Начало / Uncategorized / Раната

Раната

TDimovaВинаги съм смятала, че за недъзите в живота на Църквата ни може да се говори единствено през болката и ранимостта. Защото има хора, и това не е патент само на журналистите, които пишат статии и коментари, като впиват безмилостно хищни зъби и нокти в тези недъзи, нападат ги с по-голяма ярост дори от някогашните партийни агитатори, но за самите тях Църквата не е нищо повече от експонат в историческия или етнографския музей, а напоследък също и примигваща иконка на страницата им във фейсбук, с която пожелават приятен ден на приятелите си. Искам да се разгранича от критикарството, което се ръси във всички посоки, от критикарството, в което се изказват мнения от последна инстанция, и от критикарството, което е израз на психическа фрустрация. Ще изкажа мнението си (без претенции за меродавност) по две причини – първо, защото ме боли, не ми е безразлично и второ, защото вече го направиха хиляди хора, темата за великденската заря стана по-коментирана от възкресението на Христос и от конгреса на БСП.

Всички ние, които във Възкресната нощ отидохме в храма, бяхме там, защото изповядваме от цялата си душа и от цялото си сърце, и с всичкия си разум, че Църквата е другото място, в което сме пристигнали, за да се избавим от кича и провала на този свят. Отишли сме в храма, след като четиридесет дни сме вървели през този кич и този провал, отишли сме, защото четиридесет дни сме се подготвяли и сме очаквали мига на най-светлата нощ, в който свещеникът тържествено ще прочете възкресното Евангелие, което ще ни направи свидетели на неописуемата вест „Той възкръсна, както беше казал”, и този факт ще стане неоспоримост и ще ни дава сили за през всичките следващи дни, които ни очакват. Отишли сме там, защото с всеки поздрав „Христос воскресе!” – „Воистину воскресе!”, с всяка прегръдка и целувка, с всяко ръкостискане, с всяка усмивка към хората около себе си ние се убеждаваме в присъствие на тази друга действителност, по която тъгуваме и за която копнеем, убеждаваме се в нейната реалност, в нейното присъствие в съзнанието на нашия ближен, защото именно това ни кара да чувстваме нашия себеподобен като наш ближен, защото вярата на всички нас, от притихналото множество, се свързва в едно и така става и по-голяма, и по-жива, защото тази споделеност на очакването, на това, че ние всички заедно чуваме съкровената вест и отговаряме на нея с най-дълбинния наш възглас, усилва, пречиства, възвисява вярата ни.

И когато в този най-очакван и най-съкровен миг ние чуваме не камбанния звън, а свистене и пукот, и фойерверки, тогава ние се оказваме излъгани. Оказва се, че сме дошли не на друго място, а сме останали в онзи същия свят на бляскавия кич, на самодоволния провал, на пищната пошлост, от който сме се опитали да се откъснем. Поне за малко. Поне на този ден. Поне в тази свята нощ. Това води до разраняване, това води до унижение.

Унижение, защото е унизително да видим унизен духовния си водач, за когото на всяка света Литургия се молим с цялата искреност, на която сме способни, унизително е да го видим някак смъмрен, стъписан, със сведен поглед пред един трийсет и пет годишен плеймейкър със завидно архонтско самочувствие.

Разраняване, защото другата реалност, по която жадуваме, е подменена именно с кича на света, с който мутрите озаряват небето, когато празнуват рождените си дни. Кичът, от който с всички сили търсим избавление, се изсипва над главите ни във Възкресната нощ.

Бях сред множеството пред храма „Света София” в очакване на възкресния поздрав, когато нещо в небето над нас изсвистя и след няколко секунди гръмна. После отново. Между свистенето и осъзнаването какво точно е това минават няколко секунди. Но вие знаете как понякога времето алогично се разтяга и тези няколко секунди изглеждат по-дълги. Първата ми мисъл беше – атентат! Нали все това гледаме и четем и сме наплашени. Разбира се, какъв по-подходящ момент за атентат от този! Оказа се, че за мен, а и за мнозина, е много по-логично, да не дава Господ!, да има атентат на Възкресение, отколкото заря!

Да, великденската заря на Дионисий! Впоследствие се оказа, че тази тема е по-обсъждана от самото Възкресение. Не само по-обсъждана, а тя като че ли е на път да измести радостта ни от избавителната Пасха заради негодуванието и гнева, които изпитваме. Като че ли заради зарята сме на път да попилеем съкровената радост на Светлите дни, да изместим погледа си от историческия факт на Христовото Възкресение, от есхатологичния факт, който е променил траекторията на живота на всеки от нас.

Но ние трябва да пазим точно тази радост, защото тя ще ни е толкова нужна в тежки дни. Когато възкръсналият Иисус срещнал жените мироносици, им казал „Радвайте се!” Тази радост ни е нужна, защото тя ще опази вярата ни, а тя ще ни е още по-нужна в тежки дни.

И точно заради това няма как да не си задаваме въпроса – как беше допуснато всичко това, защо беше допуснато, кой го допусна? Кой постави архимандрит Дионисий за предстоятел на патриаршеския храм? Нима духовният му профил едва сега се разкрива? Нима за първи път той присъства в общественото пространство със скандалното си поведение и с напереното си самочувствие?

Кой трябва да поеме отговорност не за зарята, а за унижението и раната, които тя остави в душите на тези, заради които Христос претърпя унижение, рани и смърт.

Зарята не направи Възкресението по-радостно. Направи го по-тъжно. Направи го по-мрачно, а не по-светло. Подмени го. Оказа се наистина като атентат в Църквата.

Теодора Димова
портал „Култура

За Ангел Карадаков

Виж още

Задържаха двама, обрали параклис и църква в Асеновград

Двама младежи на 14 и 19 години са заподозрени за серия от кражби в Асеновград, ...