Начало / Uncategorized / Какво означава да обичаме себе си?

Какво означава да обичаме себе си?

Любовта към себе си е една от най-любимите теми, звучаща от различни психологически и психотерапевтични сайтове, форуми, тренинги, лекции. Достатъчно често ми се случва да слушам разсъждения от типа на: „За да обикнеш ближния, трябва да се научиш да обичаш себе си“.

Изобщо понятието за любовта е взето от онова място в Евангелието, където в центъра на вниманието все пак стои въпросът за любовта към ближния, а не към себе си. Преди тази заповед обаче е заповедта за любов към Бога.

Главното, което не ме устройва в това популярно твърдение, е, че в него може да бъде вложено всякакво съдържание, докато няма определение за това кой е ближният и кой съм аз самият, които си струва да бъдат обикнати. Изглежда сякаш всичко е ясно – аз съм Семьон Семьонович Борисов, аз съм Анастасия Ивановна Лещинская и т.н.

Ето една фраза: „Искам бифтек“. Аз ли го искам или в мен говори насажданият образ на преуспяващия бизнесмен, мениджър или частен детектив (по нашумелия автор Чейз), който отивайки в ресторанта за lunch (обяд), почти винаги си поръчва това ястие. А за мен то толкова време е било недостъпно! И ето сега, когато се появяват парите, така ми се иска да съответствам (в собствените си очи) на този образ, че мозъкът на полусъзнателно ниво насочва волята ми, която води краката ми право към ресторанта! И пак – аз ли искам да съответствам на дадения образ или в мен работи страстта на гордостта и тщестлавието?

Виждам привлекателна особа и ми се иска да се запознаем. Аз ли искам това, или зрителният образ чрез нервната система е активирал отделяне на хормони и сега моето полово влечение препраща в мозъка сигнал какво да правя? И сега цялата ми нервна дейност е насочена да изпълнява изискванията на половата функция.

Искам да уча в Институт за международни отношения. Но може би от малък съм свикнал с това, че трябва да съответствам на завишените изисквания на родителите ми, които искат да се гордеят с мен и чиято любов трябва да заслужа? А такъв, какъвто съм, не ме приемат и винаги по-добре от мен знаят къде е моето щастие. И аз постъпвам там, защото това им е нужно на тях, а на мен ми трябва тяхното родителско одобрение.

Аз наистина ли съм искал да имам предбрачна сексуална връзка? Или съм следвал наложеното от младежките списания, сайтове и образи от популярните филми убеждение, че целомъдрието е остаряло и глупаво понятие, а сексът е норма, без която ще имам психически и други нарушения? Макар че в дъното на душата ми съвестта ми е казвала обратното и е протестирала срещу това нравствено насилие над себе си. А после, убита от това насилие, е замълчала завинаги.

Накратко: аз ли живея, или чрез мен живеят производителите на реклами, роднините, съседите, масмедията?

(По темата има произведение, написано от Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят“ – според мен, едно добро пособие за разбиране на Апокалипсиса. Хората изгубват своето „аз“ и загубват възможността за истински избор, ставайки просто производители и потребители на производствени продукти. И затова смисълът на световната история свършва…) 

И оттук възниква въпросът за любовта към себе си. Не бъркам ли себе си с нещо в менСебе си ли обичам, или своите страсти, „искания“, в ущърб на себе си като личност? Обичам ли се, когато решавам да се напия? Когато се опиянявам от собствените си обиди и самосъжаление? Когато живея в омраза, обвинения, осъждане? Това са едни груби примери, но същият въпрос може да се отнесе и към всичките ми постъпки, действия и желания.

Да, аз имам разум, воля, душевни чувства и телесни усещания. Но към тях ли се свеждам? Или „аз-ът“ е който притежава всичко това, проявява се чрез тези дадености, но има друга природа?

Разбирате ме накъде водя, нали? Всеки път, когато у мен се събужда някакво желание или нежелание за нещо, това действително аз ли го желая, или нещо в мен командва?

И така. Къде е и какъв е този „аз“, който е достоен за любов и уважение? Сигурно е трудно за окончателно определяне, това е някаква тайна. Светският отговор, вероятно ще бъде такъв: „аз-ът“ е самосъзнаващата своето битие личност. Но може да се каже, че извън религиозното измерение“аз-ът“ е лесно да бъде сведен до един комплекс от физико-химически, психо-емоционални и още някакви компоненти и реакции, които съществуват и действат само в краткосрочен времеви интервал. За будизма, доколкото разбирам, „аз-ът“ изобщо не съществува, а има само илюзия на „аз-а“.

