Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Ако има ден, който да разкрива най-добре човешката природа, това е именно денят на Христово влизане в Иерусалим.
Чудни неща се случват в съзнанието на хората. Благодарността се преплита с недоверието, възхвалата отстъпва място на хулата и може би най-важното – любовта към Царя, се изражда в омраза заради липсата на царството – на онова желаното, а не на потребното и предлаганото. Ако има нещо, което да дразни човека най-много, то това е липсата на допирателни между нашата воля и тази на Бога. Още по-трудно е да нагласиш собственото си желание да бъде хармонично с това на Създателя. Може би най-големите проблеми за нас, хората, идват от невъзможността да разберем правилно Божия промисъл и смисъла на всичко около нас. То е и невъзможно, но е трудно или по-скоро нямаме желание да осъзнаем дори това, което трябва да знаем. „Сложно нещо е човекът като такъв!”, би възкликнал всеки философ, но още по-сложно е да му се угоди. Хората искаме да сме богове, но не желаем да поемем и божествената отговорност. Не, че някой иска от нас друго, освен отговорност за нашите ближни, според скромните ни възможности.
Нещо подобно се е случило и преди две хиляди години. Хората силно са обичали видимото и още по-силно са ненавиждали необходимостта да видят невидимото. Обичали са видимите чудеса, но не са обичали, както е нужно Този, Който ги е вършил, защото вътре в Него има скрит свят на безкрайното Божествено, което е Алфа и Омега. Твърде плиткото вглеждане в Царя не е било достатъчно за съзиране и на Неговото Царство. Всъщност това Царство „…вътре във вас е” (Лука 17:21). Може би и тогава мисловната дейност е била съпътствана от силен главобол.
Човешкото сърце е един истински Иерусалим – красиво, богато изпълнено с най-различни чувства, страсти и желания. Именно там влиза и Христос. Влиза в Иерусалим на любовта и попада в Иерусалим на ненавистта. Същото е и с нашите сърца – силно обичат и още по-силно мразят. Това не е балкански синдром, а човешко качество. Да обичаш и да мразиш е наш личен житейски избор. Христос влезе в Иерусалим на осле и влезе по същия начин – скромно, безшумно и без каквато и да е нужда от палмови клони, и в сърцата на всички, които Го познаха. Мнозина или не, те са приели не само благословението Му, но и Него Самия, защото благословението Му без Него е невъзможно. На този ден Той извърши Своя вход не само и единствено в Града, но най-вече в сърцата на приелите Го. За тези, които Го приеха, Той остана Бог докрай, докато за другите, които Го отхвърлиха и осъдиха, Той пак остана Бог, но неприет, непожелан и непознат. Остана неразгадан от духовно слепите, които не пожелаха да видят Истината.
Понякога е странно, като се замислим, че при цялото това Богоявление, което е било през всичките години от земния живот на Спасителя, малко са били тези, които са го осъзнали. Богоявление е не само празникът, който празнуваме на 6. януари, а всичко, свързано с Господа, защото Той се явяваше и тогава, и днес по един и същи начин – възседнал ослето на кротостта и тишината. Имаме ли уши да чуем Божествената тишина? Имаме ли очи да погледнем Този, Който е невидим чисто по човешки, но видим за всички, които разчитат и на духовното си зрение? Има и по-важен въпрос – кои избрахме да бъдем? Избрахме да сме тези, които викат „Осанна!”, или тези, които истерично са крещели „Разпни Го!”? Знаем, че това са едни и същи хора и в двата случая. Дано сме тези, които не само с думи, но и с дела и със сърца възкливат: „Благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините!” (Лук.19:38).
Автор: Свещеник Стефан Паликаров
