Начало / Uncategorized / В духовната пустиня…

В духовната пустиня…

Лития Свети Георги Новейший

 

 

 

 

 

 

 

Горната снимка е от литийното шествие в чест на св. Георги Софийски Най-нови. Шествие, което беше възстановено преди година. След 70-годишно прекъсване. 

И нямаше да пиша този текст, ако нещо не ми беше направило впечатление. Традицията на литийните шествия е много стара. Още първите християни започват да правят такива шествия с икони, чудотворни образи, мощи на светии и пр. Литията се характеризира с това, че обикновено е многохилядна, в нея участват няколко хиляди или поне няколко стотин души и се прави за благословение на определения град, село или пък местност.

С литийни шествия хората са спирали природни бедствия, като силни валежи или продължителна суша. 

Традицията продължава и литийни шествия и днес има у нас. Но те не са многохилядни, не са и с няколкостотин души… Ще кажете: как да не са!? Нима шествията от Бачковския манастир или от другите манастири не са с поне няколкостотин души? Да, ще кажа, с по няколкостотин души са и това е добре. Има обаче шествия, които не са толкова известни и на които не се събират хора от цялата страна. Шествия, които ни показват (ако се вгледаме в тях) всъщност каква е картината в страната ни и открехват вратата пред един проблем, над който трябва да се замислим.

Преди няколко седмици имаше шествие в чест на св. Николай Софийски. Традиционно за столицата от няколкостотин години, макар и с известно прекъсване, шествие, на което от година на година присъстват все по-малко хора.

„Вече всички в църквата се познаваме…“, казват повечето от миряните на шествието. Поздравяваме се, без да се познаваме по име. Поздарвяваме се защото, всички ние присъстваме на служби, канони, акатисти и пр. Познаваме се, защото сме едни и същи. Забелязва се, че всяка година хората на шествието в чест на св. Николай Софийски все повече намаляват.

Защо? На този въпрос би следвало да си отговорим и сами. И ако не си го кажем „право, куме, в очи“, ще се лъжем като в новините. Защото, нека си го кажем правo, че повечето от новините у нас не представят онова, което  е всъщност. Самият аз, когато бях репортер в телевизията, карах оператора да снима шествията така, че да не изглеждат  хората малко. Не е правилно, но представете си, че правите репортаж за националната телевизия за възстановено шествие, което не се е провеждало от 70 години и на него имате не повече от 100 човека… от град с население над 1 000 000 души…

Картината на шествията е повече от плашеща. В нея можете да видите лицето на цялата ни Църква. Епископът върви с мощите на светеца, предшестван от десетина певци, деца от семинарията и следван от 40 до 70 баби, дядовци и не толкова млади хора. И това го казвам с пълно уважение към всички онези хора, които са отделили от времето си да дойдат и да уважат светеца, да уважат празника му и да му се помолят. И, вярвайте ми, той го прави за тях. Та, докато с владиката, певците и бабите вървим от храма до мястото, където шествието ще приключи, наблюдаваме хората отстрани. Само ще вметна, че според статистиката 80% от населението на страната изповядва Източното православие като своя религия. А повечето хора реагират странно: някои ни снимат, трети ни се присмиват, четвърти пък ни заобикалят, сякаш това не е шествие с мощи на чудотворец, а шествие от чумави.

Наблюдават ни от колите си, а господин на средна възраст, возещ се в джип последен клас, бавно затваря прозореца, за да не чува пасхалните песнопения, които започват с „Да възкръсне Бог и да се разпръснат всички негови врагове“. Младежите ни снимат, а възрастните от трамваи и автобуси скришом се прекръстват… Това е картината, която човек наблюдава на такива шествия. Шествия, които намаляват и даже изчезват, нищо че се възстановяват.

Вчера също имаше шествие в чест на св. Георги Софийски Най-нови. Велик светец, чудотворец, молител пред Бога за нас. Шествието му бе възстановено миналата година след седемдесетгодишно прекъсване. И вчера, когато вървях отново по софийските улици, пеейки пасхалните песни, се замислих че всъщност това е Църквата в София. Една шепа хора, познаващи се по физиономия, ходещи на едни и същи събития, хора, които наброяват не повече от 150 души. В град с население от над един милион. Зачудих се и какво си мислят хората, които виждат свещеници, облечени в шарени дрехи, носещи икона, пеейки песнопения по „Витошка“.

Преди време едни хора от едно друго вероизповедание, регистрирано у нас, също правиха шествие по „Витошка“. Тяхното обаче  е по-шарено, весело, пеят песни, раздават сладки и пр. Та ние им се подигравахме, че са една шепа хора (не бяха повече от 40 души). Вчера и ние не бяхме повече от толкова. Почувствах се странно. Все едно от целия този площад нямаше нито един православен, освен тези хора, които бяха дошли на шествието. Младите момичета, момчета, седналите по кафенетата хора сякаш не бяха от нашите. Поне така се почувствах.