Пълноценно и най-човечно разбиране за „аз-а“ ни е открито в Свещеното Писание. В Библията „аз“ е образът Божи. „Аз“ – това е тайна, която стои по-високо от целия космос, защото аз притежавам това, което го няма в звездните струпвания – самосъзнанието на моята личност, предназначена за вечността.

И съответно да обичаш себе си – това означава да осъзнаваш и приемаш себе си в качеството на образ Божи, а не на адепт на някоя идеология – политическа, потребитеска и т.н. 

Въпросът „кой съм аз“ е важен с това, че при некачествен отговор „любовта към себе си“ може да се окаже насочена към разрушаване на себе си.

Затова, ако аз действително се обичам и уважавам – като образ Божи – значи няма да позволявам на себе си и другите да принизяват този образ до скотско състояние. Аз се обичам и затова няма да се принизя дотам, че да държа в ръцете си цигари, марихуана и др. Аз се обичам и затова ще запълвам себе си с това, което води към щастие и жизнена пълнота, а не ме обезобразява.

Същото, съответно касае и любовта към ближните. Да обичаш ближния, означава да виждаш в него, както и в себе си, образа Божи и да насочваш любовта си именно към този образ, а чрез това и към Бога, а не към нещо у човека. Затова, ако обичам  човек, приятел например, няма да му предлагам да си запали цигара. Ако е любов към девойка – значи любещият няма да я въвлича в блудство, тоест в предбрачни сексуални отношения. Защото любовта е насочена към тази уникална личност във всичките й био-психо-социо-духовни проявления, а не просто към тялото. Нерядко тялото, както и характерът са изменчиви. Само вечното у човека – образът Божи, не се мени.

И не е случайно, че преди заповедта за ближния има и друга заповед. Аз се уча да обичам Бога, и тъй като ближният е носител на Неговия образ, то аз се уча да обичам и него.

Още една важна причина да осъзнаваме към какво или към кого е насочена любовта ни, за да не навредим, макар и изхождайки от най-добри намерения. Ще уточня с пример.

Има работен колектив, в който просто добрият човек Петър е и добър работник, но той е в беда – всеки месец по три дни е в запой. Доколкото той е действително добър приятел и специалист (когато е трезвен) – майстор и началник на цех, колективът „дружно“ го прикрива. Те действат с добра подбуда, защото наистина го обичат и ценят, но не разбират, че тяхното покривателство само способства за развитието на болестта алкохолизъм. Запоите постепенно ще се увеличават по продължителност и честота. По същия начин постъпва и любящата жена на Петър. Щом го обича, тя счита за свой дълг да му „помага“. В какво се изразява нейната „помощ“? Да му купи минерална вода или бира, да го замъкне до входа на жилището, да му изпере и изглади дрехите, а ако трябва, да му уреди поставяне на системи в домашни условия… За радост на болестта. Оказва се, че бедата на жената и колектива е в това, че обичта им е била насочена към болната част на Петър, към алкохолната му субличност, развиваща се безпрепятствено, все повече потискайки и разрушавайки личността му, за сметка на неправилно изразената любов. Истинският израз на тяхната любов би било такова отношение, което би помогнало на Петър да разбере за своя алкохолизъм и наистина да оздравее – в общество на анонимни алкохолици или рехабилитационен център. С други думи, задачата на любещите е да видят в Петър същината, отделяйки я от болната субличност и обявявайки на поразилата го болест пълно отхвърляне, да му дадат тази подкрепа и любов, които ще пробудят в него жизнените ресурси.

По този начин, ако не се научим да виждаме у човека истинската му същност, отделяйки я от всичко привнесено и несвойствено, нашата любов към себе си или другите може да се окаже неправилно насочена. И в такъв случай тя може да донесе разруха. По-добре би било да се каже: ако под „човек“ разбираме каквото и да е, също така и за „любов“ може да се приемат многобройните й изкривявания и сурогати.

Например, родители, които „влачат“ детето си по уроци и тренировки, мислейки си, че изразяват по този начин любовта си към него („та ние толкова пари платихме за обучението му“!). Само че незнайно защо, детето се чувства зле от това и в юношеска възраст се опитва да избяга от тази „любов“ с риск да попадне в капана на наркотична или някаква друга зависимост (Подобни „проявления на любовта“ ярко се разкриват в редица епизоди от книгата на Клайв Стейпъл Луис „Разводът“ – (вероятно преводачът от руски на статията е превел руското заглавие на книгата The Great Divorce на К. С. Луис, която на български е преведена като „Великата раздяла“ и е издадена от изд. „Нов човек“ – бел. ред.).  И защо сега има толкова много разводи – дали защото хората са се отучили да виждат в себе си и в другия най-главното?

