Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
На страниците на списанието за родители „Виноград“ многодетните семейства разказват за себе си и своите деца, като споделят опита си. Днес ви представяме семейство Степанови.
Родители (женени от 21 години):
– Константин Викторович – 42г., реставратор на дървена архитектура и произведения от дърво, член на Съюза на художниците в Русия.
– Евгения Валериевна – 42г., диригент на църковен хор.
Деца:
- Татяна, 20г. – студентка – 4 курс в Държавния музикално-педагогически институт М.М. Ипполитов –Иванов, пиано.
- Анастасия, 18г. – студентка – 2 курс в Държавния музикално-педагогически институт М.М. Ипполитов –Иванов, пиано.
- Елена, 17г. – ученичка – 11 клас в Православното училище по изкуства. Завършила музикално училище с червена диплома (за отличници), свири на пиано и на блокфлейта.
- Нина, 13г. – ученичка – 8 клас в Православното училище по изкуства, занимава се с живопис, свири на пиано и блокфлейта.
- Дмитрий, 11г. – ученик – 5 клас в Православното училище по изкуства. Тренира джудо. Учи в музикалното училище в класа по саксофон.
- Мария, 9г. – ученичка – 3 клас в Православното училище по изкуства. Учи в музикално училище.
- Анна, 7г.
- Даниил, 2г.
Константин Викторович:
За първи път видях Евгения като студентка в реставрационното училище, но още тогава ме прониза мисълта – тази девойка ще бъде идеалната съпруга. Тя беше удивително чиста и светла. Разбира се, по това време аз дори не смеех да си помисля, че тя някога ще се съгласи да се омъжи за мен. Минаха обаче седем години и се оженихме. Разбрах, че ако не ѝ предложа брак, ще допусна най-голямата грешка в живота си. Никога повече нямаше да срещна такава девойка – надеждна, вярваща, благочестива, съзнателна…. и много красива.
Оттогава и до ден днешен сме убедени, че основните семейни добродетели са любовта и саможертвата, при това не само към близките хора. Човек е длъжен да служи на ближния, на Църквата и на Отечеството, за да не деградира. Смятам че семейство се създава не за раждане на деца, а най-напред, за да се умножи любовта в света. А с появата на децата, в семейството отново и отново се ражда любовта. Това е огромна радост, но и голяма отговорност.
Готовността да се жертваш заради любовта по удивителен начин позволява да се издигнеш над неизбежните трудности на живота.
Сега ми се струва, че ние не сме имали особени затруднения. Когато си млад и изпълнен със сили много не се притесняваш за утрешния ден. Помня, че през 90-те години, странични хора, разбирайки, че имаме много деца, казваха: „ И не ви ли е страх? Времето е толкова опасно, неспокойно, криза след криза…“ Слушах думите им с удивление – всичко това не беше непреодолимо препятствие за нас. Да, нямахме излишъци, но пък не се и нуждаехме от тях. Бяхме доволни и от малкото, живеехме щастливо. Спомням си за онова време като забележително, светло.
Любовта е немислима без взаимно доверие и уважение, без отговорността на по-възрастните и готовността на младите да се вслушват в опита и мъдростта им. Аз, например, се обръщах към дядо ми на „Вие“ и по бащино име: Александър Титович. Винаги ми го даваха за пример, а той не беше особено разговорлив – празни приказки не говори, само по важни работи, без суета и с лекота, затова всички му се доверяваха, споделяха му и го слушаха. Разбира се, в нашето семейство отношенията вече са по-различни, може да се каже по-малко авторитарни, но аз като преди съм убеден, че нещото, което под никакъв вид не трябва да се търпи, това е наглото поведение(простащината, грубостта, нахалството). То трябва да бъде прекъснато, но не с гняв, а решително, лека по лека. Имаше момент, в който момичетата ни много се увличаха в гледането на анимационни филми, с часове стояха пред видеото. Майка им ги молеше да ѝ помогнат, а те поставяха условия: още еди-колко си филмчета и тогава ще ти помогнем… Когато уговорките и обясненията спряха да действат, аз просто изнесох телевизора и видеото с касетите от вкъщи и отрязах телевизионния кабел. Всичко веднага се промени, а дори и те самите въздъхнаха с облекчение.
Въобще, трябва да кажа, че с нашите момичета не сме имали проблеми, те винаги са били спокойни. Съпругата ми много се занимава с тях – игри, ръкоделия, кръжоци, цялата се отдава в общуването си с децата. Провеждат се музикални вечери, устройват куклени театри, като сами си правят куклите,които са подаръци за нас и за тях самите.
И момичетата, и момчетата ни са хора творчески личности, та нали все пак са деца, внуци и правнуци на художници. Нина има интерес към живописта, останалите обичат повече музиката. Мисля, че това също е наследствено: имам дореволюционни снимки, на които предците ми свирят на мандолина, акордеон, роял. Дори инструментите им са се съхранили. Баба ми е завършила консерваторията в класа по пиано. Аз самият свирех на виолончело осем години, а съпругата ми освен музикално училище е завършила и регентското училище към МДА. Затова за нас беше абсолютно естествено да учим децата на музика, все пак традицията не трябва да се прекъсва. Смятам, че музикалната култура – това е формата на възприемане и изразяване на заобикалящата действителност.
За мен музиката, изкуството да владееш думите, живописта не са цел, а само средство за познаване на красотата на Божия свят.
