Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
След поетичните, емоционални и боговдъхновени похвални слова на св. Климент Охридски (+ 916 г.) за „светите и преславни учители на славянския род блажения Кирил и панонския архиепископ Методий, които му създадоха писмото и преведоха Новия и Вехтия завет на езика му“, едва ли някой автор, вече единадесет века оттогава, е в състояние да напише нещо по-силно, по-точно и по-искрено в изразената почит и благодарност за тях и за тяхното дело.
И ако през тези векове мнозина като мен са се опитвали да сторят това, те винаги са имали илюзията, че все пак отдалечеността на хората и събитията във времето и постиженията на науката дават по-добра възможност за точна и реална преценка. Без да имам претенциите на първооткривател на нови факти и истини в науката, ще се опитам да разгледам и представя Кирило-Методиевото дело в светлината на най-новите постижения на славистиката и историческото изворознание.
В историята на Европа по време на „Великото преселение на народите“ (IV-VII в.), пък и подир него, се вплитат множество племена и народи. Много от тях оцеляха и създадоха свои държави, народности и култури. Повечето (хуни, авари, печенеги, узи, кумани и др.) само оставиха имената си в хрониките.
Оцеляха онези, които успяха да се приобщят към християнството и свързаната с него духовна култура (литература, изкуство, образованост), т.е. към нормите на тогавашния европейски универсализъм. Сред всички негови компоненти сякаш най-голяма значимост имаше писмената култура, книжовността. Едва ли случайно в своя поетичен „Проглас към евангелието“ св. Константин-Кирил Философ почти афористично е написал:
„Голи са без книги всички народи,
не можейки да се борят без оръжие
с противника на нашите души,
и готови са за плена на вечната мъка.“
Историята на съдбоносния и плодоносен девети век показа и друга особеност: невинаги опитите за създаване на литература на говорим език извън съществуващата на гръцки и латински можеха да бъдат успешни. В Западна Европа интересен е опитът на крал Алфред Велики (870-901), съвременник на нашия княз Борис I Михаил (852-889; + 907), да положи в Англия основите на англо-саксонската литература чрез преводи на Светите книги и други съчинения на един говорим език. Тази книжнина, писана на модифициран латински алфабет, била исторически, териториално и етносно ограничена; тя не могла да се развие и да оцелее.
Пред историческата и филологическата наука винаги е стоял един неизменен въпрос: Кога и за кого светите братя Кирил и Методий създадоха славянската писменост и книжнина? През 855 или през 863 година? За своите кръвни събратя българските славяни, или във връзка с мисията си във Великоморавия?
Нека напуснем дебрите на този сложен и невинаги коректно воден научен спор.
България през последната четвърт на IX век бе онази славянска страна, където Кирило-Методиевото дело можеше да има най-благоприятна почва. Дълго преди появата на създадената от двамата първопросветители славянска писменост и книжнина тук са били правени опити за изнамиране на нови писмени знаци или за пригаждане и използване на гръцката и латинската азбука.
Етапите в развитието на тази предкирилово-методиевска писмена култура са отразени в „Сказание за буквите“ на старобългарския книжовник от втората половина на IX в. Черноризец Храбър:
„Прочее, преди славяните нямаха книги, но, бидейки езичници, четяха и тълкуваха с черти и резки. Когато се покръстиха, бяха принудени да пишат славянската реч с римски и гръцки букви, без устроение. И така беше много години.“
„Чертите и резките“ – това са многобройните загадъчни знаци от прабългарското рунно писмо, които се откриват издълбани или врязани върху каменни блокове, тухли, керемиди и други в старобългарски селища в един широк географски ареал – от Бесарабия до Халкидика и от Черно море до Долна Панония. Техен сполучлив каталог направи нашата археоложка Людмила Дончева в публикуваната през 1980 г. книга „Знаци върху археологически паметници от средновековна България (VI-X в.)“.
Като се започне от началото на VIII в. (от надписите към релефа на Мадарския конник, печатите на хан Тервел и др.), дълго време в канцеларията на Българското ханство широко употребявани са гръцката азбука и писменост. Повече от 100 са издадените от покойния проф. В. Бешевлиев „Първобългарски надписи на гръцки език“; три от тях са на прабългарски език, но с гръцки букви. Три фрагментарни надписа на латински език от периода 866-870 г. (времето на пребиваването на латинското духовенство в България) документират употребата на „римските букви“.
Наложилата се в езическа България традиция на употреба на гръцкия език и писменост може да бъде характеризирана като мост за прехода й от варварство към цивилизация, основа за преминаване от лапидарна към книжовна писмена култура. Усвояването и широката употреба на гръцкото унциално (главно) писмо осмислили на българска почва бъдната славянска графическа система, която била близка по начертание както до „римските“, така и до „гръцките“ букви.
