Начало / Коментар / Историята на едно приятелство

Историята на едно приятелство

Ще ви разкажа историята на едно приятелство, записано в страниците на Новия Завет. Приятелство, което е необикновено. Приятелство на Бога и човека. Ще ви разкажа за Господ Иисус и неговия приятел Лазар.

Господ често ходел в дома на Лазар и неговите сестри Марта и Мария и понеже често ги навестявал, Той много обикнал Лазар, заедно с двете му сестри Марта и Мария.

Марта и Мария са ни познати от случката, която е разказана в Св. Евангелие, когато Марта постоянно шетала, а пък Мария стояла в краката на Христос и Го слушала. Тогава Бог казал на Марта: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а едно е само потребно и Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме„.

Веднъж обаче Христос пребивавал отвъд Йордан, възкресявайки от мъртвите дъщерята на Иаир и сина на Наинската вдовица. А неговият добър приятел Лазар заболял тежко и починал. Иисус, макар да не бил там, казал на учениците Си: „Нашият приятел Лазар заспа”, и след малко отново рекъл: „Лазар умря!”. Не след дълго бил повикан от сестрите му, той оставил Йордан и отишъл във Витания, близо до Йерусалим. Посрещнали го сестрите му разплакани и изморени с думите: „Господи, ако ти беше тук, брат ни нямаше да умре. Но и сега, ако Ти е угодно, можеш да го вдигнеш, защото всичко можеш!”.

Иисус, като ги видял да плачат, и дошлите с нея юдеи също да плачат, разтъжил се духом, смутил се и рекъл: де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж. „Иисус се просълзи„, лаконично пише св. Йоан Богослов.

Тогава всички отишли на гроба и когато отместили камъка, Марта казала: „Господи, мирише вече, защото от четири дни е в гроба.”. Като Се помолил и просълзил над лежащия в гроба, Иисус викнал със силен глас: „Лазаре, излез вън!”. И мъртвият веднага излязъл, разповили го и си отишъл у дома.

Това чудо си спомняме всяка година и може би всяка година пропускаме или подминаваме с не толкова внимание нещо, което е особено интересно. Пред погледа ни минава историята на едно приятелство, което е вечно. Нарочно глаголът просълзил е в по-черен цвят, защото показва нещо, което Христос не прави често. Да плаче. Това не се случва често, особено пък за човек. В Евангелието постоянно четем за чудеса извършени от Христос. Възкресява десетки хора, слепи проглеждат, глухи прочуват, сакати се изправят, бесновати се излекуват, но за всички тях Христос не се просълзява. Напротив, поучава ги да не грешат вече и да заживеят нов живот. Тук обаче е някак си по-различно.

Христос се просълзява, защото умира негов близък приятел. Показва също своята човешка природа, защото Той освен Бог, е и човек в пълнота.

Тук, при Лазар, Той не му казва: „Лазаре, стани и недей греши вече“, казва само „Лазаре, стани излез вън при своите си и заживей отново“. Някой на шега би казал, че Лазар е един от най-големите щастливци, защото е бил близък приятел не на друг, а на Самия Бог. Какво нещо – да бъдеш приятел на Бога!

Историята на Лазар е история, която ще се повтаря в Църквата до края на света, защото е  история с много силно послание и не само от някакво догматично или канонично-църковно естество, а и защото тази история ни дава знанието, че всички можем да станем приятели на Бога. Всеки един от нас. Стига да го поискаме. Стига да поискаме да сме като Лазар и сестрите му. Стига да искаме да беседваме с Бога.

Знаете ли кои хора са имали дара да общуват с Бога и кои са станали Негови приятели? Светците. Това са хората, които получили този дар от Бога да беседват с Него, но и не само, а и да беседват с хората. Не да говорят, а да беседват дълбоко в човека, в душата му.

„Те имали този благодатен дар да виждат красиви неща в хора, които ние наричаме зли. За тях не съществували зли хора, не съществували грешни хора, а само някои пороци, някои грехове като петна – „очисти ни от всяка сквернота“ (петно) – едно петно е; хоп, оправяш го малко, издухваш го, очистваш го и изчезва, петно е. Лицето му не е грозно, ти казват светците. Едно петно има, има нещо, което, ако го махнеш, отдолу ще се открие чудесен характер, превъзходно лице, тази душа, този човек. Затова светците никога не са имали проблем с общуването, те общували с всички хора, обичали всички хора, всички се обръщали към тях, от всички вземали по нещо и давали на всички по нещо, вземали дори и от грешните, дори грешниците им принасяли полза и след това ги поучавали с това смирение, чрез този тайнствен начин, по който ги докоснали“, казва архим. Андрей Конанос.

Има една известна мисъл за приятелството на Албер Камю. Той казва: „Не върви пред мен, може да не те последвам. Не върви зад мен, може да не те водя. Върви до мен и ми бъди приятел.“ И тази мисъл постоянно споделяме из социалните мрежи, изпращаме на приятели, които са далеч от нас и искаме по някакъв начин да ги зарадваме, развеселим и да направим отдалечеността по-търпима. Но Бог пък ни казва съвсем друго нещо, коренно различно на това. Той чрез Своето учение ни казва:

Не върви пред Мен, защото няма да знаеш накъде отиваш. Аз Съм Пътеводната звезда. Не върви зад Мен, защото може да се изгубиш, ако се измориш от пътя и изостанеш далеч. Върви до Мен и ми бъди не само приятел, но и брат, и чедо, и най-близък!

Бог ни обича. Учи ни да се обичаме и един друг.

А обичта е точно това –  уважение, приемане, привързаност, желание да развиваш човека отсреща, да му помагаш, да се грижиш за него. Да не оставиш да погине. Цялото Евангелие, целият живот на Христос ни казват това: обичайте, обичайте и бъдете готови да дадете душата си за другия. Да обичаш някого не значи непременно да получаваш нещо в замяна. На теб не ти и трябва да получаваш нещо в замяна, просто защото обичта е твое проявление, проявление на свободната ти воля, дадена от Бога, то е изцяло в посока от теб към другия човек. Към ближния. Ти не очакваш нищо в замяна.

Да обичаш някого означава той да е важен за теб, да го приемаш такъв, какъвто е, и да искаш да му помагаш да бъде по-добър, да стане по-добър, да се спаси. Именно за тази любов ни говори Христос, само тогава тя е истинска – ако е жертвоготовна. Каквато ни я показа Христос на кръста. Един отец написа наскоро, че добрите приятели са тези, които тъгуват за теб, когато грешиш и не осъзнаваш, че имаш нужда от помощ. Но пък по-добрите и най-добрите приятели са тези, които не само тъгуват, но и беседват с Бога за теб. Ходатайстват Му, молят се за теб и са готови да положат душите си, за да бъдеш ти с Бога… Вечно.

Ето такава е историята на това приятелство. Приятелство с Бога. Приятелство, към което сме призвани всички.

Автор: Ангел Карадаков

За Ангел Карадаков

Виж още

Християнска социална етика и социално учение на Църквата. Основни принципи и православни перспективи

Християнската социална етика и социалното учение на Църквата в Православната традиция се развиват и разработват ...