Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Ако изучаването на религията остане в периферията на учебния процес като избираем предмет, децата ще бъдат лишени от непредубедено знание за религията, което е връзка с колективно подсъзнателното и мост към миналото, казва още през 2008 г. проф. Климентина Иванова от тогавашния Съвет по въпросите на обучението по религия:
След кратък и не чак толкова бурен дебат за въвеждане на учебния предмет „Религия“ в българските училища, въпросът изглежда решен по Сталински – „няма предмет, няма и проблем“. Интересът на обществеността отдавна е пренасочен – малко ли скандали се вихрят в последно време в държавата? Концепцията за въвеждане на задължително обучение бе възложена от МОН на група запознати с въпроса хора, които формулираха и поясниха основните й положения – мотивите, главната цел, принципите, правоспособността на преподавателите, учебното съдържание и т.н. Министерството предварително си изми ръцете (по-елегантно от Пилат Понтийски), след като ясно заяви – или надконфесионално и плуралистично задължително преподаване на религиите, или свободно (в най-добрия случай – задължително) избираем предмет, при който родителите сами ще решават дали и какво вероизповедание ще изберат за своите деца.
Св. Синод се обяви против концепцията, представяйки свой проект, в който акцентира на традиционното за страната православно вероучение, от което следва, че той е решително срещу въвеждането на предмета „Религия“ като задължителен. Отрицателно бе и отношението на оторизираните лица от мюсюлманската общност, а и на представители на родителите. Резултат: задължителност няма да има. Родителите могат да избират дали чедото им да учи английски, да свири, да рисува, да тренира някакъв спорт или да изучава християнската религия, респективно – исляма.
Какво всъщност може (и може ли?) да се възрази срещу толкова демократичното и напълно законно положение? След като самият Св. Синод не желае подобно обучение, какво да се разисква повече? По какви причини? Това е друг въпрос и тук няма да го засягам. Становището на мюсюлманите е обяснимо – защо децата да се запознават и с други религии, когато е почти невъзможно някой да се противопостави на общността с отказ детето му да изучава исляма, все едно дали предметът ще е задължителен, избираем, или религиозните знания се получават вън от училището.
Всъщност адекватното преподаване на религия в училището е най-малко желано за всички родове и видове верски екстремизъм.
Не искам нито да повтарям, нито да преразказвам онова, което бе изговорено и написано за задължителния предмет „Религия“. Няма да намесвам и съжденията за религиозността изобщо, а още по-малко – за индивидуалния и интимен личен религиозен опит на отделния човек. Концепцията, изготвена под ръководството на проф. Г. Бакалов, е достъпна за всички интересуващи се и в нея не е залегнал подобен аспект. Тя апелира за развиване на усет към религиозното (аз бих обобщила – към духовното), което да спомогне за адекватната ценностна система на учениците. На първо място се изтъква възможността чрез обучението да се постигне морална образованост и по-висока степен на нравствено възпитание. Но противниците й възразяват, че в повечето европейски страни, нравственото и гражданското възпитание в които е на по-високо равнище спрямо нас, то не е поставено в зависимост от задължителното обучение по религия. Тогава какво налага това да става в България?
На пресконференцията в МОН, на която се обсъждаше концепцията, присъстващите имаха възможност да чуят личното мнение на Андрей Райчев. Известният политолог патетично заяви нещо от рода, че за децата ще бъде вредно да научат библейската история за сътворението на човека, защото това ще ги обърка при възприемането на дарвинизма. И в този момент си припомних един емблематичен случай от преподавателската си практика.
Към края на 80-те години като хоноруван преподавател трябваше да чета курс по Стара българска литература за студенти, прехвърлили се от закритата странна специалност „дружинен ръководител“ в „Българска филология“. Аудиторията бе старателна, но никак не можеше да влезе в диалог със средновековните текстове, задаваше елементарни въпроси и напрежението от неприемането на старобългарските текстове беше видимо. По повод на някакъв нелеп въпрос, направих забележка, че подобни неща културният човек научава в несъзнателната си възраст и сякаш винаги сме ги знаели. „Никой не пита какво държи Богородица на ръце – момче, или момиче!“ – завърших, леко притеснена, че обиждам тяхната интелигентност. „Ама всъщност какво държи – момче или момиче?“ запитаха ме прогресивните девойки, явно възмутени от глупостите, с които ги занимавах. С огорчение ще споделя, че и сега положението не се е променило много. Имам предвид леко презрителното отношение към духовното познание.
Ето, това е, което, струва ми се, е различно в България. Не става дума за атеизъм, за осъзнати позиции, заети след натрупване на опит, или поне след най-бегло запознаване с духовната история на човечестото и с общокултурните архетипове. Не става дума дори и за липсата на обща култура, която в другите страни е усвоена почти първосигнално и би могла, в крайна сметка, да се преодолее чрез интерес към феномена на вярата. Говоря за агресивното невежество, за негативното отношение към религиозността изобщо и към християнството специално.
