакви плодове, от недрата й бликат бистри извори. Страданията сами не идват, но когато дойдат, смирените ги понасят с търпение. Недоволството помрачава светлината пред очите ни, кара ни да искаме повече, отколкото ни е дадено…

Дълго говори старият пустинник за блаженството на смирените. Гласът му звучеше като тиха песен, която се сливаше с чуруликането на птичките наоколо, с шума на ветреца, що подухваше откъм върховете на планината. Ловците отдавна бяха изяли всеки своя дял от хляба, те седяха наоколо неподвижни и слушаха стареца захласнати. Само оня от тях, който се бе нахвърлил върху стария пустинник с гневни думи, само той не слушаше. Облегнал се бе той на рамото на един от другарите си и бе заспал. И винаги, когато погледът на Йоана се спираше върху него и върху другаря му, който не усещаше тежестта на неговата глава на рамото си, бледото лице на стария пустинник се озаряваше от радостна усмивка: лицето на заспалия беше тъй спокойно и хубаво, а ето неговият другар бе му подложил с любов своето рамо. Душата на пустинника се радваше и той намери най-хубави думи, за да посочи Бога в братската обич между людете. Когато видя Йоан, че ловците си бяха починали вече и бяха уталожили глада си, той ги попита:
– Като скитате от толкова дни, какво търсите из планината? Чии люде сте вие, братя мои?
– Ние сме царски ловци – отговори главният между тях. – Шест дена скитаме из планината и търсихме тебе, свети старче. Сам царят ни изпрати да те намерим, цар Петър.
– Къде е той сега и за какво съм му нужен?
– Цар Петър е в Средец и те моли, свети старче, да го приемеш да те види и да те чуе.
Старият пустинник не отговори веднага и понеже вече не познаваше нито гнева, нито омразата, скръб се изписа по лицето му. Най-сетне Йоан заговори, а гласът му трепереше, сякаш се задавяше в сълзи.
– Ще ви покажа най-късия път през планината – каза той на ловците – Върнете се при царя в Средец и му предайте моя отговор: Аз, грешният Йоан, най-малкият от всички божи служители, не желая да го приема. Кажете му още, че ако е истински цар, както е роден от цар и от царица, той ще разбере и ще му бъде ясно защо не желая да го видя и да ме види.