Смъртта на св. Методий (6 април 885 г.) белязала трагичния край на Великоморавската мисия на славянската писменост и книжнина и началото на Българската й мисия, непредвидена от византийската дипломация, но съществуваща като възможност в концепцията на дълбокомъдрия константинополски патриарх Фотий за налагане на византийското църковно и духовно влияние. Климентовият житиеписец Псевдо-Теофилакт (XI в.) разказва, че част от оцелелите ученици на Кирил и Методий от Великоморавия се отправили към българските предели: „А Христовите изповедници, като знаели, че Господ заповядва на пъдените от един град да бягат в друг, закопнели за България, започнали да мислят за България и се надявали, че България ще им даде покой“.
Пристигайки в Белград, те били приети от боритаркана – българския управител на този град, и „той разбрал, че тези мъже са велики и близки до Бога, и решил, че трябва да изпрати чужденците при владетеля на България Борис…, понеже знаел, че той отдавна жадува за такива мъже, каквито търсел.“
Огромна, мащабна и всестранна била дейността на българския първоучител св. Климент Охридски в Македония. Тук, в „третия дял на Българското царство“, той проповядвал, учителствал, наставлявал, обучавал, лекувал и разнасял Божието слово на говоримия от българското население език, учел го да се черкува и да въздава молитвите си към бога на своя език. Според неговия житиеписец за кратко време той се превърнал чрез съставяните и произнасяни от него в църквата „прости и ясни слова“ за всички религиозни празници, „понятни и за най-простия българин“, в „нов апостол Павел за новите коринтяни – българите“.
В краткото Климентово житие охридският архиепископ Димитър Хоматиян (XIII в.) е отбелязал следното: „Измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“. Създадената от св. Константин-Кирил Философ глаголическа графическа система, подобна на коптската, арменската и грузинската, не само била трудна за писане, тя не била в духа на европейския алфавитен универсализъм, съдържащ се в гръцкото и латинското писмо. Освен това в тогавашна България употребата на гръцкото унциално писмо е било с традиции и е било разбираемо.
Реформата на св. Климент Охридски чрез въвеждането на кирилицата била с изключителна важност и твърде бързо се наложила. Така че тази азбука, на която сега пишат стотици милиони хора на Земята, има за своя родина България, а за свой създател – св. Климент Охридски.
Археологическите и художествени паметници в Охрид и околността, Брегалница и Струмица, открити и публикувани от македонските учени Д. Коцо, Бл. Алексова и Цв. Грозданов през последните години, опредметяват представите ни за тези свети места за всеки един българин, свързани с началото на българската книжовност.
Още по-интензивна е била просветната и книжовна дейност, разгърнала се под ръководството на св.Наум, наречен „мизийски светилник“ от един от неговите житиеписци, в източните български предели – в Плиска, Велики Преслав, манастирите край с.Равна, Варненско, с.Черноглавци, Шуменско, скалните обители край с.Мурфатлар (Северна Добруджа) и др. Многобройните глаголически и кирилски надписи, открити тук благодарение на усилията на нашите археолози Вера Иванова-Мавродинова, Ст. Ваклинов, К. Попконстантинов, Т. Томов, П. Георгиев и др., са най-старото и автентично свидетелство за развитието на славянската писмена култура и книжовност, за еволюцията от глаголическа към кирилска графическа система и за процеса на усъвършенстване на последната.
В средновековна Европа през втората половина на IX в. България на княз Борис I Михаил бе онази страна, в която не само бе съхранена традицията на славянската писменост и книжнина, положена от светите братя Кирил и Методий, но и бяха създадени условия за нейното развитие и перспективи. С усилията на Кирило-Методиевите ученици и техните следовници, подпомагани всестранно от княз Борис I Михаил и неговото болярско обкръжение, България се превърнала в негаснещо огнище на християнска и славянска просвета и книжовност, в пръв духовен вожд на многомилионния славянски свят. Чрез подвига, който тогава учениците на Кирил и Методия творяха в българската земя, се отваряха дверите на историята – духовната и културната (тази, която има значение и трайност) – за една нова творческа стихия – славянството.
Погледнато от тази гледна точка, тогавашните процеси в църковната и културната история на България имаха общославянска, общоевропейска, световна значимост. Нека тази моя констатация не бъде схващана като опит за тонизиране на чувствително спадналото ни национално самочувствие.
Поддържан през Средновековието и вековете на османското владичество от църквата и духовенството, по време на Възраждането този култ от църковен празник се превръща в светско училищно тържество. Неговото своеобразно паганизиране е може би онази метаморфоза, която се извършва в българското съзнание при прехода от средновековно към модерно светоусещане.
Слава и безсмъртие во веки веков на делото на първопросветителите и апостолите на почти всички славяни Кирил и Методий и техните ученици!
Проф. Васил Гюзелев
Вестник „Зора“, юни 2005 г.
Публикувано със съкращения.