Смята се, че българският народ не е така дълбоко свързан с православието, както другите в т. нар. Slavia Orthodoxa (Православна славянска цивилизация) и в това твърдение несъмнено има истина. Тъй като дълго сме били подчинени на византийската, а след това – и на гръцката църква, у нас още от ХІ в., та до днес съществува дълбока пропаст между епископат, от една страна, и нисше духовенство и миряни – от друга. Освен това първата половина на ХХ в. почти навсякъде в Европа бе белязана със стремежа към секуларизъм. Той имаше различни измерения, в това число и философски постановки. В България обаче секуларизмът на интелигенцията до 1944 г. беше главно в негативен план – да си спомним някои от разказите на Елин Пелин и Чудомир, закачливите присмехулни или гръмовито-богоборчески стихове на много талантливи поети – от П. П. Славейков до Гео Милев, или пък карикатурите на Ст. Венев и т.н.
След септемврийския преврат на 1944 г. няколко поколения у нас не просто бяха обучавани и възпитавани в безверие (както вече казах, терминът „атеизъм“ в случая не е подходящ). Не без външна намеса те бяха успешно убеждавани, че „религията е опиум за народите“, зла сила, пречеща на прогреса, оръдие на експлоататорите, виновница за бедите на пролетариата и на прогресивното селячество. Едновременно с това дори най-яростните противници на вярата у нас бяха принудени (макар и с половин уста) да признават, че пътят за независимост през ХVІІІ и ХІХ в. минава през църковните борби и непримиримостта към чуждата религия.
Идейният отказ от вярата бе заменен с уродливата представа за „срамно знание“, белязващо слабите и неспособни за напредък в живота хора. В изграждане на подобно съзнание бяха впрегнати всички познавателни и емоционално въздействащи сюжети от литературата и изкуството. Особено в по-малките населени места децата на черкуващите се или дори имащите икони в къщите бяха подигравани и превъзпитавани от техните учители и съученици, а децата на свещениците – подлагани на остракизъм. А същевременно, както знаем, приемът в Семинарията и в Духовната академия бе под партиен контрол, така че там да попадат колкото се може по-малко перспективни личности и, разбира се, един значителен контингент „наши момчета“, на които се възлагаха доносничеството и откровеният цинизъм в отношението към пасомите.
Така обезкървена, българската Църква след 1989 г. като цяло все още не е в състояние нито да обучава, нито да възпитава, нито да вдъхва респект на децата.
Що се отнася до днешния ден, мисля че всички сме наясно – невежеството и неуважението към религията доведе до абсурда, в който бившите комунисти отведнъж започнаха да почитат Църквата, активно да насочват своите привърженици не към осмислена и осъзната религиозност (което впрочем не им е и работа), а към православието като основа за изконната ни близост с Русия. Но, когато става дума за вярата на българите, винаги се подчертава, че това е вид „народно християнство“ (?), а даже „апокрифно християнство“ (???). С една дума и днес в общественото пространство се внушава, че в манталитета на българина е да бъде суеверен, но че всъщност той не е вярващ и в прагматичното си отношение към нещата просто няма нужда нито от вяра, нито от знания за религиите.
Нека не забравяме при това, че повечето от днешните баби, които по българските традиции общуват най-много с внуците си, а и родителите и учителите, са точно ония пламенни безбожници, горди привърженици на материализма, за които религията е мухлясала останка от изминали времена и от нея децата нямат полза.
И така:
- Ако изучаването на религията остане в периферията на учебния процес като избираем предмет, децата ще бъдат лишени от непредубедено знание за религията, което е връзка с колективно подсъзнателното и мост към миналото на народа ни. Те имат право да познават преди всичко вярата на предците си, но да знаят и за другите общочовешки духовни ценности;
- децата ще бъдат лишени и от възможността да усвоят още в ранното си обучение екзестенциални парадигми, които ще могат да свържат оформянето на естетическите си предпочитания, със знанията в областта на изкуството;
- много наистина съществени общокултурни знания ще останат достояние само на малка група ученици, които и така могат да ги получат в семействата си.
- ще се получи капсулиране на отделните групи и на отделни вероизповедания и няма да бъде осъществено онова чувства за причастност и уважение към другия, което е редно да се възпитава от най-ранна възраст.
Бих могла да изтъкна още доводи в полза на въвеждането на задължителен предмет „Религия“, но те са коректно формулирани в концепцията, която в настоящия момент ми изглежда най-подходяща за образованието и възпитанието в българското училище.
Проф. Климентина Иванова
източник: Електронно списание Политики, бр.3, 2008
снимка: nationallibrary.bg
