Начало / Коментар / Външни / „Голи са без книги всички народи…“ или повече за Св. Братя Кирил и Методий

„Голи са без книги всички народи…“ или повече за Св. Братя Кирил и Методий

След поетичните, емоционални и боговдъхновени похвални слова на св. Климент Охридски (+ 916 г.) за „светите и преславни учители на славянския род блажения Кирил и панонския архиепископ Методий, които му създадоха писмото и преведоха Новия и Вехтия завет на езика му“, едва ли някой автор, вече единадесет века оттогава, е в състояние да напише нещо по-силно, по-точно и по-искрено в изразената почит и благодарност за тях и за тяхното дело.

И ако през тези векове мнозина като мен са се опитвали да сторят това, те винаги са имали илюзията, че все пак отдалечеността на хората и събитията във времето и постиженията на науката дават по-добра възможност за точна и реална преценка. Без да имам претенциите на първооткривател на нови факти и истини в науката, ще се опитам да разгледам и представя Кирило-Методиевото дело в светлината на най-новите постижения на славистиката и историческото изворознание.

В историята на Европа по време на „Великото преселение на народите“ (IV-VII в.), пък и подир него, се вплитат множество племена и народи. Много от тях оцеляха и създадоха свои държави, народности и култури. Повечето (хуни, авари, печенеги, узи, кумани и др.) само оставиха имената си в хрониките.

Оцеляха онези, които успяха да се приобщят към християнството и свързаната с него духовна култура (литература, изкуство, образованост), т.е. към нормите на тогавашния европейски универсализъм. Сред всички негови компоненти сякаш най-голяма значимост имаше писмената култура, книжовността. Едва ли случайно в своя поетичен „Проглас към евангелието“ св. Константин-Кирил Философ почти афористично е написал:

„Голи са без книги всички народи,
не можейки да се борят без оръжие
с противника на нашите души,
и готови са за плена на вечната мъка.“

Историята на съдбоносния и плодоносен девети век показа и друга особеност: невинаги опитите за създаване на литература на говорим език извън съществуващата на гръцки и латински можеха да бъдат успешни. В Западна Европа интересен е опитът на крал Алфред Велики (870-901), съвременник на нашия княз Борис I Михаил (852-889; + 907), да положи в Англия основите на англо-саксонската литература чрез преводи на Светите книги и други съчинения на един говорим език. Тази книжнина, писана на модифициран латински алфабет, била исторически, териториално и етносно ограничена; тя не могла да се развие и да оцелее.

Пред историческата и филологическата наука винаги е стоял един неизменен въпрос: Кога и за кого светите братя Кирил и Методий създадоха славянската писменост и книжнина? През 855 или през 863 година? За своите кръвни събратя българските славяни, или във връзка с мисията си във Великоморавия?

Нека напуснем дебрите на този сложен и невинаги коректно воден научен спор.

България през последната четвърт на IX век бе онази славянска страна, където Кирило-Методиевото дело можеше да има най-благоприятна почва. Дълго преди появата на създадената от двамата първопросветители славянска писменост и книжнина тук са били правени опити за изнамиране на нови писмени знаци или за пригаждане и използване на гръцката и латинската азбука.

Етапите в развитието на тази предкирилово-методиевска писмена култура са отразени в „Сказание за буквите“ на старобългарския книжовник от втората половина на IX в. Черноризец Храбър:

„Прочее, преди славяните нямаха книги, но, бидейки езичници, четяха и тълкуваха с черти и резки. Когато се покръстиха, бяха принудени да пишат славянската реч с римски и гръцки букви, без устроение. И така беше много години.“

„Чертите и резките“ – това са многобройните загадъчни знаци от прабългарското рунно писмо, които се откриват издълбани или врязани върху каменни блокове, тухли, керемиди и други в старобългарски селища в един широк географски ареал – от Бесарабия до Халкидика и от Черно море до Долна Панония. Техен сполучлив каталог направи нашата археоложка Людмила Дончева в публикуваната през 1980 г. книга „Знаци върху археологически паметници от средновековна България (VI-X в.)“.

Като се започне от началото на VIII в. (от надписите към релефа на Мадарския конник, печатите на хан Тервел и др.), дълго време в канцеларията на Българското ханство широко употребявани са гръцката азбука и писменост. Повече от 100 са издадените от покойния проф. В. Бешевлиев „Първобългарски надписи на гръцки език“; три от тях са на прабългарски език, но с гръцки букви. Три фрагментарни надписа на латински език от периода 866-870 г. (времето на пребиваването на латинското духовенство в България) документират употребата на „римските букви“.

Наложилата се в езическа България традиция на употреба на гръцкия език и писменост може да бъде характеризирана като мост за прехода й от варварство към цивилизация, основа за преминаване от лапидарна към книжовна писмена култура. Усвояването и широката употреба на гръцкото унциално (главно) писмо осмислили на българска почва бъдната славянска графическа система, която била близка по начертание както до „римските“, така и до „гръцките“ букви.