Отделно всичко казано дотук прави впечатление и самата организация на шествията. Докато литията минава  край различни софийски храмове, камбаните не бият празнично сякаш шествието е изолирано от църквата, сякаш не е повод за радост, а някакво събитие, в което едни свещеници от едни църкви го организират, а пък свещениците от други не ги интересува. Поне такова впечатление остава.

Един мой преподавател в часовете по философия, когато трябваше да разсъждаваме върху нещата от живота, ни провокираше с едно изказване, което пораждаше доста спорове. „Вижте литийните шествия и ще видите, че не сме повече от една секта. Ние сме като секта!“, казваше той. Тогава доста спорих с него и го убеждавах, че това не е така. „Църквата, казвам, е надчовешка, а и в Нея обитава Самият Христос“, веднага привеждах и цитата от Евангелието, че стадото на Христа е малко. И това е така. Бях прав. Но и моят преподавател беше прав, защото наистина се докараха дотам нещата, че когато едно литийно шествие върви в чест на светия в центъра на столицата ни,  в него да участват не повече от 40-50 души. И броят им  намалява. Вчера се убедих в това.

Та да се върнем на снимката по-горе. Тя е от литийното шествие от миналата година. Вчера решихме в „Добротолюбие“ да не пускаме новина от шествието, не защото нямаше, не защото не участваха хора и не защото нямаше богослужение в чест на светията. Напротив, имаше. Просто можехме да минем със снимки от миналата година, защото бяха същите хора. Едни и същи. Както на всяко шествие (в столицата).

И това, че не само не се увеличават хората по шествията, ами даже намаляват, трябва да ни говори много. Въпреки че ни убеждават, че в Църквата влизат все повече млади хора, че Тя развива невероятен социален живот и дейности, то на практика се получава нещо обратно на това, което ни казват.

Днес имаме енорийски центрове, но не и катехизирани хора. Имаме социални кухни (броят се на едната ръка), но не и нахранени духовно хора. Имаме хиляди дейности, сами може да ги видите по сайтовете, ала няма хора. Нямаме си човеци. И това го казвам, без да упреквам никого.

Преди време на един храмов празник след вечерното богослужение дойде до мен възрастна жена. Скромна и спокойна на вид. „Прощавай, момче, можеш ли да ми помогнеш?“, ме попита тя. „Можеш ли да ми разясниш едно нещо от Евангелието, което не разбирам?“, каза с поглед, който казваше нещо повече. Веднага се заговорихме, обясних й това, за което ме питаше и ми каза нещо, което ме смути и ме хвърли в голям размисъл. „Веднъж ей тука, пред „Св. Неделя“, казва, „срещнах един свещеник. Тръгнах към него с молба да ми разясни нещо, което не разбирах от Евангелието, и исках да го попитам какво иска да каже Господ с това, което казваше в цитата. Той се обърна към мен и, без да ме попита какво искам от него, ми показа празния си джоб и каза: „Нямам пари, съжалявам“… Тогава, чедо, си тръгнах с просълзени очи, защото той ме помисли за просякиня, а аз не исках пари, а да ми разясни цитата…“.

„Защо свещениците не проповядват? Защо не ни обръщат внимание? Ние имаме нужда от проповед, чедо, имаме нужда от грижа и то грижа за душата. Защото се загубихме през тия години. Няма ни. В духовна пустиня сме…“

Тези думи са почти точен цитат, защото просто и до ден днешен не мога да забравя погледа й. Не помня името на жената, но очите й помня, а те бяха истинни. Тя не лъжеше. Свещеникът наистина й бе отказал да й даде, ала не пари, а Слово. Това, което всъщност спасява. Бе й отказал може би, защото повечето от свещениците са отвикнали да бъдат търсени за духовни неща. Минават покрай площада и ги спират поне трима души и те всичките искат пари…

Но да се върнем на шествията. Защо на тях няма хора? Може би защото в Църквата постоянно битуват някакви скандали, породени от един или двама души. Скандали, които нараняват крехката душа на обикновения човек. Може би пък на самите хора християнството да не им допада, защото е борба и то на живот и смърт. Не знам отговорите на тези въпроси, нито дали е добре въобще да се задават, но утре, когато дойде момент, в който ще има организирано шествие, на което няма да присъства никой, тогава ще трябва да се отговори на въпроса – защо няма хора?

И отговорът е в нас.

Автор: Ангел Карадаков

За Ангел Карадаков

Виж още

Църквата „Св. Петка“ във Видин с история на над 380 години

Австрийският пътешественик Феликс Каниц, при първото си посещение във Видин през 1862 г. споменава за ...