Много е важно сред ежедневните грижи да не се осуетиш, трябва да оставиш място в живота си за Божията Промисъл, все пак е невъзможно всичко сами за себе си да решаваме. Много вярна и дълбока ми се струва мисълта, че Господ би могъл и повече да ни помага, та ние не даваме или не искаме (молим,просим). Ето това за мен е много важно – да позволим на Господ да управлява нашия живот.
Евгения Валериевна:
Не аз избрах Константин – той избра мен. По въпроса за създаване на семейство, изборът трябва да бъде направен от мъжа. Не трябва да се оказва влияние на решението му, той трябва да е твърдо убеден и уверен, че иска да се ожени именно за това момиче. Ако е готов да ѝ направи предложение, дори без околните да го карат, тогава може да имаш увереността, че той действително те обича и може да се надяваш, че тези чувства ще са му достатъчни за целия ви съвместен живот.
На първо място за жената трябва да стои семейството. Интересите на мъжа и децата на първо място, а след това вече нейните лични интереси. Това винаги трябва да се има предвид при избора на месторабота или учение, при планиране на почивка и т.н. На второ място жената е помощница, тъй като в семейството не може да има двама доминанти, а главата на семейството априори е мъжът. Жената не е лидер, тя има други задачи – тя носи отговорност за атмосферата в семейството. Когато в семейството е създадена правилна атмосфера, мъжът може спокойно да се труди, знаейки, че вкъщи всичко е наред.
Основните качества на мъжа – това са вярност, любов и доброта. Добротата е много важна. В семейния живот възникват много необичайни и непрости ситуации и, доколкото жените въобще са по-емоционални, съпругата може и да избухне, да наговори всякакви грубости. Ако на мъжа не му достига великодушие, за да ѝ прости – това е много лошо. В такова семейство никога не може да има мир.
Ние нямаме сериозни конфликти. Понякога се караме за дреболии, но винаги молим взаимно за прошка. Върви ни на нас – бързо забравяме обидите. Случва се аз да съм виновна за караницата и тогава съм много щастлива, когато мъжът ми се прави, че нищо не е станало. Понякога имам нужда да се изкажа и не мога да се сдържам – мъжът ми търпеливо ме изслушва и изобщо не коментира. Той не обича да се задълбава в проблемите. Оптимист е и винаги е сигурен, че всичко ни е и ще бъде наред. Това ми дава сили и мога да не обръщам вече внимание на трудностите, да не говоря за тях, сякаш въобще не съществуват.
С мъжа ми растяхме, без да виждаме примери около нас за многодетни семейства, по-често се срещаха непълни семейства. И без значение, че много от тези, които познавахме, бяха разведени, именно многодетните бяха смятани за неблагополучни. Това е вреден стереотип, който трябва да бъде разрушен. Много по-лесно е в многодетно семейство да се научиш да обичаш другия – да споделяш и да помагаш – и да правиш това е лесно, без да се налага да напрягаш всичките си душевни сили. В неголемите семейства няма такъв опит. Моите по-големи дъщери винаги с охота са помагали на мен и на по-малките деца. Не им беше и трудно. Те с удоволствие наглеждаха и чуждите деца, когато ние и приятели се събирахме на големи компании.
Те са много отговорни и винаги можеше спокойно да им се поверят по-малките. Дори в юношеската възраст се включваха в семейните грижи лесно и без въпроси. Разбира се, сега по-големите момичета пораснаха, имат нужда от повече лично пространство, доста време прекарват извън семейството. Но и сега с удоволствие устройват празници за по-малките, въплъщават своите идеи и фантазии.
Всичките наши деца получават музикално образование. Смятам, че това е задължителен елемент в детското възпитание . И двамата с мъжа ми сме завършили музикално училище, освен това, мъжът ми има и художествена специалност. Това е необходимо за нормалното развитие на децата. Как момичетата да не се занимават с хореография? Как момчетата да не се занимават със спорт? Времето и силите стигат за всичко. Те навсякъде се учат добре, отличници са. Главното е правилно да се разпределя натоварването. Мога да кажа, че няма нужда детето да се дава на училище на 6 години, прекалено рано е. Убедихме се в това чрез личен опит – първата ни дъщеря тръгна на училище на 6 години. Накрая тя се изморяваше и често боледуваше. А останалите тръгнаха по-късно – и на децата беше по-лесно, те вече бяха по-здрави, по-крепки. Въобще, ако натоварването съответства на възрастта и здравето, то мотивира децата и ги учи на отговорност.
Когато бяха само момичетата, ми се струваше, че в многодетното семейство въобще няма никакви проблеми. Струваше ми се лесно. Беше ми спокойно да пътувам заедно с децата. Пътувахме с колата и нямаше нищо сложно.
Понякога слушам как другите майки се оплакват от трудностите. Смятам,че е по-добре да не разгласяваш проблемите си. Днес ти е трудно и тъжно, а утре леко и весело, а пък когато се оплакваш, създаваш и на себе си, и на заобикалящите те хора негативно отношение към живота. Защо трябва да се настройваш негативно и да огорчаваш близките си?
Искам да отгледам децата си така, че те да смятат многодетното семейство за благо. Винаги сме се старали да водим активен социален живот – да участваме на концерти, на състезания. Отношението към нашето семейство винаги е било добро. За мен това беше главна задача – да променя общественото мнение в полза на многодетното семейство. За да не може никой да каже, че многодетното семейство е неблагополучно. Това е социалната ни мисия.
Превод: Мирела Александрова
Източник: pravoslavie.ru