Смъртта на св. Методий (6 април 885 г.) белязала трагичния край на Великоморавската мисия на славянската писменост и книжнина и началото на Българската й мисия, непредвидена от византийската дипломация, но съществуваща като възможност в концепцията на дълбокомъдрия константинополски патриарх Фотий за налагане на византийското църковно и духовно влияние. Климентовият житиеписец Псевдо-Теофилакт (XI в.) разказва, че част от оцелелите ученици на Кирил и Методий от Великоморавия се отправили към българските предели: „А Христовите изповедници, като знаели, че Господ заповядва на пъдените от един град да бягат в друг, закопнели за България, започнали да мислят за България и се надявали, че България ще им даде покой“.

Пристигайки в Белград, те били приети от боритаркана – българския управител на този град, и „той разбрал, че тези мъже са велики и близки до Бога, и решил, че трябва да изпрати чужденците при владетеля на България Борис…, понеже знаел, че той отдавна жадува за такива мъже, каквито търсел.“

Огромна, мащабна и всестранна била дейността на българския първоучител св. Климент Охридски в Македония. Тук, в „третия дял на Българското царство“, той проповядвал, учителствал, наставлявал, обучавал, лекувал и разнасял Божието слово на говоримия от българското население език, учел го да се черкува и да въздава молитвите си към бога на своя език. Според неговия житиеписец за кратко време той се превърнал чрез съставяните и произнасяни от него в църквата „прости и ясни слова“ за всички религиозни празници, „понятни и за най-простия българин“, в „нов апостол Павел за новите коринтяни – българите“.

В краткото Климентово житие охридският архиепископ Димитър Хоматиян (XIII в.) е отбелязал следното: „Измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“. Създадената от св. Константин-Кирил Философ глаголическа графическа система, подобна на коптската, арменската и грузинската, не само била трудна за писане, тя не била в духа на европейския алфавитен универсализъм, съдържащ се в гръцкото и латинското писмо. Освен това в тогавашна България употребата на гръцкото унциално писмо е било с традиции и е било разбираемо.

Реформата на св. Климент Охридски чрез въвеждането на кирилицата била с изключителна важност и твърде бързо се наложила. Така че тази азбука, на която сега пишат стотици милиони хора на Земята, има за своя родина България, а за свой създател – св. Климент Охридски.

Археологическите и художествени паметници в Охрид и околността, Брегалница и Струмица, открити и публикувани от македонските учени Д. Коцо, Бл. Алексова и Цв. Грозданов през последните години, опредметяват представите ни за тези свети места за всеки един българин, свързани с началото на българската книжовност.

Още по-интензивна е била просветната и книжовна дейност, разгърнала се под ръководството на св.Наум, наречен „мизийски светилник“ от един от неговите житиеписци, в източните български предели – в Плиска, Велики Преслав, манастирите край с.Равна, Варненско, с.Черноглавци, Шуменско, скалните обители край с.Мурфатлар (Северна Добруджа) и др. Многобройните глаголически и кирилски надписи, открити тук благодарение на усилията на нашите археолози Вера Иванова-Мавродинова, Ст. Ваклинов, К. Попконстантинов, Т. Томов, П. Георгиев и др., са най-старото и автентично свидетелство за развитието на славянската писмена култура и книжовност, за еволюцията от глаголическа към кирилска графическа система и за процеса на усъвършенстване на последната.

В средновековна Европа през втората половина на IX в. България на княз Борис I Михаил бе онази страна, в която не само бе съхранена традицията на славянската писменост и книжнина, положена от светите братя Кирил и Методий, но и бяха създадени условия за нейното развитие и перспективи. С усилията на Кирило-Методиевите ученици и техните следовници, подпомагани всестранно от княз Борис I Михаил и неговото болярско обкръжение, България се превърнала в негаснещо огнище на християнска и славянска просвета и книжовност, в пръв духовен вожд на многомилионния славянски свят. Чрез подвига, който тогава учениците на Кирил и Методия творяха в българската земя, се отваряха дверите на историята – духовната и културната (тази, която има значение и трайност) – за една нова творческа стихия – славянството.

Погледнато от тази гледна точка, тогавашните процеси в църковната и културната история на България имаха общославянска, общоевропейска, световна значимост. Нека тази моя констатация не бъде схващана като опит за тонизиране на чувствително спадналото ни национално самочувствие.

Поддържан през Средновековието и вековете на османското владичество от църквата и духовенството, по време на Възраждането този култ от църковен празник се превръща в светско училищно тържество. Неговото своеобразно паганизиране е може би онази метаморфоза, която се извършва в българското съзнание при прехода от средновековно към модерно светоусещане.

Слава и безсмъртие во веки веков на делото на първопросветителите и апостолите на почти всички славяни Кирил и Методий и техните ученици!

Проф. Васил Гюзелев
Вестник „Зора“, юни 2005 г.

Публикувано със съкращения.

За Ангел Карадаков

Виж още

Свидетелство на един болничен свещеник

Съобщиха ми, че трябва да отида да причастя един болен човек с еди-кое си име ...