Така и стана. Деветмината ловци се върнаха в Средец и предадоха на царя отговора на пустинника дума по дума. После те разказаха пред царя и пред всички негови люде как светият старец в Рилската пустиня бе извършил ново чудо: с един само хляб той бе нахранил и деветмината, утолил бе техния глад и бе наситил душите им с наслада, с думи божествени.
Цар Петър беше човек кротък, плах, без своя воля. Той беше много набожен, ала неговата набожност не беше пламенна, дълбока и жива вяра в небесната светлина, в красотата, доброто и правдата. В молитвите си той не се устремяваше към Бога, а го молеше за милост и подкрепа, защото беше слаб и унижен пред самия себе си.
Цар Петър подаряваше на черквите и манастирите цели богатства, но нямаше сили да се бори против злото, което бе проникнало навсякъде и тласкаше към пропаст и държава, и църква, и народ. Развратни велможи и владици беснееха без страх от Бога, когото бяха забравили, без страх от царя, комуто се присмиваха, защото цар Петър не обичаше да ходи препасан с меч, а със сълзи ги молеше да бъдат справедливи управници и народни пастири. Народът стенеше в тъмнина и робство, плачеше заедно с него и царят, защото нямаше смелост да дигне царската си ръка и да го спаси от неправдите, от бедността, от болестите, а отиваше да бие чело пред чудотворни икони и фетиши по черкви и манастири. Вместо да наказва строго насилниците, той ги отрупваше с подаръци, обличаше ги във все по-голяма власт, за да ги умилостиви. Пръв царят бе победен от страшното зло и то бе вече непобедимо в България. Народът се виждаше изоставен и, в отчаянието си, раздели се, разпиля се, като стадо без пастир и се залута да търси по тъмни пътища нови някакви богове, нов някакъв цар, за да има в кого да вярва и на кого да се осланя.
Цар Петър наистина разбра отговора на Йоана: той, царят, наистина не беше достоен да се яви пред лицето дори и на най-малкия между служителите Божи, както се бе нарекъл Рилският пустиняк. Ала сега желанието на царя да види Йоана се разгори още повече в сърцето му. Старият пустинник беше чудотворец, а цар Петър, чужд на истинската вяра в Бога, вярваше и очакваше някакво чудо да спаси България от гибел и него да спаси от мъката на безпомощен цар.
С плаха надежда , че ще умилостиви пустинника, цар Петър възседна кон и се отправи към великата планина Рила, придружен от управителя на Средец, от мнозина други боляри и от деветмината ловци, които трябваше отново да намерят Йоана. Като стигна царят в планината, изкачи се с дружината си на върха Книшава и оттук изпрати ловците да намерят пустинника. Тръгнаха деветмината ловци из планината и не се бавиха много, ала и тоя път донесоха отказ. Царят много се натъжи и плака пред всички събрани там, на Книшава, боляри и царски люде. После той седна на един камък и саморъчно написа следното писмо до Йоана*: „На всечестния пустинножител отец Йоан, цар Петър. Като слушах за боголюбивия нрав на твоята душа, за заселването ти в пустинята, за невещественото ти и ангелско пребивание, заедно с това и за съвършеното ти отдалечаване от света, много пожелах да те видя, твое преподобие, и да се насладя от твоите медотечни думи, като мислех, че ще придобия немалка полза от свиждането с тебе, колкото и желанието за богатства и суетна слава, заедно с насладите да не оставят нас, които се люшкаме в морето на тоя суетен живот, да се издигнем към чистата светлина и невещественото пребиваване, защото нашите душевни очи се помрачиха от тъга и светски тревоги. И ето сега, като че събуден от някакъв дълбок сън, поисках да видя твоята святост. Но понеже аз, окаяният, се лиших и от тая благодат, поради многото мои грехове, моля се и припадам пред твое преподобие, да ни изпратиш някаква радост за утеха и да разхладиш жегата на тъгата, защото знае, знае твое преподобие какви световни бури и тревожни облаци обикновено връхлетяват върху царските сърца”.
Щом написа това писмо, цар Петър свали от себе си всички златни знаци и украшения, които носеше, за да се отличава от другите люде, събра всичкото туй злато в един шлем и го предаде на главния ловец. После той заповяда на другите ловци да вземат и една кошница от плодовете, които бяха донесени тук за храна, а писмото царят предаде на един от болярите и му каза:
– Занеси на преподобния отец това злато, тия плодове и това писмо от мене и, ако той и сега не иска да ме приеме, ти запомни добре какво ще каже светият пустинник и в отговор на тая последна моя молба.
Боляринът веднага тръгна заедно с трима от ловците и не се забави много при пустинника. Като се върна при царя, боляринът коленичи пред него и му подаде шлема, в който, за обща почуда, и сега лъщяха царските знаци и украшения.
– Царю! – започна боляринът и всички чуха в гласа му, всички виждаха по лицето му, че той беше много радостен. – О, царю, честит е, който види отблизо светия пустинник, честит съм и аз, който го видях с очите си! Дали не е слезнал той между нас от небето, защото небесно сияние озарява неговото лице, небесна светлина гори в очите му. Царю, той ти връща златото, а плодовете задържа. И ето какво ми каза светият старец в отговор до тебе – о, аз никога няма да забравя нито една от неговите думи! Предай, каза ми той, на самодържеца на българския скиптър, цар Петра, тия думи от бедния Йоан: невъзможно ми е да изпълня цялото негово желание, но изпълнявам тия неща, които ми подобават. И тъй, аз приемам постническите храни, а той нека си задържи своето злато, защото такива неща вредят много на тия, които живеят монашески, а най-вече на тия, които пребивават по пустите и неутешни места. Тия неща подобават на неговата държава и на такива като него. Обаче и той, който носи диадема, не трябва да се наслаждава от тия неща, защото е казано, че ако богатството се лее, не привързвайте сърцето си към него. Ако и да е писано, че държавата е богатство на царя, но то да се изразходва за оръжие и войска, а не за свои наслади, още повече да се изразходва за бедните и просяците, за голите и бездомните. Той да не се уповава на неправдата и да не желае грабежа, очите му да бъдат отворени за всички. Маслото на неговото милосърдие да се разлива върху всички, нека бедните да излизат радостни от неговия палат, неговата багреница да сияе със светлината на добродетелите. Ето – додаде боляринът и стана – тия думи изрече светият пустинник в отговор на твоето писмо, царю.
Преди да успее да каже нещо царят, някой от людете му зад него изведнъж викна:
– Вижте, вижте там отсреща! Царю, погледни!
Отвъд един дълбок дол, по върла стръмнина отсреща стърчеше огромна скала и натам всички обърнаха погледи. Чудо ли някакво ставаше там, върху скалата, която се издигаше високо по стръмнината и сякаш до небето чак? Негли за да потвърди думите си, които бе отправил до царя чрез болярина, върху скалата се бе появил Йоан. Той стоеше там неподвижен, слънцето грееше високо над него и заливаше приведената му фигура с ярък блясък, в който белите коси на стареца сияеха като ореол около главата му. И царят, и людете му коленичиха със страх и гледаха с умиление молитвено това небесно видение.
– Колко високо е над нас недостойните! – прошепна царят. А някъде зад него се бе свил ловецът, който се бе нахвърлил с гняв срещу светия старец, и сега тихо ридаеше.
Йоан стоя само няколко мига върху скалата, после бавно се обърна и изчезна, както се бе появил.
Цар Петър и людете му стояха още дълго там, на Книшава. Царят бе потънал в дълбока размисъл, с бледо лице, със сълзи в очите си, неподвижен. Може би в душата му бе проникнало сияние от ореола на светеца и той, царят български, бе осенен от някаква велика мисъл за спасението на България… Не! Цар Петър диреше в паметта си всеки свой грях, наричаше се окаяник и се молеше за спасението на душата си. Най-сетне той се прекръсти три пъти с трепереща ръка и даде знак за тръгване…
Цели четиридесет и две години седя цар Петър на българския престол и тия дълги години бяха нещастни за България. Към края на живота си той стана калугер – много тежък бе за него българският царски венец.

автор: Димитър Талев
източник: агенция Фокус

За Ангел Карадаков

Виж още

„Първом търсете Църството Божие“ – тема в седмичния подкаст на сайта „Добротолюбие“

Уважаеми сушатели, в брй 34 на подкаста „Духовни полета“ Ангел Карадаков, доц. д-р Костадин Нушев ...