В психологията има термин „съзависимост“. Според мен, съзависимостта е нездравата любов, която прилича на един мощен мотор, но с лоша смазка и работещ наобратно механизъм, нанасящ често пъти неосъзната вреда вместо полза. Съзависимостта е любов, която не знае какво е образ Божи, в какво са проявленията и свойствата му, не познаваща Първообраза, т.е. Бога, и затова съзидаваща идоли. Съзависимостта е резултат от грехопадението на Адам и Ева, когато любовта им, загубила връзка с Твореца се оказва насочена към творението ( на църковнославянски – „твар“). Затова истинската любов към себе си и ближния е възможна чрез възстановяването на тази цялостност, която са имали прародителите. Рилигиозният път е тогава, когато във всичко, което притежава човек – ум, таланти, способности, творчество, чувства, тяло, и др. – „прозира“ тайната на личността, на Божия образ.

Какво е това образ Божи?

Бог е свобода – затова и човек, като Негов образ има вътрешна нравствена свобода.

Бог е Любов – затова и човек е способен да дарява и приема любов.

Бог е самосъзнаваща се личност – и аз също.

Бог е Творец – и ние притежаваме дара на творчеството във всичките му проявления.

Бог е безкраен – и у човека има стремеж да излиза извън пределите на границите, разширявайки хоризонтите все по-надалеч.

Бог е вечен – затова и ние сме жадни за безсмъртие.

Бог е Пълнотата на Живота – затова и аз имам стремеж към тази пълнота, която обикновено се нарича щастие.

Свобода, любов, самосъзнание, жажда за вечност и преодоляване на ограничеността, стремеж към щастие – ето това е образът Божи в човека.

Подобието Божие в човека – това е пълнотата на Битието и възможността да се уподобиш на Твореца в Неговото съвършенство. А тялото е въплъщение на „аз-а“ в този свят, според точното отбелязване на протойерей Александър Шмеман. Именно чрез тялото се проявява образът Божи. Чрез тялото общуваме, творим. Насочеността към доброто или злото се реализира чрез тялото.

Висшето чувство – любовта, също се проявява чрез тялото. Ако „изключим“ моето тяло (с удар на чук по главата или пълна упойка), ще загубя самосъзнанието си.

Иначе казано, волята, чувствата, тялото са едно неразривно цяло. И всичко това е хармонично свързано. Връзката се поддържа от духа, който получава източника на силата си от връзката с Твореца.

Бедата започва, когато духът загубва тази връзка с Първообраза и поради това не е в състояние да поддържа хармонията в човека. Тогава всички тези изброени таланти и способности се превръщат в „орел, рак и щука“, т.е. в парламент. Или като в нездраво семейство: в центъра на вниманието на сложния ми състав е онова, което в дадения момент надвиква всички и започва да парализира за сметка на всичко останало. Както раковите клетки, преставайки да изпълняват своите функции, „считат“, че те са най-важното и се развиван за сметка на организма, довеждайки го до гибел, така и тези способности водят до смърт, започвайки да се развиват хипертрофирано и да „считат“, че те са човекът, а не нещо, което му принадлежи. Именно това представлява грехът в пълния смисъл на тази дума – разпадане, разединение в природата на човека, в дълбините на същността му. Това, което обикновено изповядваме в тайнството на изповедта, е резултатът, последствията от грехопадението, царящо в нас. Ако не забелязваме подмяната – това действие на греха, именно тогава е най-лесно, подлъгвайки се, да „обикнем“ нещо нездраво в себе си, подхранвайки по този начин по-нататъшното развитие на този „раков проблем“.

Следователно, да разберем кой съм аз и кой е моят ближен, и сйответно да се научим да обичаме това истинско „аз“ (в себе си, в ближния), е задача, от чието изпълнение зависи качеството на живота. Понякога и самият живот. А това едва ли е възможно извън религиозното измерение.

Автор: Йеромонах Агапий (Голуб) от Жировичкия манастир (Беларус), сътрудник на рехабилитационен център за зависимости „Анастасис“

Превод от руски : Анелия Павлова

Източник: „Църковен вестник“ бр. 8, 16-30 април 2016 г.

За Божин Дончев

Виж още

Започнахме църковната година с Рождество Богородично, приключваме я с Успение

Преди няколко години споделих с един православен поклонник, че Богородичният пост, макар и кратък, е ...